Основната му конкурентка, Мари-Сеголен Ройал, подкрепена от социалистическата партия, където приятелят и с когото имат заедно 4 деца, но без брак...та приятелят и е нещо като генерален секретар на социалистите:-))). Биг БОС. Де факто той пробута кандидатурата на гаджето си, което хабер си няма от външна политика и прави гаф след гаф. Същата история както и при българската Атака, в която Воленчо, нареди цялото си семейство на партийната ясла. Мари-Сеголен по време на кампанията се отличи с глупост и непознаване на елементарни за един политик неща. Например в различни интервюта тя направи следните изцепки:
- заяви, че Франция има една атомна подводница, а те са седем;
- обеща по телефона на журналист представящ се за министър председателя на Квебек??? да даде независимост на корсиканците;
- призова по TF1, OOН да се намеси и да излезе с ясна позиция за сваляне на режима на талибаните в Афганистан, а талибаните не са на власт там от има няма 5 години;
- призова Франция да заеме активна позиция по въпроса с Афганистан и да участва директно в решаването на проблемите там, не знаеше, че френски войски участват в операцията на НАТО в страната;
Въпреки огромните и гафове, Саркози не си е позволил нито веднъж да намекне за тях или пряко да обвини в некомпетентност кандидатката на социалистите. Джентълмен!;-).
Apr 12th 2007From
The Economist print edition
NO FRENCH presidential election in 50 years has looked as unpredictable as this year’s, the first round of which takes place on April 22nd. This is so even though the leader in every opinion poll so far has been Nicolas Sarkozy, the candidate of the ruling centre-right UMP party. His support may be overestimated, just as that of the far-right Jean-Marie Le Pen may be underestimated. The rise of the centrist François Bayrou, who at one point almost overtook the Socialist Ségolène Royal, has muddied the electoral arithmetic. And with only ten days to go, more than two in five voters are undecided.
This election matters. France is the euro zone’s second-biggest member and home to ten of Europe’s 50 biggest companies. But it is deeply troubled. It has the slowest-growing large economy in Europe, a state that soaks up half of GDP, the fastest-rising public debt in western Europe over the past ten years and, above all, entrenched high unemployment. Over the past 25 years French GDP per person has declined from seventh-highest in the world to 17th. The smouldering mood of the suburbs (banlieues), home to many jobless youths from ethnic minorities, blazed into riots in 2005 and lay behind new trouble that flared recently at a Paris railway station. The disenchantment of voters is reflected not only in opinion polls but also in their rejection of the European Union constitution in 2005. Tellingly, they have not re-elected an incumbent government for a quarter-century.
The most urgent cure for all these ills is to get the economy growing faster. That requires radical liberalisation of labour and product markets, more competition and less protection, lower taxes and cuts in public spending, plus a shake-up of the coddled public services. None of these things was seriously tackled in the past 26 years, under the presidencies of François Mitterrand, from the left, and Jacques Chirac, from the right. This was a time when other European countries, such as Britain, Spain, the Netherlands, Ireland and the Nordics, transformed themselves for the better, and still largely retained their cherished social models and welfare systems. Here lies the biggest challenge for the next French president.
eCp
Няма коментари:
Публикуване на коментар