Макс Хастингс е един от ведущите британски историци. В новата си книга 'Armageddon: The Battle For Germany 1944-1945', на базата на дългогодишни изследвания и разговори с очевидци, той описва събитията в последните месеци на Втората Световна Война.
Wilhelm Gustloff - The Greatest Marine Disaster in History
Когато коридорът се затваря, цивилните, които не са успели да се изтеглят по суша, се опитват да се измъкнат по море и това става причина за нова трагедия. По балтийските пристанища на Германия, хиляди хора се бият помежду си за място на корабите заминаващи на Зарад – някои падали във водата, хлъзгайки се от препълнените кейове, а други били избутвани от тълпата.
От пристанището в Гдиня, недалеч от Данциг, започнал да товари бежанци и корабът „Вилхем Густлов” , който преди войната е извършвал презокеански пътнически пътувания. В мирно време, корабът взимал на борда си 1900 души. Но на този ден, списъкът е значително по-дълъг – 6000 човека, в това число ранени от военните болници с ампутирани крайници и бременни жени, за които на палубата е било оборудвано родилно отделение.
По-късно, когато „Вил хем Густлов” се отделя от кея, той е бил обкръжен от цяла флотилия лодки, препълнени с бежанци, молещи се да ги вземат на борда жените повдигали с ръце децата си. Смилявайки се, екипажът спуска товарните мрежи … и както се предполага по тях са се качили още 2000 души. Тези, които успели изпитали огромно облекчение, но уви , не знаели че са обречени. Напускайки пристанището, износеният претоварен кораб, бавно преодолявал вълните на зимното Балтийско море.
Той става лесна мишена за съветския капитан-подводничар Александър Маринеско, който пуска по него торпеда украсени с лозунги „За Родину!”, „За Сталинград!”, „За советский народ!”.
Раздали се три оглушителни взрива, след което „Вилхем Густлов” силно се накланя и след 70 минути потъва. Жертвите на тази катастрофа са най-многобройните в историята на мореплаването, надминаващи тези на „Титаник”. 7000 човека умират.
На борда се разиграват ужасни сцени. Стотици млади жени от спомагателното отделение на германския БМФ са имали щастието да загинат веднага – едно от торпедата избухва точно под помещенията където са били настанени. Старците, болните и ранените не могли да се придвижват – тяхната смърт била дълга и мъчителна. Хората крещели, хванати в капан между водонепроницаемите прегради, които се спуснали веднага след взривовете. Моряците със изстрели във въздуха се опитвали да обуздаят обезумялата тълпа, тичаща нагоре от долните палуби. Един от стюардите, минавайки покрай една от каютите , чул изстрел. Отваряйки вратата, той видял офицер от ВМФ, стоящ с пистолет в ръка пред трупа на млада жена и дете, другото дете с ужас го държало за крака. „Изчезвай!” – извикал офицерът и стюардът затворил вратата, не попречил на бащата да приключи със семейството си.
Даже за по-голямата част от тези, които имали късмета да попаднат в спасителните лодки, трагедията не приключила. Мнозинството от тях замръзнали преди да дочакат спасителите, които пристигнали на разсъмване. Спасили се само 949 души. Страшната съдба на „Вилхем Густлов” , някак си се загубила на фона на трагичната 1945 година. И днес тя е позната само на малко хора и на историците.
Вероятно дълго време се е чудил и маел Западът, как да си оправи отношенията с Матушка Рус. Научни екипи и изследователски институти са си блъскали главите по този тъй животрептущ въпрос, експерти ядно са дъвкали писалките си в невъзможност да се доберат до верния отговор. Държавни глави са се будили посред нощите, облени в студена пот, после не са успявали да заспят до зори, изправени пред ужасяващата питанка.
Това трябваше да се очаква. След национализацията на банките и промишлеността, въвеждането на еднопартийна система, промените в Конституцията осигуряващи му доживотно президентство … Хуго се зае с образованието. Маркс, Кастро и масовият убиец Че Гевара стават задължителни за изучаване. Проблемът е, че учейки „трудовете” на Че и Кастро, венецуелските ученици няма да учат нещо друго, което би им свършило работа в живота. Резултатът ще бъде такъв какъвто го знаем ние от собствения си 45 годишен опит – рано или късно икономически и морален колапс на венецуелското общество.
През 1829 г. руснаците покорили Созопол още на 15 февруари, сиреч пет месеца преди похода им към Хемус. Антинаваякът (пом.адмирал) Куманов с малка част от руския флот, в която и няколко созополчани, превзели с щурм града, пазен само от малък гарнизон съставен от албанци. Руснаците веднага разположили оръдия на островите и на сушата, отблъснали нападението на турската войска, съставена от 2 хил. Туркоалбанци под командването на Хюсеин паша и останали да чакат пристигането на основната войскова част. 
