Руската завист и злоба към българското население , така добре описана от Достоевски, среща потвърдение и в книгата на Артур фон ХУН “Борбата на българите за съединението си”.
Артур фон ХУН(Arthur von Huhn) е германски военен кореспондент по време на Руско-турската война през 1878 и по време на сръбско-българската война, защитник на Съединението, написал най- възторжените репортажи за България и нейния героичен и свободолюбив народ, издадени и в книга на немски, английски и френски, преведена и на български език. Той пише:
"Аз искам да кажа само това, което съм видял и чул в България по време на Руско-турската война.
Първото, което забелязах беше това, че този уж „угнетен“ народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа.
Това чудно откритие не направих само аз, но и всички руски офицери и войници. Те предприеха своя кръстоносен поход, за да избавят своите бъдещи еднокръвни братя от турско робство. Но какво намериха братушките в България при кръстоносния си поход?
Те не намериха угнетени роби, а един състоятелен, богат народ, който се ползваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Навред чувах думите:
„Но болгары находятся в болье лучшем положении, чем мы русские, а наши крестьяни были-бы очень счастливы, если бы могли сделать замену с болгарами!“
И наистина, тази замяна нямаше да е лоша за руските селяни, които се хранят само с картофи и овесеник.
Колкото повече стоях в България, толкова повече се уверявах, че тя е една богата земя.
Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка крачка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овце, а освен това и готови парички. С една дума: всеки български селянин е, по имот, малък чокой. Следователно, ако се касаеше само за материални богатства, то русите спокойно можеха да пропуснат освобождението на България.
Също и това не беше дотам истина, че турците преследвали по свиреп начин християнската религия в България.
Никъде не намерих разрушени християнски църкви и българските попове бяха също така добре угоени, както и руските. Най- доброто доказателство за богатството на страната е този неoборим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия.
Руското интендантство беше безкрайно лошо. То се грижеше само за своя джоб, но не и за руската войска. Ако трябваше да се надява само на него, то руската армия би измряла десет пъти от глад. То проводи през Дунав едно нищожно количество провизии, а при това развалени. Какво би станало с руската армия, ако не беше намерила достатъчно храна в България?
Този въпрос може да си разреши всеки сам, без да размишлява дълго време...
Разказите за угнетяване на християнската религия може да се оборят единствено чрез факта, че тя след 500 годишното робуване под турското иго не е претърпяла ни най-малка промяна в религиозните си обичаи. Напротив, християнската религия беше запазена в България непокътната, както е била преди 500 години. Това не е измислица, а жива истина, която не може да обори дори пресветейшият руски синод.
Аз казах вече, че България е богата страна. Но тази фраза „богата страна“ трябва да се ограничи донякъде.
Богатството на България се състоеше и се състои и до днес изключително само в земеделието и скотовъдството. Индустрията все още е почти съвсем неразвита. Също и търговията е още много назад и се намира в ръцете на евреите, търговците и чужденците. Този недостатък на търговията и индустрията е причината, че не са се образували големи народни центрове (големи градове) в България, без които не е възможно да се докара едно истинско образование и развитие на народа. Турското правителство не се погрижи изобщо за построяването на добри пътища в България и за повдигане на търговията на страната. Не, то се грижеше само да прибере данъка от народа и да живее в разкош и бездействие – неща, които са свойствени почти на всеки османлия. С една дума: турското правителство не се погрижи ни най-малко за напредъка, развитието и благосъстоянието на българския народ. Да, то не се погрижи дори и за своя османски народ, а го остави да тъне в тъпотия и невежество. Нехайството на турското правителство удуши всеки стремеж за предприемчивост и напредък в България. Това трябва да признае всеки безпристрастен човек.
При тези обстоятелства, България по време на освобождението си представляваше една селска
държава с малочислена интелигенция. Затова изникна в Европа въпросът, как ще се управлява тази страна. Отговорът, че русите ще се погрижат за това, не беше дотам утешителен за европейската дипломация.
Но русите не искаха и да знаят за европейската дипломация и приготвяха тази страна не като самостоятелна държава, а като руска губерния.
Българите се убедиха твърде скоро, че Русия обича много България, но не и българския народ.
Европейската дипломация знаеше добре, че Русия иска да използва България и Източна Румелия като авангард за Цариград. Тя допусна Русия да свърши спокойно работата си и чакаше по-благоприятни времена... Европа не спря похода на Русия към Цариград, а само го отложи. Ако сетне не излезе всичко така, както желаеше Русия, това не е по вина на Европа, а на българския народ и държавните му мъже.
Българската конституция е една от най-свободните конституции в цяла Европа и даде на страната не само конституционално, но и парламентарно право.
Дали княз Дондуков е предвиждал възможността, че между Русия и княз Александър Батенберг някой ден в бъдеще може да се роди несъгласие, и дали е смятал, че това може да настрои тогава парламента против княза, или обратно, княза против парламента?
Това, обаче, е вярно, че княз Дондуков беше напълно убеден, щото неговата конституция не ще трае дълго време. Най-доброто доказателство за това е разговорът на Дондуков с един депутат в Търново:
„Comme vous etes naif, mon cher! Les constitutions c’est comme les
jolies femmes: elles ne demandent qu’a etre violees.“
Ще рече: „Колко сте наивен, любезний ми! Конституциите са като красивите жени: те искат да бъдат насилени.“
Както вече казах, Берлинският конгрес раздели Северна от Южна България и създаде по този начин две обособени държави. Но тези държави бяха разделени само външно.
Вътре, обаче, те останаха свързани помежду си в най-тясна връзка. Двете държави приличаха на две тела с едно сърце. Всяко приключение, което се появи в едната държава,
се чувстваше и в другата. В първите години владееше само руско влияние в двете държави. Влиянието на другите сили беше тогава под нулата на българския барометър.
Русия се възползва от това обстоятелство, преобърна България и Източна Румелия в руска губерния и създаде в нея един руски авангарден корпус, който беше готов всяка минута да нападне Турция.
Русия мислеше да управлява по своему Източна Румелия чрез генералния си консул от Пловдив, а България – чрез „bon jeune prince“ (добрият млад принц– бел. ред.) Александър фон Батенберг.
Така наричаха княз Александър в Русия. Че Русия се е излъгала горчиво в това отношение, това ни показва най-добре историята на следващите три месеца. Но аз пак мисля, че Русия е могла да осъществи плановете си и да присъедини към себе си двете страни веднъж завинаги, ако бе удовлетворила, поне отчасти, справедливите желания на българския народ и ако е
била по-внимателна при избора на оръдията за политиката си.
Че България не е Туркмения, която може да се управлява просто с камшик, това Русия трябваше да знае. Ако другите не са знаели туй нещо, то е простимо. Но за Русия не е простимо, защото България беше за нея през цял един век главната точка за източната ѝ политика. Русия, следователно, трябваше да познава България и българския народ, както себе си. Но не това беше случаят. Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик, както татарите и туркмените.
Не господа, руски дипломати, българите не са родени за камшик и робство, а за самостоятелен, свободен живот.
Лозунгът на българския народ е: „Свобода, независимост и България за себе си.“
