Ако кръстоносните походи привличат вниманието на мнозина историци и все още задържат любопитството на образованата публика, това несъмнено се дължи на широтата на историческия феномен, какъвто те са всъщност. Задвижвайки огромни човешки маси с цената на трудноразбираемо усилие, тяхна основна движеща сила се явява християнската вяра. Те поставят редица въпроси, които пораждат твърде разнообразни отговори; подплатени са с различна документация, чието значение свидетелства най-вече за това, че съвременниците не са останали безчувствени към изключителния характер на тези начинания.
Кръстоносният поход, в точния смисъл на това понятие, е изключително военна експедиция. Папството го представя за похвално дело и удостоява войните и помощниците в това начинание с духовни привилегии. Ако първоначално тези привилегии са предоставяни на поелите по пътя към Ориента, и по-специално към Светите места, то те са отпускани и за други операции, предприети във вътрешността на християнския свят срещу еретиците или враговете на Римската църква, както и по границите на същото това християнство срещу езичниците или неверниците. Появата на Константинополската латинска империя е свързана с кръстоносен поход; той е предприет както за противопоставяне на Византийската империя, така и за подкрепата й.
Тук ни се искаше да се ограничим само с експедициите, проведени срещу мюсюлманските сили в Ориента с двояката цел да се защитят християните срещу нашествието на турците и да се осигури властта над Светите земи, които се смятат за неправомерно окупирани от неверниците мюсюлмани. Тези експедиции не приключват през XIII в., тъй като придобиват съвсем нов характер поради подновяването на турската заплаха, но ние ще останем верни на възприетата терминология, която нарича Епоха на кръстоносните походи периода, започващ със съборите през 1095 г. и завършващ със загубата и на последните Свети места през 1291 г. Освен това не трябва да забравяме, че съществува предистория на кръстоносните походи и че експедиции от естеството на тези от XIII в. се подготвят чак до времето на папа Йоан XXII и на френския крал Филип VI.
Кръстоносните походи водят до раждането на латинския Ориент, надживял съдбовната 1291 година: Кипърското кралство, херцогството на Архипелага, генуезката и най-вече венецианската Романия, както и хоспиталиерите в Родос фигурират на картата чак до XVI в. Историята на тези държави, и най-вече на Йерусалимската, на Антиохийското княжество, на Едеското и Триполитанското графство, е тясно свързана с тази на кръстоносните походи: именно опасностите, грозящи тези владения, изпитанията или загубата им са причина за началото на тези експедиции. Но собственият живот на тези политически конструкции по своята същност е повод за изследвания, които се множат и които засягат общност от проблеми, надхвърлящи същинската област на кръстоносните походи.
Историята на кръстоносните походи, следователно ще представлява преди всичко история на експедициите, тръгнали от Запада към Ориента, и по-точно към онова, което през Средновековието се нарича „Сирия". Това е историята на едно огромно усилие, направено от хората от онова време и което заема първостепенно място в „подема на Европа" по отношение на поставената цел - възвръщането и запазването на това, което в техните очи се явява наследство на християнството. Рицарска песен, писана в ония времена - „Поклонничеството на Карл Велики", напомня, че още по времето на великите Каролинги Западът е загрижен за съдбата на Светите места. Тази загриженост се засилва още повече и именно тя насочва хората в края на XI в. и в следващите два века към бреговете на Леванта. Онова, което изглежда като обикновена химера, се оказва, че се превръща в реалност: в течение на цели два века християните от Запада живеят в допир със Светите места, които почитат, или достатъчно близо до тях, за да се надяват да се завърнат там.
Всъщност политическите, институционалните, духовните и икономическите структури на Запада е трябвало да съумеят да понесат подобно продължително усилие. Ние ще наблегнем на факта, че кръстоносният поход не е моментно начинание, което донякъде бе забравено, когато се честваше деветото сто-летие от призива от Клермон: кръстоносните походи се провеждат в течение на два века, вероятно с различен ритъм, но без реално прекъсване. Именно това постоянство ги превръща в основен феномен в европейската история.
Да видиш как живеят „хората от кръстоносния поход" (изразът е на Режин Перну), означава да осъзнаеш едно изключително човешко изпитание. Хора, изградени в относително тесния свят на Запада от романските и готическите времена, се оказват конфронтирани с общества, с политически структури, с природни условия, твърде различни от онези, с които са свикнали; там им се налага да водят военни операции, дипломатически преговори, да сключват съюзи, да строят държави, да влагат в онзи сложен свят своите архитектурни разбирания, както и религиозния си живот. И то по траен начин, в една враждебна среда; ето защо те показват неочаквани способности да застанат лице в лице с онова, което е чуждо за обичайния им свят.
Кръстоносният поход е предмет на преценки, мнения, дискусии, на ентусиазъм и на хули, коиго отразяват гледните точки, чувствителността, дори и предубежденията, на различните епохи. Няма никакво съмнение, че той ще продължи да поражда такива. За нас именно хората, преживели едно огромно приключение, влагайки в него своята смелост и своето отчаяние, своята вяра, своето незнание, своите качества и своите слабости, си остават действащите лица в тази огромна драма, и ни се иска да ги опознаем по-добре.
Жан Ришар в предговора на “История на кръстоносните походи”
Виж още:
Истината за кръстоносните походи
Западното военно превъзходство не е от вчера
Победата на християните над Саладин при Монжизар (25 ноември 1177 г.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар