Нашите отци не са считали, че убиването извършено в хода на войните трябва да бъде класифицирано като убийство изобщо, поради това, както ми изглежда е допустимо опрощение за хората, биещи се в защита на трезвостта и благочестието. Може би въпреки това е препоръчително да им се откаже причастие за три години въз основа на това, че ръцете им не са чисти.
Св. Иполит умрял като мъченик през 236 г., пише:
Християнинът не трябва да става войник, освен ако не е принуден от началник, който носи меч. Той не трябва да се натоварва с греха на кръвта. Но ако въпреки това той е пролял кръв, не може да участва в тайнствата, освен ако не се е пречистил с наказание, сълзи и ридание.
По-късно по времето на Византия, войниците, които се връщали от битка е трябвало да се покайват четиридесет дни преди да имат право на причастие. Войната, макар и справедлива, никога не е била похвална в Православната църква.
По тази причина се появява разминаване между католическия Запад и православния Изток по отношение на това кое воюване е одобрено от Църквата и кое не. Дали една военна кампания е била достойна за похвала или е трябвало да бъде строго осъдена? За Католическата църква, справедливата война е била винаги приемлива, за Православната – не.
Св. Бернар от Клерво, пише до монашеско-военния орден на тамплиерите:
И после? Ако никога не е било позволено на християнина да нанесе удар с меча си, защо тогава предтечата на Спасителя нареди на войниците да бъдат доволни от своята заплата, а вместо това не им забрани да следват призванието си?
Нямам предвид, че езичниците трябва да бъдат изколвани когато има друг начин да им се попречи да измъчват и преследват вярващите, а само това, че сега изглежда е по-добре те да бъдат изтребени отколкото боздуганът на грешниците да бъде вдигнат над главите на праведните и праведните да бъдат принудени към грях.
Блаженият Урбан II, според Фулър от Шартър, казва:
Всички, които умрат на път, независимо дали по суша или вода или в битка срещу езичниците, ще получат незабавно опрощение на греховете. Това им давам аз чрез властта дадена ми от Бог. О, какъв позор е ако такъв презрян и долен род, който се покланя на демони, покори народ, който вярва във Всемогъщия Бог и е прославен с името Христово! С какви укори Господ ще ни порази, ако не окажем помощ на онези, които с нас изповядват християнската религия! Нека онези, които са привикнали неправедно да водят лични битки между християните, сега да отидат срещу неверниците и да завършат с победа тази война, която трябваше да сме започнали доста отдавна. Нека онези, които прекалено дълго време са били разбойници, сега да станат рицари. Нека онези, които са се биели срещу своите братя и роднини, сега се бият както трябва срещу варварите. Нека онези, които са служили като наемници срещу малка отплата, сега да получат вечната награда. Нека онези, които са се съсипвали телом и духом, сега да работят за двойна почит. Ето, от тази страна ще бъде скръбният и бедният, а от онази – богатият; от тази страна – враговете Господни, от онази – Неговите приятели. Нека онези, които тръгват, да не отлагат своето пътуване, а да дадат под наем своите земи и да съберат пари за своите разходи и веднага щом зимата свърши и дойде пролетта, нека те пламенно се отправят на път с Бог като свой водач.
На кратко, борбата за защита на Църквата, на своите братя по религия и на благочестието, е достойно за похвала дело.
В този смисъл Тома Аквински казва:
”Тя(войната) трябва да се води с добро намерение. Понеже може да се случи войната да е обявена от законната власт, и за праведна кауза, и все пак да се счита за незаконна поради нечестиво намерение. Прочее, Августин казва (Против Фауст): Страстта за причиняване на вреда, жестоката жажда за мъст, немиролюбивият и безмилостен дух, треската за бунт, похотта за власт и други такива неща, всички те са правилно осъдени във войната.”
Една война е оправдана и похвална ако е праведна. Праведната война трябва да отговаря на три критерия:
1. Да е обявена от законната власт
2. Да бъде за праведна кауза
3. Да се води с добро намерение
От друга страна, Жан Жак Русо критикува в своята книга “Общественият договор” пише за стерилния християнски пацифизъм присъщ най-вече на Православната църква:
Ако се започне война с друга Държава, гражданите маршируват с готовност към битката; нито един от тях не мисли за бягство; те вършат своето задължение, но нямат страст за победа; те знаят по-добре как да умират, отколкото как да завладяват. Има ли значение дали ще победят или загубят? Не знае ли Провидението по-добре от тях какво им подхожда? Само помислете каква полза един горд, стремителен и страстен враг може да извлече от техния стоицизъм! Поставете срещу тях онези благородни хора, които са разкъсвани от пламенна любов към славата и към своята страна, представете си вашата християнска република да се изправи лице в лице срещу Спарта или Рим: религиозните християни ще бъдат бити, смазани и изтребени, преди да знаят къде са, или ще дължат своята безопасност само на презрението, което те пораждат у своя враг. Имам предвид доблестната клетва, която е била направена от войниците на Фабий, които се заклели, не да завладеят или умрат, а да се върнат победоносни – и са удържали своята клетва. Християните никога не биха направили такава клетва; те биха гледали на нея като на изкушаване на Бога.
Православната и Католическата църква дават различно тълкуване на необходимостта да се води война. Православието почти напълно отхвърля войната и прегръща пацифизма. Това може би е и едно от обясненията защо християнството в Източна Европа не успява да се защити срещу мюсюлманското нашествие. През 1500 година се стига до ситуация, в която всички православни страни или са пряко подчинени или плащат под някаква форма данък на исляма. Целият православен свят е завладян от армиите на една религия, която проповядва заможертвата и обещава 72 девици в Рая на загиналите в битките.
За разлика от Изтока, Католическа Европа не допуска това да се случи. Дори Испания паднала под меча на мюсюлманите е отвоювана през 1492 година. Католиците успяват да отблъснат, дори да прогонят агресията на джихада, защото не са отивали в битка с колебливо пацифистко сърце и не са излизали от нея тормозени от религиозна вина.
Тук е добре да си припомним и думите на Жан дьо ла Валет, който отблъсква турците при Малта и така спасява Западна Европа:
“Страшна армия и облак от варвари скоро ще нахлуят на този остров. Братя, те са враговете на Исус Христос. Въпросът е да защитим Вярата и дали Евангелието ще отстъпи пред Корана. Бог изисква от нас живота ни, който вече сме Му посветили чрез нашата професия. Щастливи са онези, които в толкова добра кауза първи ще се поднесат в жертва. Но за да бъдем достойни, мои братя, нека да бързаме към олтара и там да подновим своите молитви и нека всеки един от нас знае, че само презрението към смъртта може да ни направи непобедими.”
Точно това презрение към врага и готовността към саможертва липсват на православните християни в тази епоха затова и те се прекланят пред меча на поробителя. Християнството на хоспиталиерите не е християнството на Константин XI Палеолог.
Публикувано със съкращения и изменения.
Адрес на превода на български език: http://mihailmateev.com/?p=674
Превод: Михаил Матеев
Няма коментари:
Публикуване на коментар