Варварите в Източна Прусия. 'Armageddon: The Battle For Germany 1944-1945'

Част II

Част III

Германците са жестоко наказани в последните години на Втората Световна Война. Налага им се да плащат с лихвите за престъпленията извършени от Вермахта и СС на територията на СССР. Източна Прусия изживява терор и ужас, какъвто не е имало по тези земи от времето на Чингиз Хан.

Макс Гастингс е един от ведущите британски историци. В новата си книга 'Armageddon: The Battle For Germany 1944-1945', на базата на дългогодишни изследвания и разговори с очевидци, той описва събитията в последните месеци на Втората Световна Война.

Първото навлизане на руски войски в източните провинции на Германия става през октомври 1944, когато части на Червената армия завземат няколко погранични села. След пет дни те били отблъснати от там и пред очите на хитлеристките войници се открива невероятна картина.

Едва ли и един цивилен е успял да се спаси. Жените били разпъвани на вратите, влачени по земята и изнасилени, мачкани с танкови вериги. Децата били зверски убити. Стотина френски военнопленници, които работели в селата, били разстреляни от предполагаемите освободители. Същата съдба постигнала и обявилите се за германски комунисти. Действията на червеноармейците не са били проява на безсмислена жестокост – това бил методичен садизъм, не различаващ се от нацисткия:

„ В двора на фермата стоеше каруца, в която разпънати с пирони в китките имаше няколко голи жени – докладва войникът от фолксщурма Карл Потрек (Karl Potrek) – Близо до големия опустял двор се намираше плевня; на всяка от двете и врати с пирони беше закована гола жена. В къщите намерихме общо 72 жени и момичета, а също така и един възрастен мъж – всички те бяха зверски убити; някой от тях имаха дупки от куршуми в главата, а на някой бебета, главата беше просто размазана.”

…В крайна сметка всичко, което се случва по време на тези първи атаки, е само предвестник на варварското поведение на Червената армия след навлизането и в границите на Третия Райх. Повече от 100 милиона души в хитлеристка Германия, се оказват в тъмен лабиринт, където ги чакат ужаси, много по-големи от тези, на които са били подложени западните страни по време на войната.

За руснаците тези територии стават място за отмъщение на зверствата, извършени от нацистите на територията на СССР. За три години германските войски избиват много хора и причиняват на руския народ неимоверни страдания – загиват 8,7 милиона съветски войници и 18 милиона цивилно население.

… и когато тази съветска орда влиза в Германия, тя представлява отвратителна гледка. …

Едни от най-големите жестокости са извършени в Кьонингсберг. Русите сриват града до основи и въпреки това на щурмовите групи се налага да се сражават за всеки метър, използвайки огнехвъргачки за да унищожат защитниците, които отказват да се предават. Един руски офицер си спомня: „ Никога не бяхме срещали такова яростн съпротива както в Кьонингсберг”.

Когато най-накрая градът пада, червеноармейците избиват хиляди цивилни. Жените били изнасилвани направо в родилните домове и болниците. Лекар си спомня отчаяните им викове:”Застреляйте ме! Застреляйте ме!”, но мъчителите избирали за жертвите си бавна смърт.

Михаил Вик (Michael Wieck), един от преживялите тази касапница си спомня: „Всеки срещнат мъж те убиваха, всяка жена – изнасилваха. През нощта от всички страни се чуваха писъци и викове за помощ. Те затваряха хората в мазетата на къщите и палеха домовете. Те изкарваха мирните жители, на полето, където се бяха водили сраженията и ги разстрелваха или изгаряха живи.” На евреина Михаил Виек не се изплъзва парадоксалността на ситуацията: „В началото Хитлер и нацистите се опитваха да ни унищожат, сега с това се заеха руснаците”.

Александър Солженицин, който в годините на войната е бил офицер артилерист, си спомня: „Всички ние знаехме, че немските момичета можем да ги изнасилваме и убиваме. Това се възприемаше едва ли не като бойно отличие”.

Изправено пред яростното, безпощадно руско настъпление, през една от най-студените зими на 20 век, немското население, стотици хиляди мирни жители в по-голямата си част пеша, поемат пътя на Запад. За да им даде възможност да се изтеглят, Вермахтът защитава този коридор до последно, не позволявайки на червеноармейците да затворят обръча на обкръжението. Само едно е било от значение – спасяването на цивилните от руското настъпление. Пътищата били препълнени с бежанци, а канавките от трупове. Мъртвите бебета и деца лежали направо в снега. Някои бежанци, ужасени от ставащото се връщат обратно казвайки:”Може би, руснаците не са чак толкова страшни за колкото ги представят”. След това те дълбоко са съжалявали за това си решение. Изравнявайки се успоредно с колоната връщащи се бежанци, руските войски ги разстрелвали с картечници – ставало е дума само за отмъщение.

По-късно, руснаците се опитват да се оправдават: „Припомнете си какво правеха немците в нашата страна” – казват те. И наистина , на всеки убит немски войник отговарят четири- пет руски загинали от ръцете на Вермахта, СС или Луфтвафе. В болшинството руски войници, всякакво чувство за жалост и справедливост умира много по-рано по стотиците бойни поля в родната им страна. И въпреки това, сега едва ли има човек, който без негодувание да мисли за участта сполетяла Източна Прусия, още повече, че това не е било оправдано от никаква военна необходимост.

Руснаците веднага започнали да плащат за своята жестокост. Ненужната победа в Източна Прусия им струва 600 000 убити и ранени, почти толкова колкото са всички загуби на англо-американците на Западния фронт.

По-късно им се налага да заплатят още веднъж. Виждайки какво се случва в Източна Прусия и Прибалтика, немците разбрали, че да се опитват да доживеят дo съветската победа, просто няма смисъл. На тях не им оставал друг избор, освен да се бият до край. Заради това, че победителите предложили на победените само смърт и страдания, сталинските армии на път за Берлин понесли огромни загуби.

Кървавата зима в Източна Прусия е един от най-страшните епизоди на ВСВ. Немците и до сега изпитват ярост, че Светът знае толкова малко за тези събития. Една жена от Източна Прусия ми каза: „Това беше нашият Холокост, но всички плюят на това”.

Римл@нин

На какво се дължи промяната в Ирак

1. Местните племена, фракции, вождове, вече не подкрепят Ал Кайда и работят с американците.

2. Има съгласие за промяна на иракската Конституция позволяваща на бивши членове на БААС, които не са участвали в репресивния апарат на Садам, да заемат постове в армията, полицията и правителството (досега Конституцията го забраняваше). Водят се тайни преговори за пълно прекратяване на атаките след приемането на поправката в Конституцията. Преговорите са в Хелзинки.

3. Секюризирана е границата с Иран и е постигнато съгласие за Армията на Мехди. Ал Садр е вън от играта за 6 месеца благодарение на Конди.

4. Петреус не чака да го нападат, а сам напада - т.е. поведението на войските е сменено от пасивно на активно.

5. Икономиката на Ирак върви много добре и това се чувства от населението. Не искат и да чуят за режима на Садам ( с изключение на сунитите). Иракската икономика е най-бързо развиващата се в света:

The first and most important projection is that Iraq’s GDP will grow 16.8% in 2006 and 13.6% in 2007, making it the fastest growing economy in the world, and many times faster than the world average of around 4%. This huge surge will snap Iraq out of its long misery (the US snapped out of the Great Depression in the same way with massive WW2-driven economic growth in 1942-45). Many Iraqis are set to see their financial situations improve dramatically, and as stated by PR master Bill Clinton, “It’s the Economy, Stupid”.

Забравената поезия - 4. Химн на ХХХ легион

Химн на ХХХ легион

Митра, Бог на Утрото, тромпетите ни събуждат Стената!
Рим е над нациите, но Ти си над всички!
Сега след като имената са казани и стражите са прогонени,
Митра, също войник, дай ни сили за този ден!

Митра, Бог на Залеза, ниско над западното море -
Твоето спускане е безсмъртно, безсмъртно, за да се издигнеш пак!
Сега когато бдението свърши, сега когато е извадено виното,

Митра, също войник, запази ни чисти до зори!
Mитра, Бог на Нощта, тук където умира великият Бик,...

Изглежда, че Буш ще спечели играта

Буш е в Ирак. Той избра за посещението си провинция Анбар – територия, която дълго време се смяташе за загубена и която днес е една от най-сигурните зони в Ирак....

Последните сондажи на общественото мнение публикувани от края на август 2007 на ZOGBY International , показват че 54% от американците вярват във възможна победа в Ирак. 43% смятат, че един доминиран от републиканците конгрес, би се справил по-добре със ситуацията . 20% са на обратното мнение и подкрепят демократите, но само 3% одобряват поведението им към Ирак.

Когато десните медии в САЩ като Fox News, Washington Times или Wall Street Journal настояват, че войната в Ирак е на път да бъде спечелена, левите демократи започват да говорят за „демагогия” и за „лъжа”. Хилари Клинтън нарича това "Vast Right Wing Conspiration”.

Когато обаче ляво-центристки вестници като Washington Post започнат да публикуват статии със заглавие „A Season of Hope in Iraq”, става много по-трудно да се говори за дезинформация.

След Хилари Клинтън , която с неудоволствие призна за новата стратегия : „It's working", след като Барак Обама смени на 180 градуса мнението си за Ирак и отиде дори по-далече, като призова САЩ да бомбардира Пакистан ако иска да спечели войната и в Афганистан … изглежда големите леви медии най-после са разбрали какво се случва и бързат да се пригодят към ситуацията на терена.

А резултатите в Ирак са впечатляващи. Намаляване с 50% на терористичните атаки ( Major attacks decline in Iraq, By Jim Michaels, USA TODAY ); 90% от иракската територия е спокойна под управлението на местните власти подпомагани от коалицията. На Юг Великобритания изтегля военнослужещите си от град Басра, а иракските племена и фракции се съюзяват по-скоро с американците, отколкото с Ал-Кайда (Times и USA Today). Милициите на Ал Садр, в резултат на ежедневните мини войни по между си, обявиха, че спират военна дейност за шест месеца и това изглежда е началото на края на Армията на Мехди.

Ето и Буш какво казва : "ако ситуацията продължи да се подобрява със същите темпове, можем да предвидим изтеглянето на някои части още през март 2008"

In Surprise Visit to Iraq, Bush Says It's 'Possible' to Start Bringing Troops Home

Ето още от европейския SPIEGEL ONLINE: "The US Military is more successful in Iraq than the world wants to believe." ,

а ето каква е ситуацията с президентската надпревара - Джулиани на 3% пред Клинтон ( дали е свързано с Ирак?):

Giuliani 47% Clinton 44%;

August 30, 2007

И така ... на иракския фронт има нещо ново - нещата вървят на добре.

Римл@нин

Време за генерали. Редниците си отиват!

Докато комисията по досиетата вади имена на промъкнали се през задния вход на българската политика бивши кадри и доносници на Държавна сигурност, през парадния й вход съвсем по правилата влизат други кадри на бившите служби. Редниците на ДС си отиват и на техните места застават хора, ръководили процесите в комунистическия режим.
Българското общество чака почти 17 години, за да започне някакво отваряне на досиетата на бившата Държавна сигурност. По ирония на съдбата или заради предизвикателствата, които поставя реалната политика с отварянето на архивите се заеха БСП и ДПС. Десните партии се провалиха в тази важна на думи за тях задача, когато имаха възможност да я решат. И сигурно са готови да предоставят на избирателите си много оправдания.

Пълният крах на българската десница е свързан именно с нейната неспособност да реши въпроса с наследството на комунизма в две посоки. Едната е неуспехът й да направи сравнително почтена смяна на собствеността и да стимулира създаването на социално-ангажирано предприемаческо съсловие. Другата е свързана с провала на десните партии да дадат информация на обществото за това „Кой, кой е бил и кой е днес?” в българското общество. Тази втора част е пряко свързана с отварянето на досиетата на ДС.

Създатели на капитализма

Трудно ще намерим сфера на обществения живот в България, в която водещи фигури да не са хора, свързани с бившата Държавна сигурност. Без да развиваме шпиономания е достатъчно да видим, че в най-важните институции в страната – в полицията, прокуратурата и съда на ключови постове продължават да бъдат хора свързани с бившия апарат на ДС.

Други работили в службите или за службите хора са уважавани собственици на телевизионни канали, на вестници или държат производства или бизнес, които са ключови за развитието на цели региони.
Няма да е пресилено ако кажем, че пазарната ни икономика и днешният български капитализъм стъпват върху структури и бизнес среда изградени през 90-те години с помощта на бившите служби или от хора с дълга професионална биография, свързана с тях.

Доскоро обаче, повечето от хората, свързани с Държавна сигурност бяха част от невидимата страна на управлението на страната. Дали като собственици, като банкери, като съветници на политици и като „елити в сянка”, те не заемаха публични постове и не излагаха властовия си ресурс на показ. Така бе доскоро.

Реваншът на службите

Президентите на България и Русия, както и двете страни днес си приличат по едно нещо – те успяха да реабилитират изцяло наследството на комунистическите тайни служби и хората работили за тях. Днес и в Русия и в България на ключови постове в управлението на частни компании и на държавни институции има много хора, служили в бившия репресивен апарат.

Да си работил за службите за сигурност на комунистическия режим вече не е срамно. В страната ни няма морална среда, която да казва, че е „лошо” хора ръководили комунистически служби или били доносниците на Държавна сигурност да бъдат в политиката или бизнеса.

Напротив, след 2005 г. насам се наблюдава тенденция, в публичното пространство да се реабилитират имена и биографии от комунистическия период. И ако за мнозина, през 2005 г. тази теза изглеждаше като „политическа параноя” на десницата, днес е съвсем очевидно навлизането на хора от МВР и бившите служби в политиката. И то не какви да е хора, а такива с генералски пагони.

Номинацията на от страна БСП за кмет на София на ген. Бриго Аспарухов е показателна за тенденцията за реванш на службите в българската политика. Аспарухов е една от най-спорните фигури не само в самата левица, но и въобще от времето на прехода. Той не е само директор на разузнаването по време на преходен за България период, в който службите изиграха съществена роля за създаването на новите „силни на деня” в обществото.
Аспарухов е един от създателите на генералското движение в БСП. Ако е вярно, че съответното движение, чието официално име е „Движение за единство и развитие в БСП” играе ролята на „властови картел” в България, доре след официалното си разпускане, то Аспарухов е сред добре приетите му членове.

Генералът има проблеми със съдебната система. Той е следствен по дело за унищожаване на агентурното досие на банкера Атанас Тилев. Делото престоява в институциите, и по точно в Софийския военен съд, като бе прекратявано веднъж от прокуратурата. Делото обаче не му попречи да стане депутат от БСП, след това да получи предложение от Симеон Сакскобургготски да стане негов съветник по националната сигурност. Той бе поканен и от настоящия министър Румен Петков в обществен съвет към МВР, чийто състав предизвика остри реакции в страните от НАТО, основно заради имената на бивши височайши фигури от бившата Държавна сигурност и службите.

Настоящата му номинацията му за кмет на София идва със застъпничеството на премиера Сергей Станишев. Дали тя е тактическа игра, част от отношенията между настоящото ръководство на БСП и президента Първанов или просто опит да бъде втвърден червения електорат в София ще разберем тепърва. Ясно е обаче, че номинацията на Бриго Аспарухов е поредния ход на влизането но бивши служители на МВР и службите в българската политика.

Момичета с пушки - 16

Конфликтът между "земното" и "небесното" - не винаги изборът е лесен

Религиозните армии са силно мотивирани военни формирования, способни да печелят битки при неравнопоставени условия. Достатъчно е да си припомним кръстоносните кампании, еничарския корпус на Султана или джихадистите от Ал Кайда, за да са убедим в това. Но религията в армията, често се превръща в пречка и води до неразрешим вътрешен конфликт.

По време на евакуацията на две заселнически фамилии от Хеброн, израелската армия се сблъсква с неочакван проблем: около 30 войника отказват да участват … по религиозни причини.

Не подчинилите се, не са били достатъчно многобройни за да провалят операцията и представляват само около 1% от 3000те ангажитани в нея, но за сметка на това , те са били в състава на елитна част, което хвърля сянка върху надеждността на специалните сили на Тсахал. Това постави на дневен ред въпросът, за участието на религиозните фундаменталисти в националните армии, където те се записват като въодушевени доброволци:


„ Желанието да служат в армията, не престава да расте в религиозно-националистичните слоеве на населението, основно в колониите. През 2006, например, 55% от състава на елитните сили на Тсахал и на ново дипломираните офицери на Сухопътните сили, са младежи идващи от колониите, където са преминали образованието си в Yeshivot hesder( училища с изучаването на Талмуда). … и това се случва на фона на общата картина, където религиозните фундаменталисти не са повече от 20% от населението на страната.”

За съжаление, това желание да се участва в защитата на страната не минава без проблеми. Религиозните войници имат своя визия за това каква и какво трябва да бъде отбраната на Израел и най-вече, какво не трябва да бъде. В случай на съмнения, тези религиозни доброволци, могат да се аргументират с религиозни задръжки и морален конфликт. В случая в Хеброн, елитните части са предпочели да се подчинят на рабините, които им забраняват да участват и да пренебрегнат заповедите на армейското командване. Според депутатът от Меретц, Ран Коен(Ran Cohen), рисковете от такова поведение в тактически план са повече от очевидни:

„Трябва да се реагира незабавно, ако не искаме нашата армия да се разпадне на парчета…. Този феномен се появи по време на евакуацията на ивицата Газа и той се разпространява. Той представлява заплаха не само за армията, но и за нашата демократична система. Ако не вземем мерки Тсахал ще се превърне в някакъв сорт общежитие, където всеки ще приема или отказва да участва във военните операции според собствените си политически пристрастия и дълбочината на вярата си”

Във всички страни по света, войниците и преди всичко тези от наборните армии, често се сблъскват с конфликта между задължителното подчинение на армейската йерархия и личните си възгледи. В тази дилема набожността заема особено място: каква тежест има една „земна” заповед на армейски командир, пред „небесните” задължения на вечната душа на вярващия войник? Очевидно, това противоречие, поставено в конкретни условия, води до несъвместимост между „земното” и „небесното” и принуждава войникът да направи избор между двете.

В мирно време, когато на този религиозен военен е наредено със сила да евакуира сънародниците си, моралният конфликт се превръща в задънена улица и решението се накланя в полза на неподчинение на военната йерархия…. И обратното, по-време на стрес , бойни действия или война, в условия когато става въпрос за живот или смърт, войникът е по склонен да адаптира конкретната ситуация към вярата си и да направи компромис с религиозния си морал, давайки приоритет на армейската заповед. Например: Забраната за убиване се превръща в проблем, едва тогава когато наистина трябва да се убие човек, а вярата в библейския Велик Израел става пречка когато трябва да се евакуират ортодоксалните евреи живеещи в Хеброн.

Може да се каже, че този тип конфликти са сравнително редки в израелската армия, въпреки че това е армия на една държава, около която се разнася парфюмът на теокрацията…. , но може също да се констатира, че тези проблеми се изострят и то не от увеличаващата се набожност на войниците, а от характера на мисиите, в които те трябва да участват. В другите страни по света, колко вярващи или доброволци, биха се съгласили да участват в операции поставени под религиозна анатема? Тъй като западните армиите се базират само на упражнения и симулации на подобни ситуации, никой не би могъл да отговори …

Римл@нин