Периферията на Китай представлява спящ източник на напрежение. Виетнам, Бирма, Тайланд, Малайзия – няма нужда те да воюват срещу Китай, за да го доставят на колене за 3-4 месеца. Достатъчно е да отрежат морските пътища и Китай, както и СССР на времето, може да бъде изпратен на бунището на историята.
Днес, много хора виждат Китай като огромен колос, който трупа мускули всеки ден. Аналитиците предвиждат, че той след 20 или дори 15 години ще бъде лидер в света. Същото се говореше и за в СССР в края на 1970-те години, който беше на път да погълне половината свят, а след това и САЩ.
Основния проблем на Китай се състои в това, че той подобно на Съветския съюз, няма съюзници. Една страна може да си купуваме само временно приятели както преди 25 години СССР си купи Мозамбик, Гренада и Йемен. Да не говорим за Полша.
Китай не е интегриран в нито една световна система: нито в западния свят, нито мюсюлманския, а Индия и културата и е му е враждебна. Външните граници на Китай са неговото вечно главоболие. По неговите граници са разположени държави, за които думата "Китай" предизвиква асоциация със "сатана," смърт” и заплаха”. За да се разбере по-добре това, представете си, България вместо да граничи с Гърция, има за съседи Афганистан и Пакистан. Няма нужда от никакви военни действия на Япония и САЩ или от превантивни ядрени удари срещу Китай - просто трябва да се провокират конфликти по границите му и страната ще се срине.
Започнете с факта, че Китай има своята Чечения. Но не е толкова безполезен във всички отношения както в Русия, а геополитически и геоикономическа гледна точка много необходима. Това е Синдзян-Уйгурския автономен район.
На пръв поглед там няма нищо опасно - десетина милиона мюсюлмани, на които е абсолютно чужд атеистично-конфуциански Китай. Бедни и неграмотни, те по нищо не се различават от останалото мюсюлманско население в държавата, но в тази провинция има петрол. Петролът е едно от най-уязвимите места на Китай - вносът на петрол надвиши 50% от брутното потребление в страната (за да бъдем точни, вносът представлява 55%), но останалите 45% се добиват в Синцзян.
Синдзян-уйгурския район е едно от най-големите "нефтени полета" на Китай. Петролните запаси на автономната област са 21 милиарда тона. (30% от цял Китай), газ - 1.1 трилиона куб. м. (34% от резервите в цялата страна). Ежегодно в Синцзян се добиват около 30 милиона тона петрол и 22 милиарда кубически метра газ. Можете да си представите какво ще стане с Китай, ако той се в резултат на друг "оранжев въстание" или продължителна терористична война, този обем на събрани енергия.
През Синдзян също минава и газопроводът от Туркменистан клон, който пренася 10.0 милиарда кубически метра газ годишно, но след 5 години му капацитет му ще се увеличи до 30-40 милиарда кубически метра и това представлява около 50% от потреблението на газ в страната ( 90 млрд. куб. м годишно).
Китай вече произвежда годишно на 185 милиона тона петрол и внася около 190 милиона тона. По обем на внос на храни, Китай е 4-та страна в света, освен това вносът на хранителни покупки нараства с всяка година. Така например, до 2015 г. се очаква Китай да закупи от САЩ на 100 милиона тона царевица, Като цяло, Китай внася около 20% от хранителните продукти, а през 2015 г. тази цифра ще нарасне до 30%.
Китай е зависим и от вноса на останалата част от суровините - желязна руда, цветни метали, дървен материал, торове и т.н. Ако се дестабилизират доставките на суровини в Китай, страната може да оцелее само няколко месеца.
Ситуацията се усложнява и от факта, че китайските пътища за доставка са много уязвими. Те всички се концентрират в тясната лента от морски пътища към Югоизточна Азия: на петрола от Близкия Изток, през тесния Молукски проток, храна и желязна руда - през Индонезийския архипелаг. Флотът на САЩ, който все още остава в десетки пъти по-мощен от китайския, може лесно да блокирате тези транспортни артерии.
Намесата на САЩ дори може да не бъде необходима и съседите на Поднебесната империя сами да свършат работата.
Бирма
ЮЖният съсед на Китай е нестабилен от края на 40-те години. Една трета от населението са малцинства, най-войнолюбивото сред тях е Карън. В източната част на Бирма, те са създали своя непризната държава. Две други две непризнати държави на територията на Бирма са съсздадени в северната част, близо до границата с Китай . Днес правителството на Бирма и трите непризнати държави на нейна територия поддържат неутралитет, но няма основания да се съмняваме, че ако се манипулират умело от чужбина, войната в Мианмар може да избухне във всеки един момент. Ситуацията се утежнява и от факта, че в съседен Китай живеят живеят няколко милиона техни сънародници. С голяма вероятност може да се каже, че въоръжения конфликт може да се пренесе и в джунглите на Китай.
Тайланд
В тази страна, най-голямото огнище на напрежение е нейната южна провинция Патани. Тя е населена с мюсюлмани. Партизанската война в региона приключи едва през 1970 година. Последните правителствени репресии в Патани в средата на 1980 година имаха краткотраен ефект. През 2004 г., в провинцията се създаде нова мощна група партизанин –.”Движение на ислямските муджахидини област Патани ". Следва да се отбележи, че в провинцията е на входа на пролива Молука откъдето минава 70% от китайския внос.
Индонезия
Политическите анализатори нарича тази страна "изкуствено творение". В страната има 17 000 острова, десетки племена, но властта принадлежи само на яванския клан.
За най-конфликтна се счита провинция Ачех. От края на 1970-те, радикална група партизанин “Движението за свободен Ачех " иска следното: "От приходите от нашия петрол и газ правителството ни оставя само 5%. Искаме да се обърне съотношението - 95% за провинцията, 5% за Центърът " За две десетилетия тук, местните военни са убили 15 000 души. През 2006 г. централното правителство направи отстъпки - сега Ачех получава 70% от всички приходи от петрол и газ и движението “Движението за свободен Ачех " е легализирано. То веднага спечели местните избори. Въпреки това, част от радикалните бунтовници продължават да искат да запази 95% от приходите и независимост.
Вторият проблемен района на Индонезия е Западна Папуа. Тук исканията са много сходни с тези в Ачех и правителството беше принудено да предостави автономия на острова през 2006 година. По-рано, по същата схема получи независимост и бившата индонезийската провинция Източен Тимор. Не е изключено, при умело разиграване на либийския сценарии в Индонезия да се стигне до водопад от суверенитети - потенциално там могат да се образуват 15-20 нови държави, в резултат от което сепаратистката въоръжена борба да парализира корабоплаването в района.
Малайзия
Тук от 1950 г. има тлеещ конфликт между централното правителство и марксистките партизани. От 1980 г. новата опозиция на режима са ислямисти. Също така в страната, има сериозно етническо напрежение между малайци и етнически китайци, които притежават 75% от частния бизнес в страната с дял от населението 23%.
Филипините
В продължение на десетилетия в южната провинция Минданао продължава партизанската война в страната между ислямистите и централното правителство. В резултат са убити десетки хиляди хора. Филипинските власти са убедени, че партизаните (броят на бойците достига 12-15000) се финансират от Саудитска Арабия.
Също така на острова има организации от различни леви крила - Маоистка Комунистическа партия на Филипините и Тротцкистка революционна работническа партия на Минданао със своя собствена милиция. Троцкистите и маоистите са активни в северните провинции населени с католици.
Мечтите на управляващите мюсюлмански кланове в Персийския залив са за превръщане на Индонезия, Малайзия, Бруней, Сингапур, южната част на Филипините, Тайланд и Бирма в "Нов Азиатски Халифат" като съюзник на "Стария халифат" на територията на Северна Африка, Персийския залив и Централна Азия. Ако това се реализира, Китай ще бъдат хванати в клещи между два халифата - на запад и на югоизток.
Засега Китай е все още необходим на Запада, но със своята средна заплата от 150 долара започва да става прекалено скъп в сравнение с Виетнам или Индия където те са около 30$ – 80$. Ако външното търсене на китайски стоки намалее, единственият изход за тяхната икономика е стимулиране на вътрешното потребление. Там има огромен резерв, но дали Западът ще позволи това да се случи или ще задвижи механизмите за дестабилизиране на Китай и вкарването му в множество малки локални конфликти с цел отслабването и евентуално разпадане по подобие на СССР?
Няма коментари:
Публикуване на коментар