Как Русия унищожи България през 968-971. Табутата в българската история

Русия два пъти унищожава българската държавност. Първия път, екзекутор на България е кървавият езичник Светослав през 968-971 година. Светослав избива безмилостно над 300 български болярски рода и обезглавява държавата по същия начин както я обезглавяват 10 века по-късно комунистите под руски контрол. Какво се е случило в тази далечна и драматична за Родината ни епоха може да прочетете тук:

Причините, довели до византийско-руския съюз против България, са анали­зирани нееднократно. Насочвайки внима­нието си към Киевска Рус, Никифор II Фока е ръководен от желанието да противопос­тави на България силен и недостатъчно познат за българите противник. Вероятно още при цар Симеон между България и Ки­евска Рус са съществували връзки, но все пак Византия е имала по-солидни позиции и възможности за влияние в руския поли­тически живот. От времето на византийс-ко-руския договор от 911 г. в имперската армия присъства наемната варяго-руска дружина, вече стана дума и за взаимоот­ношенията с княз Игор. Контактите меж­ду Киевска Рус и Византия се засилват след покръстването на княгиня Олга (944-964) в Константинопол (955).

Византия насочва вниманието си към младия и войнствен княз Светослав Иго-ревич (964-972). Току-що поел властта от майка си Олга, Светослав става изразител на най-агресивните среди от руско-норманската знат. Той се отнася насмешливо към верските възгледи на Олга, приемай­ки Христовото учение за религия на сла­бите.

Никифор Фока изпраща при Светослав Калокир, син на протевона (управителя) на Херсонес. Този млад и амбициозен арис­тократ вече е бил с дипломатическа мисия при немския император Отон I. Сега Ни­кифор Фока му гласува още по-голямо доверие, като му дава и високата титла пат­риций. Чрез Калокир руският княз полу­чава 15 кентенария злато. Изчисленията показват, че сумата не е достатъчна за на­емна войска, по-голяма от три-четири хи­ляди души. Така е, защото византийското правителство вижда в княза не обикновен вожд на наемници, а политически партньор с по-широки характеристики. Златото е личен дар за княза, докато за войските му е предназначена плячката, която ще бъде придобита в България.
Светослав изненадващо дебаркира със своите ладии в Дунавската делта. Това ста­ва не в началото на лятото на 968 г., както често се твърди, а най-вероятно през ав­густ (Йоан Скилица). Лъв Дякон съобщава, че войските на киевския княз наброяват 60 хиляди души {без да се броят наемни­ците!), чието ядро е княжеската дружина от около 10 хиляди воини. Светослав води ог­ромни за времето си сили, използвайки зна­чителния демографски потенциал на рус­ките славянски племена.
Руското нападение е изненадващо за българите. Когато Светослав навлиза в Дунав, срещу него цар Петър изпраща 30-хилядна войска. Българите са разгромени от русите още в първото го­лямо сражение, а спасилите се от бойното поле се затварят зад яките стени на Дръстър. При вестта за поражението цар Петър получава апоплектичен удар и на практика става неспособен да изпълнява функциите си на държавен глава. Той при­ема монашески сан и се оттегля в манас­тир. Само след няколко месеца царят чер­норизец умира (30 януари 970 г.). Така България губи опитен и обигран политик, койо независимо от своите грешки и сла­бости води държавните дела повече от че­тири десетилетия.

Последвалите действия водят до завла­дяването на част от североизточните бъл­гарски земи. Руският хронист твърди, че Светослав завзема 80 града по Дунава. Във всеки случай руското заво­евание все още не включва столицата Ве­лики Преслав. Независимо от болестта на цар Петър българското правителство по­не донякъде се съвзема от тежкия удар. Каква е съпротивата срещу нашествието е трудно да се каже, но според руската ле­топис именно по внушение на българите печенезите нахлуват в руските земи и бло­кират столицата Киев. Светослав е прину­ден да прекъсне победоносната си кампа­ния и да се върне бързо назад.

Неочакваното поражение на български­те сили във войната със Светослав прави силно впечатление в Константинопол. Никифор Фока е неприятно изненадан от бър­зото развитие на руско-българската вой­на, за която се е предвиждало да бъде дъл­га и изтощителна и за двете страни. Рязката промяна в ситуацията принуж­дава императора да търси сближение с българите. Византия няма достатъчно си­ли за война на север, доколкото през 968 г. действията срещу арабите са в апогея си, а в Южна Италия продължава конфлик­тът с немците. Сведенията за поредните българо-византийски контакти са лаконич­ни и противоречиви. Колко време отнемат тези преговори и какви са резултатите им, можем само да гадаем, но в някакъв вид старото приятелство поне в декларативен вид е възстановено. По същото време бо­лестта на цар Петър се влошава, той при­ема монашеството и не след дълго умира. Тогава византийското правителство позво­лява на неговите синове Борис и Роман да се завърнат във Велики Преслав. Ако империята наисти­на е виждала в Борис и Роман гаранция за запазването на мира, това се е дължало на желанието във Велики Преслав да доми­нират достатъчно познати политически си­ли и личности. В този смисъл и неопит­ността на Борис II очевидно е приемана като условие, че от българска страна няма да последват неприятни изненади. Възцаряването на Борис II не носи така нужната на страната стабилизация. Прекарал цели шест години (и то годините, в които се оформя като лич­ност!) във византийската столица, той на практика не познава ситуацията в страна­та си и вероятно лесно става зависим от противоборстващите групировки.

През лятото на 969 г. Светослав все още е в Киев, включително по време на смърт­та на неговата майка, княгинята и бъдеща светица Олга-Елена (11 юли с. г.). Преди кончината си Олга, подкрепяна от своите приближени, обсипва с упреци Светослав. Част от руската знат не одобрява авантю­ристичните походи, включително и този в България. Светослав обаче е непоколебим, той стига дотам да заяви, че не желае пове­че да управлява от Киев, а от Преславец -там била средата на неговата земя, т. е. на замисляната вече фантастична държава от Балтика до Византия. Князът представя завзетия български Преславец като истин­ски рай, където „се стичат всякакви бла­га: от гръцката земя злато, коприна, ви­на и различни плодове, от чехите и угри-те - сребро и коне, от Русия пък - кожи ивосък, мед и роби". Лъв Дякон свидетелства, че след нападението над България Светослав и приближените му „не искали да се връщат в страната си, но, възхитени от благо­денствието на тези земи, съвсем пренеб­регнали сключения договор с император Никифор и сметнали, че за тях е изгодно да останат и завладеят тази страна ". Воден от подобни намерения, Светослав се готви усилено за втория си поход, ко­ето отнема поне няколко месеца.
Завръщането в България е осъществе­но с привличането на допълнителни сили, включително нови групи наемници от Скандинавия. Според руския летописец съпротивата сега е много по-упорита. В за­вързалата се битка „българите започнали да надделяват ", което показва, че пре­славското правителство все пак не е така бездейно, както се приема обикновено. И този път численото надмощие и опитът на варяго-руските мъже на кървите си каз­ват думата, а българската войска отново е разгромена. Североизточната част на стра­ната, включително Дръстър и столицата Велики Преслав, попада под режим на рус­ка окупация. Това става в резултат на теж­ки боеве.

В определен момент двете страни стигат до спо­разумение, наложено от Светослав с гру­ба сила. По-късните събития показват, че Борис II запазва известна власт, а не само нейните символи и инсигнии. Споменава се за български части под руско командва­не, както и за крепости, оставащи под конт­рола на български градоначалници.

Темата за Светослав е използвана по-късно за примитивна про­паганда. Усилията на ред български граж­дански и военни историци да представят Светославовата агресия като начало на ве­ковната българо-руска(=сьветска) бойна дружба са неприкрито тенденциозни и от­кровено несъстоятелни. От своя страна до­ри и авторитетни руски (съветски) изсле­дователи не могат да преболедуват тради­ционното имперско мислене, твърдейки, че Светослав не искал да завладее България, а само тъй нужната на Киевска Рус Дунав­ска делта (?!) - при все че тя е неразделна част от същата тази държава България, към която князът има едва ли не най-при-ятелски намерения...

Действията на Светослав са насочени срещу суверенна държава, която с нищо не му дава повод за война. Отначало те са свързани с грабеж и директна услуга за тре­та страна - Византия. Най-меко казано, то­ва е агресия и плен руски.
Когато повторно нахлу­ва в България, киевският княз вече има още по-опасни намерения. Мнимият съюз е ка­тегорично неравноправен. Борис II продъл­жава да резидира в столицата Велики Пре­слав, но в нея е разположен силен руски гарнизон. При това през пролетта на 971 г. Йоан Цимисхи среща българския цар във външния град на столицата, докато ук­репеният царски дворец явно още от 969 г. е в руски ръце. Обстоятелството, че през 971 г. Светослав е в Дръстър, съвсем не означава, че той едва ли не великодушно е отстъпил Преслав на цар Борис - може би в конкретната ситуация това е чисто стратегически ход. От друга страна, Дръстър не е просто една силна крепост, а представлява своего рода партнираща столица. Факт е, че през 971 г. Светослав в Дръстър екзекутира голям брой българ­ски боляри. ((според изворите 300!) - да си припомним какъв потрес предизвиква съ­общението на Григорий Цамблак за убийството на 100 видни българи от тур-ците в 1393 г.). Това също ни навежда на мисълта, че съюзът е основан на факти­ческото заложничество на българския цар и най-видните личности от неговото об­кръжение. Светослав смята партньор­ството си с Борис II за временно. То му е необходимо до постигането на решителна победа над империята, която би открила перспектива за нови споразумения и реша­ване на вече открития български въпрос. Твърдението, че „Преславец" (някои уче­ни допускат, че става дума дори за Велики Преслав!) е средата на моята земя, по-казва княза „варяг" във всеки случай не като български съюзник и радетел на сла­вянско братство, а като откровен завое­вател. Тези намерения на Светослав ста­ват още по-неприкрити след смъртта на Никифор II Фока, когато неговият приятел Калокир е още по-настойчив в намерени­ята си да завземе византийския трон с рус­ка помощ. Тоест Светослав разполага с об­лечен в някаква легитимна форма мотив да завладее България, обещана му от Калокир като бъдещ византийски василевс. Така от агресор, окупатор и тираничен съюзник на Борис II киевският княз съв­сем естествено започва да се превръща, ако използваме емоционалния език на стари­те автори, в чужд поробител.

Водейки голяма и разноплеменна ар­мия, през пролетта на 970 г. Светослав нахлува в Източна Тракия. Варда Склир увлича нападателите в засада и им нанася тежко поражение. Византийският успех остава неоползотворен поради въс­танието на Варда Фока в Мала Азия. Склир с част от войските е изтеглен от европейската част, за да се сражава про­тив узурпатора. Руските набези са подно­вени, а оставеният начело на византийс­ките войски в Тракия магистър Йоан Куркуа не се оказва на висота. Съпротива оказват и българските власти в онези земи, които не са под режим на пряка рус­ка окупация. Известен е случаят с Плов­див - градът отказва да се подчини на Све­тослав, след което е атакуван и превзет. Разправата с непокорните се изразява в жестоки репресии (хиляди хора са наби­ти на кол) и разрушаване на града. През достатъчно отдалечената 1114 г., когато Анна Комнина заедно с баща си импера­тор Алексий I Комнин посещава Пловдив, този някога голям и хубав град все още не се е съвзел от разрушенията на тав-рите и скитите (т. е. русите) в старо време. Самоувереността на Светослав и хората му става все по-силна, което при­нуждава император Йоан Цимисхи сам да се заеме с отблъскването на руската зап­лаха.
В края на март византийската армия, во­дена от самия император, потегля към Ве­лики Преслав. Ромеите, които винаги са се бояли от влизането в дебрите на Балкана (включително няколко години по-рано при Никифор II Фока), сега необезпокоявано преминават източните старопланински проходи. ромеите са допуснати, а може би и дори водени по опасните планински пъти­ща от българи, доверили се на деклараци­ите на императора че идва като съюзник християнин срещу езичниците руси. Явно такова е било и поведението на българите на юг от Балкана, където армията на Ци-мисхи се движи свободно, без да се налага да превзема български крепости.

Армията на Цимисхи достига Велики Преслав на 12 април 971 г. Ако вярваме на Лъв Дякон, русите наистина са изнена­дани, сред тях дори настъпва суматоха. Най-вероятното обяснение е, че те са раз­читали да бъдат известени за ромейското придвижване от българите. Това обаче не става, а руското командване е лишено отнепосредствена информация за конкретна­та военна кампания. Въпреки това пред стените на Велики Преслав се завързва ожесточена битка. Руската пехота търпи големи загуби и е принудена да побегне зад стените на българската столица.Калокир, който по това време е в Преслав, панически заминава за Дръстър, може би за да повика Светослав с главните сили. На 13 април с помощта на стенобойни маши­ни и стълби калените войници на Цимис­хи проникват в града. Те овладяват външ­ния град, а руският воевода Свенкел (Све-нелд) се затваря във вътрешната крепост. Русите се съпротивляват ожесточено и находчиво, устройвайки клопки на напа­дателите. Тогава в крепостта са хвърлени запалителни вещества (вероятно гръцки огън), с което по-нататъшната отбрана ста­ва невъзможна. Свенкел с оцелелите си войници успява да си пробие път и да побегне към Дръстър.
Във външния град на българската столица Йоан Цимисхи открива Борис II, с когото той разговаря като с господар на българи­те. Царят е заедно със съпругата си и две­те си невръстни деца.Царят по­лучава приятелски уверения, че ромеите идват като съюзници и че за тях врагове са единствено русите. Реалната власт на Бо­рис II обаче не е възстановена, а царската съкровищница е поставена под разпореж­дането на императора. Фактически Борис се превръща от руски в ромейски почетен пленник и заложник за поведението на бъл­гарската знат.

На 23 април (Гергьовден) Цимисхи е край Дръстър, пред чиито стени според Лъв Дякон го очаква 60-хилядната руска войска. Кървавата битка завършва с теж­ко поражение за русите. Оцелелите се ук­риват в здравата дунавска крепост, а Ци­мисхи изгражда укрепения си лагер на ед­на височина (може би дн. Меджиди табия). Скоро пристига и огненосният ви­зантийски флот, което въодушевява роме­ите и носи униние в руския лагер. Ладии­те веднага са скрити в подножието на кре­постните стени. Светослав попада в пъл­на блокада, за която не е подготвен. В Дръстър няма дори достатъчно хранител­ни припаси. Византийско-руските схват­ки пред Дръстър продължават близо три месеца, при което силите на Светослав се топят от ден на ден. На свой ред Цимисхи засилва армията си, призовавайки пред Дръстър гарнизоните, оставени преди то­ва в другите крепости в района. Светос­лав прави дързък нощен излаз, за да се снабди с припаси, но постепенно над ар­мията му надвисва сянката на глада. Не помагат нито опитите за създаване на соб­ствена конница (слабото място в руската военна тактика), нито езическите жерт­воприношения и екзекутирането на подо­зираните в измяна български боляри. Лъв Дякон споменава и за човешки жертвоп­риношения с български младенци (бебе­та).

Битката, решила изхода на ця­лата война, е на 21 юли 971 г. Русите да­ват много жертви, а храбрецът Анемас (покръстен арабски принц) успява да рани тежко в рамото самия княз.След тежкото поражение русите се съг­ласяват на преговори. Условията на дого­вора отразяват пълната византийска побе­да - киевският княз се заклева да бъде съ­юзник на империята, като декларира отка­за си от претенции към Херсонската тема (Крим) и България. На русите великодуш­но е позволено да се оттеглят в родината, като са снабдени с хранителни припаси.

Скоро русите потеглят по обратния път към Киев, но се налага да пре-зимуват при устието на Днепър. През про­летта на 972 г. Светослав се опитва да про­дължи пътя си, но при Днепърските праго­ве (т. е. северно от днешния гр. Запоро-жие, Украйна) попада в печенежка засада. Тук князът намира своята гибел, а от чере­па му по заповед на печенежкия каган Куря е изработена обкована със сребро чаша - свидетелство за близостта на печенежки-те вярвания до онези на старите българи.
Цар Борис II е официално развен­чан, като му е заповядано да снеме цар­ските знаци (тиара, багреница, червени бо-туши и пр.), което става на специална це­ремония в императорския дворец. Борис получава високата титла „магистър", до­като за Роман не се споменава нищо спе­циално. Двамата братя остават под особен надзор, продължил до бягството им през 978 г. Така от византийска гледна точка България престава да съществува като су­веренна държава, а административното й преустройства трябва да я превърне (пър­вите стъпки в тази посока са вече направе­ни) в неразделна част от византийската им­перска територия.

Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината и България

Technorati Tags: история,българия,русия,византия