На 28 август 2013 г. се навършиха 70 години от кончината на българския цар Борис III. Все още смъртта на цар Борис остава обвита в загадка. Убит ли е той и от кого, или е починал от естествена смърт? Царят умира в момент, в който изглежда е бил готов за да извърши много важен завой в българската външна политика и да изведе България от войната, по примера на италианския си тъст, крал Виктор Емануил. Борис III е планирал формиране на Неутрален блок с Унгария, Румъния и Турция. Това е страница от нашата история е напълно неизвестна за повечето българи и е все още извън интереса на повечето историци.
Статията, която публикуваме тук, съдържа различни исторически свидетелства, цитати от документи и спомени на известни личности от онова време, събрани, анализирани и съпоставени от члена на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа и депутат в няколко Народни събрания Лъчезар Тошев. В текста става дума за плана на директора на Офиса на Стратегическите служби на САЩ през 1943 г. ген. Уйлям Донован за откъсване на България от Оста; за мисията на българския дипломат Мильо Милев в няколко европейски страни през същата година; за невероятния български политик и дипломат Гьорги Кьосеиванов и плановете на Борис III да измъкне с негова помощ страната от капана, който се е оформял за бъдещето й сред сложните противоборства на Втората световна война; за вербувания като агент на НКВД български посланик в Москва Иван Стаменов. За ролите на личния пратеник на президента Рузвелт Алън Дълес, на комисаря на Обществото на народите Рене Шарон, на швейцарския политик Марсел Пиле-Гола и други исторически личности в описаните събития.
Известно е, че цар Борис отказва на два пъти влизане на България в Тристранния пакт на Германия, Италия и Япония. Това става едва на 1 март 1941 г., когато германската армия вече е започнала навлизането си в България. България обявява война на САЩ и Великобритания, но не и на СССР. От своя страна САЩ обявяват война на България чак през юни 1942 г. Няколко месеца по-късно двете воюващи страни влизат в контакт. Това става в Швейцария.
Около новата 1943 г. цар Борис получава картичка от Рене Шарон, с когото се познава от дейността му като комисар на Обществото на народите в България и са в приятелски отношения. Шарон по това време поддържа връзка в Алън Дълес – брат на външния министър на САЩ Джон Фостър Дълес, по-късно шеф на ЦРУ и пр., чиято мисия в Швейцария по онова време е да осъществява връзка със среди от лагера на противника. На 9 януари цар Борис нарежда на българската легация в Берн да издири г-н Шарон и да му предаде благодарностите му по повод изпратената картичка. Така той дава на Шарон да разбере, че човекът, чрез който ще се води този контакт, е Георги Кьосеиванов. Кьосеиванов е бивш премиер и бивш министър на външните работи, а по това време посланик в Швейцария, изпратен като “резерв” за такъв случай.
Мисията на Мильо Милев
На 11 март 1943 г. в Женева Милев провежда среща с Рене Шарон, който е във връзка с Алън Дълес. Първият въпрос на Шарон по време на срещата е дали България води политически разговори с Турция. Такива преговори – казва той, се водили между Турция и Румъния. Той споменава и за предстояща военна акция на съюзниците на Балканите. Тук Шарон е в противоречие с информацията на Кьосеиванов, получена от друг източник, че Русия е сложила „вето” на такава операция.
Докладите на Алън Дълес
В книгата си „The Secret Surrender” – тайното предаване, Алън Дълес пише: „Ако ние постигнехме бърза капитулация на германците, съюзническите войски първи биха окупирали Триест – ключа към Адриатика. Ако този план не успее и германците продължават да се сражават на удобни позиции западно от Венеция – в сянката на Алпите, силите на комунистите или съветските войски, преминавайки през Унгария, или силите на Тито от Югославия, поддържани от прокомунистически партизани, биха се оказали в Триест, а може би и по-западно – преди нас.” Споменава се и за засечен от германците разговор между Сталин и Тито, в който съветският диктатор е настоявал югославските сили да се подготвят за прехвърляне в Северна Италия – чак до френската граница, и съединението им с френските партизани би създало пояс на съветски контрол, преминаващ през Южна и Западна Европа, който би могъл да бъде използван като база за последваща комунизация на Франция и Италия. Това не се е харесвало на САЩ и на Великобритания. Без съмнение това състезание за влияние между съюзниците съществува още преди това. През 1943 г. съветските войски са далеч на изток – около Сталинград. Завоят в политиката на балканските страни е възможен, макар и нежелан от СССР. Сталин не би могъл да повлияе на евентуална промяна на позициите на Балканите по това време.
Архивите на ген. Донован – План за откъсване на България от Оста
Благодарение на д-р Нора Димитрова и нейния съпруг проф. Кевин Клинтън от Корнелския университет на САЩ (специалисти по антична история и археология), разполагаме с голям обем от американския архив за този период. Те се „запалиха” по идеята и ми оказаха неоценимо съдействие по изискването на необходимите документи от американските архиви. Най-интересният от тези документи е планът за откъсване на България от Оста, внесен от генерал Уйлям Донован** – Директор на Офиса на Стратегическите служби на САЩ. Този план носи дата 2 август 1943 г., макар че според проф. Майкъл Бол още през месец май 1943 г. Рузвелт нарежда на Донован да се провери тази възможност. В този план се прави анализ на ситуацията, разчита се на подкрепа от цар Борис, от генералния щаб на армията и от църквата.
Докладите на Димитър Тошев от Будапеща
Известна светлина за това какво се готви в Югоизточна Европа хвърля един доклад на българския посланик в Будапеща Димитър Тошев (син на бившия премиер и дипломат Андрей Тошев, от когато поема щафетата на посланик в Унгария). В Държавния архив са запазени много негови доклади. От тях може да се научи за трескавите опити за излизане на Унгария от войната. (Същото личи и от телеграмите на Дълес от Швейцария по отношение на Унгария.) В Румъния положението е същото. Докладите на Тошев по темата за излизане на България от войната са били три. За съжаление е запазен само последният от тях – този от 22 септември 1943 г., но и той хвърля достатъчна светлина върху темата. Ето откъс от него, в който се описва положението в Унгария:
„III. Подчертан интерес към образуването на юго-източен блок с Турция. Министърът на външните работи, г. дьо Гици подчерта пред мен, че унгарското правителство още от първия момент е възприело напълно тази идея /спр. рапорти №№ 27 и 46 от 5 IV и 10V т.г./ (които не са открити в архива – б.а.). Тия дни, говорейки за загубата на Н.В. Цар Борис III, Министър Председателят, г. дьо Калай, многозначително каза: Голяма е загубата и за нас, защото очаквахме с пълно доверие, че ще ни помогне да реализираме блока.”
Все повече свидетелства се появяват за това, че цар Борис е планирал създаването на неутрален блок на Балканите, включващ България, Унгария, Румъния и Турция, и дискретно е координирал действията страните за това. В спомените си Царица Йоанна също намеква за контактите му с румънците по този въпрос, както и, че те са били засечени от германското разузнаване. Това обяснява и въпросите на Рене Шарон към Мильо Милев относно преговорите с неутрална Турция и с Румъния. На 25 юли 1943 г. в Италия е свален Мусолини. В швейцарската преса започват да се появяват статии за предстоящ завой и в българската външна политика.
Кьосеиванов в София
Моментът за действие е настъпил. Кьосеиванов е извикан на консултации в София. На гарата в Берн го изпраща бившият президент на Швейцария, началник на политическия департамент и член на Федералния съвет Марсел Пиле-Гола, негов личен приятел. Кьосеиванов пристига в България на 4 август 1943 г. Приет е първо от премиера Филов. На него той не му казва нищо особено. Заявява, че вярва в германската победа и пр. Казал му, че не се среща с американците, но сондажи при тях е правил Пиле-Гола. За сондажите на Пиле-Гола споменава само, че съюзниците не биха признали териториални придобивки на България, освен Южна Добруджа. На 6 август Филов докладва на царя за разговорите с Кьосеиванов. Царят демонстрира лошо отношение към Георги Кьосеиванов и настоява той веднага да бъде изпратен обратно! При това, още преди да го е приел за доклада, за който го е извикал. Същия ден следобед двамата се срещат лично. За тази среща доскоро нямаше никаква информация и беше една от загадките в нашата история. От дневника на Филов се разбира, че на 7 август той отново се среща със своя предшественик на премиерския пост. На тази среща Кьосеиванов му споменава за писмо от Алън Дълес до Рене Шарон относно България. Шарон бил препредал в кавички това в писмо в своето до цар Борис. Кьосеиванов не бил казал на Филов за него при първата им среща, за да съобщи първо на царя. По негово поръчение той го информирал сега. Но писмото не му показва. На 8 август цар Борис и Кьосеиванов се срещат отново на обед. За тази среща Филов дори не е информиран. В спомените си Стефан Бочев – зет на Кьосешиванов, съобщава, че в края на този обед Кьосеиванов е получил един царски подарък – копчета за ръкавели с диаманти. Съвсем не изглежда двамата да са в лоши отношения?
Филов може да е спокоен. Германските му приятели също! При това положение изглежда, че промяна в българската политика не може да има.
На тази среща му било дадено да прочете и писмо до царя от опозиционните лидери Кимон Георгиев, Венелин Ганев, Кръстю Пастухов, Цвятко Бобошевски и Никола Петков.
Тези писма не са открити в архива и вероятно заедно с дворцовия архив са сред българските документи, заграбени като плячка от съветската армия, и най-вероятно днес все още се намират в Москва. А писмото на Дълес до Шарон липсва и в американските архиви, макар и да има позовавания на него в други документи.
Междувременно цар Борис използва още няколко свои пратеници като търговеца Любен Пулев, Киселов, Такворян и др. Рибентроп през 1943 г. поставя на три пъти въпроса пред цар Борис за целта на пътуванията на Пулев с дипломатически паспорт. Явно тези паралелни мисии са имали за цел да заблудят германското разузнаване. Впрочем не твърде успешно…
Дали тайните на „Сфинкса” ще останат да лежат под неговият мраморен надгробен камък в гробището на Ла Тур де Пейлц, както пише Стефан Бочев в „Автопортретът ми като журналист и дипломат”. „Много тайни – малки, а може би и не толкова малки, отнесе Кьосеиванов с изчезването си от този свят, без да напише спомени.” пише Бочев.
В последното се уверих и след разговор с дъщерята на Кьосеиванов – Лили Кьосеиванова-Паю. С нея се срещнах през 2008 г. в дома й в Монтрьо със съдействието нейни близки роднини в София. „Баща ми си отиде много натъжен за България – каза тя! Не остави спомени… „Да напиша добро не мога, а да напиша лошо не искам”, казвал големият наш държавник.
Свидетелството на Никола Балабанов
Един друг наш дипломат обаче хвърля светлина върху тайното писмо на Шарон. Това е Никола Балабанов – посланик на Царство България в Стокхолм и в Анкара. По време на своята емиграция, през 1964 г. в списанието „Bulgarian Review” (vol. 4, Dec. 1964, стр. 47-48) той публикува част от своите мемоари. Там споменава отново за този меморандум, предаден на цар Борис. Балабанов е бил помолен от Шарон след смъртта на царя да говори по същия въпрос с принц Кирил в качеството му на регент. Ето какво пише той за съдържанието на това прословуто писмо:
„В първата половина на 1943 г. добър приятел на България, живеещ в Швейцария, беше помолен от американските служби да изпрати на цар Борис меморандум, в който, след като се посочва накъде отива войната, се препоръчва царят да даде знак по някакъв начин, че България има намерение постепенно да се оттегли от Оста Берлин-Рим. Меморандумът не изискваше незабавно скъсване, но съветваше да се предприемат мерки, които биха показали намерението на България да промени своята политика, когато дойде подходящият за това момент. Освен това меморандумът препоръчва мерките, предприети срещу евреите, да не стават по-сурови и по възможност да се анулират. В заключение меморандумът подчертава, че ако няма такава индикация от страна на България, за оттегляне от съюза с Германия, съюзниците ще бъдат принудени да предприемат военни действия дори на българска земя.”
Принц Кирил отговорил, че не е в течение на въпроса, за който е било търсено мнението му.
Без съмнение царят не е споделял дори с близките си за тази сложна игра.
Интересното в случая е, че този текст, цитиран от Балабанов, се различава много от текста, цитиран от Филов. Това показва, че цар Борис очевидно е дал на Филов друг документ. Вероятно и Кьосеиванов е бил в течение на тази игра, а може би и самият Шарон.
Дълес докладва
Една от тайните на Сфинкса се оказва разгадана чрез доклада на Алън Дълес, изпратен на 29 август 1943 г. Той хвърля светлина върху разговорите в София между цар Борис и Кьосеиванов.
„Той (Кьосеиванов – б.а.) е маневрирал така, че да бъде повикан от Борис и това му дало възможност да докладва директно на него, вместо на Филов.
Той е предоставил посланието, представено в наш № 214 при първия разговор. Изглежда Борис е бил много впечатлен от посланието. Той е задържал писмото, казвайки, че желае да проучи всяка дума в него. По това време Борис е бил спокоен и в добро здраве и е заявил, че неговата цел е на всяка цена да спаси своята страна от по-активно участие във войната. Впечатлението, което Кьосеиванов е получил, е, че Борис е подвластен на страха и е наясно, че германците не го харесват и че те дори биха достигнали дотам, че да доведат да смъртта му. По време на втория разговор Кьосеиванов е заявил, че на този етап не е готов да ръководи правителство на национален съюз, на което Борис е отговорил, че в неговите намерения влиза едно преходно правителство, което да се справи с неотложните проблеми и така да се подготви пътят към национално правителство, начело на което той би желал да застане Кьосеиванов. (…)”
Преходно правителство?
Пак в статията на Никола Балабанов, цитирана по-горе, намираме цитат от реч на Кръстю Пастухов пред Националния съвет на социалдемократическата партия. „Трябва да ви кажа, другари, че през лятото на 1943 г. преди капитулацията на Италия, аз бях помолен да съставя списък на един антигермански кабинет, така че страната да може да обърне своя курс на вярност, на това беше направено при съвсем други условия. То беше направено по инициатива на царя и чрез посредничеството на негово доверено лице. Ние не успяхме да направим това, защото съюзниците изискваха пълна и безусловна капитулация – условия, които бяха твърде тежки.”
Такива изисквания към България не са отправяни, нито пък Пастухов би могъл да знае това. Нещо повече, в условията за примирие, приготвени за мисията на Стойчо Мошанов в Кайро година по-късно, също не е включена клауза за безусловна капитулация, нито за окупация на страната, а използване на територията за преминаване на войски и включване на българските въздушни и военноморски сили в действията на съюзниците. Тежките условия се налагат по-късно – по искане на съветските представители. Но през 1943 г. за такива условия не е ставало дума. Очевидно, това е било „Преходното” правителство, планирано от цар Борис. След него според царския план следвало общонационалното правителство на Георги Кьосеиванов, за което научаваме от цитираната телеграма на Дълес. Формирането на неутралния блок пък би позволило България да не оставя на милостта на съюзниците, нито пък да бъде заплашена от евентуален германски удар, тъй като такъв нов фронт би бил прекалено голям и нежелателен за плановете на Хитлер.
Предложението на маршал Антонеску
В края на юли 1943 г. в София обсъждат предложението на маршал Йон Антонеску – диктатор на Румъния, за съвместни действия с България с цел избягване на болшевизацията на Балканите. Българският посланик в Румъния Петров-Чомаков е имал среща с външния министър Михай Антонеску на 23 юли 1943 г. Той предложил на България да се влезе в непосредствено разбирателство, за да се обсъдят възможните „хипотези” и мерки, които да се вземат заедно. Той е предложил същото и на Унгария. За “неутрализирането на проливите” изглежда се е научило и от други среди. На 23 юли 1943 г. японският посланик в СССР разпитва за този проект българския посланик там Иван Стаменов, за което има запазен доклад от последния. Вероятният информатор на японския посланик за проекта е турският посланик, с който японецът се среща в Москва. На 28 юли 1943 г. в дневника си премиерът Богдан Филов е записал: „Царят е на мнение да не се отхвърля предложението на Антонеску, макар да вижда в него опит да го злепостави пред германците… Необходимо е да се говори с румънците, ако не за друго, то поне за да разберем, какво те са се уговаряли с турците. …Царят ми прочете един доклад на нашия военен аташе в Букурещ майор Чавдаров, който бил повикан от Антонеску и комуто този последният е говорил в същия смисъл като на Петров.” (Петров-Чомаков – б.м.). На 16 август 1943 г. Филов отново пише по темата – този път след посещение на румънския посланик в София – Кристу, който имал специална мисия. Кристо задал два въпроса: Не смята ли българското правителство, че болшевишката опасност би могла да се отбие, чрез заемане на Балканския полуостров от англо-саксонците и дали едно споразумение между Германия и Съветския съюз няма да бъде за сметка на балканските държави. На следващия ден Филов уведомява германският посланик Бекерле за проведения разговор.(!) Разговорът е отбелязан и в дипломатическите документи на МВнР, а бележката за него е подписана от Димитър Шишманов. (Дипломатически документи по участието на България във Втората Световна война, ИС “Синева”, София, 2006 г., стр. 378.)
Още едно свидетелство – спомените на Петър Аладжов
В своите спомени („Върховен комисар”, д-р Петър Аладжов, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2000 г., стр. 139-141) някогашният Върховен комисар по снабдяването Петър Аладжов свидетелства, че на 9 януари 1944 г. маршал Антонеску чрез него е отправил към регентите „последен зов” за съвместно излизане от войната, чрез неутрализация на Балканите. Разбира се, Регентите не са смеели да мислят за такива действия.
Когато на 9 март 1944 г. Хитлер окупира Унгария и сваля регента Хорти, той показва на другите държави какво ги чака, ако предприемат опити за излизане от войната. Разбира се ситуацията на фронтовете тогава е съвсем различна от тази през 1943 г.
Маневри край София
За маневрите на Първа Българска армия край София през август 1943 г. няма запазени почти никакви документи. Има свидетелства на живи участници в тях. Знае се, че на 22 август в Царска Бистрица цар Борис е приел военния министър генерал Н. Михов във връзка с тези маневри, но архиви за тях липсват. Запазена е една заповед, която имам благодарение на любезното съдействие на полк. Никола Рухчев – Председател на Съюза на възпитаниците на Военните на Негово Величество училища, школата за запасни офицери и родолюбивото войнство и гражданство.
Това е заповед № 154/24.08.1943 г. на генерал-майор Сапунджиев – Началник на Военното на Негово Величество училище, издадена от стан в с. Банкя. От тази заповед научаваме, че той заминава на маневрите на Първа армия в района на с. Сливница и нарежда да бъде заместван от подполковник Кирил Стоименов. (ДВИА, ф. 1521, оп. I, а.е. 545). Това доказва провеждането на маневрите около София, целящи без съмнение укрепване на българската столица срещу евентуални нападения. Знаем, че танковата бригада също е в състава на тази армия и нейните около 120 танка са се предислоцирали около Банкя. Очевидно за подкрепа на предстоящия политически завой цар Борис е разчитал на армията. Няма друго обяснение защо се свикват маневри край столицата на държавата, тъй като такива столични маневри не биха могли да имат оперативно значение за армията. Тези странни маневри край София са започнали на 23 август 1943 г. Това е датата, на която царят неочаквано заболява и на 28 август 1943 г. умира. Вероятно по време на маневрите той е планирал началото на спасителния за България политически завой. Този завой е бил замислен изключително добре, съвпадал е с конфликт между съюзниците и почти е успял. Само ненавременната смърт на царя попречва на успеха на този план!
Спомените на Царица Йоанна
Изненадващо свидетелство за тези маневри намираме и в спомените на царица Йоанна (Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 1991 г.). Ето какво може да прочетем там:
„Генерал Михов, още преди заминаването си (за срещата с Хитлер на 14 август 1943 г.– б.а.), беше дал заповеди за отпор на евентуален „удар” на германските войски срещу столицата. Бяха в ход важни военни придвижвания под булото на „Големи маневри”. (стр. 119). И още: „На 20-ти вечерта пристигна генерал Михов (установено е, че тази среща всъщност е била на 22 август 1943 г. в двореца „Царска Бистрица”), за да информира за движението на войските и дислокациите в столицата, за да се парира някой нацистки „удар” .Формално обаче, дори и пред мен се говореше за „Големи маневри” (стр. 120).
Странно е че, в момент, когато България е съюзник на Третия райх, в София се страхуват от германски удар и да укрепват столицата срещу него? Или се подсигуряват срещу опити за вътрешен прогермански преврат?
В книгата на Кристина Сикарди “Йоанна Савойска – от блясъка на двореца, до горчивината на изгнанието”, излязла на български език през 2003 г., авторката се спира на последната среща на цар Борис с Хитлер на 15 август 1943 г., с дневен ред “Разглеждане на общата военна и политическа обстановка. Дискусия за ролята на България в хода на войната” и цитира в кавички разговора между тях, при който българският монарх заявява на германския фюрер, че ще поиска примирие със съюзниците. “Германия вече не е в състояние да произвежда оръжията, които обещава. Вече е прекалено късно! Баща ми бе въвлечен, заедно с българския народ, в катастрофата на Тройния съюз. Мой дълг е да направя всичко, каквото мога, за да се избегне подобно нещастие, въпреки че лично си давам сметка за необходимостта на Вашето искане. Мой дълг е да не разочаровам своя народ! Думите и обещанията за използване на тайни оръжия не са достатъчни. И тъй като споменахте италианската династия, с която съм в родствени връзки, Ви информирам, че ще поискам примирие със съюзниците, веднага след като Италия направи същото!”. Това е казал цар Борис на Хитлер, според Кристина Сикарди. Такъв архивен документ досега не е известен и би могъл единствено да представлява стенограма на разговора, попаднал след 1945 г. в ръцете на съветската армия и следователно все още е недостъпен за другите историци. Книга е представена в Италия пред авторитетна публика и не би следвало да се очаква в нея да е намерила място една евтина мистификация. Въпросът, който въпросното свидетелство поставя, е знаел ли е Хитлер за намеренията на цар Борис и дали България се е готвела да излезе от войната с негово съгласие? Един от известните германофили в България – ген. Христо Луков, според данните в книгата на Дянко Марков “Свидетелствам под клетва”, излязла през 2012 г. ( паднал жертва на комунистически тероризъм на 13 февруари 1943 г.), също е смятал, че е добре България да излезе от войната със съгласието и разбирането на Германия и да обяви активен неутралитет.
Cui bono?
На 23 август 1943 г. започват военните маневри край София, но по същото време цар Борис е повален от масивен инфаркт, довел до неговата смърт на 28 август. В един запазен и публикуван доклад на германския военновъздушен аташе в София Шьонебек се предава разговора на германските лекари Зайц и Епингер, участвали в опитите за спасяване на живота на цар Борис. Те са били на мнение, че смъртта му е била престъпно предизвикана. Доклад в този смисъл е направил и германският посланик в България Адолф Бекерле. Такова беше и мнението на царица Йоанна. Ако допуснем, че смъртта на царя е предизвикана умишлено, тогава възниква въпроса: кой би имал полза от смъртта на цар Борис. Въпросът “Кой има полза” или Cui bono?, поставен преди 2000 години от Цицерон, и до днес е ключов за разкриване на мотивите за престъпления. Кой би могъл да стои зад евентуалното убийство на цар Борис в деня, когато той е започвал завоя в българската външна политика – национал-социалистите на Хитлер, Сталин и/или българските комунисти?
Този въпрос следва да се проучи много по-задълбочено. Без съмнение, информация за намеренията на цар Борис е стигнала до германските служби. Кьосеиванов е определен от тях твърде точно като главното действащо лице в преговорите със съюзниците. Посолството ни в Берн е наблюдавано и от съветските служби. Изглежда, че всички са знаели за това, което става.
Имал ли е интерес Хитлер от създаване на такъв неутрален блок, който да се превърне в буфер между неговата армия и евентуален десант на Балканите от англо-американските войски? Смятам, че поне не би се противопоставил на такъв вариант. Това би освободило немалко германски части от необходимостта да защитават Балканите и би дало възможност те да се прехвърлят на основните фронтове, където се е решавал изходът от войната. През март следващата 1944 г., при друга обстановка по фронтовете, Хитлер се противопоставя на едностранните опити на Унгария да излезе от войната, което води до арест и преместване в Германия на регента адмирал Хорти. Той му е бил нужен жив! Защо Хитлер би искал да премахне цар Борис? Такова действие не изглежда логично, дори за този луд и престъпен диктатор.
Интересно е да се припомни, че след завръщането си от срещата с Хитлер във Волфшанце, царят е посетил бившият началник на тайната канцелария на цар Фердинанд – Добрович, който е бил тежко болен от рак и го информирал за посещението при Хитлер. „Не им отстъпих в нищо и си развързах ръцете след след страхотна борба. Осемнадесета няма да се повтори! (1918 г.–б.а.)”, му казал цар Борис. “Той смяташе да ме сплаши, вместо това спокойно му изложих положението ни, казах си, каквото имах да му кажа, ясно и недвусмислено, т.е., че съм решил ние да тръгнем по собствени пътища. Сега съм с развързани ръце! Спасих ви, даже аз да заплатя за това!”. Когато всичко се срутва, откъде би могла да идва тази царска увереност, освен от плана за излизане от войната?
От документите, с които разполагаме, се вижда, че съюзниците имат интерес от сформирането на неутрален блок на Балканите. Архивите показват, че в САЩ разработват плана за откъсването на България изключително подробно, при това планират запазване на българския суверенитет. Чърчил постоянно посочва опасността от болшевизиране на Европа и настоява за десант на Балканите, последван обаче от създаване на Балканска федерация. Вярно е, че има сблъсък между английските служби и американските, защото ген. Донован не е бил информирал съюзниците си в Лондон за контактите си с българските власти. Това поставяло 80-те английски мисии на разузнаването в региона под въпрос. Но тези търкания са изгладени лесно. Мисията на Анджело Куюмджийски и полковник Джадуин (Планът “К”), изпратена в Истанбул за установяване на контакт с българското правителство през 1943 г., е преместена в Кайро, за да има пряк контакт с английските служби.
Една друга страна, обаче, има съвсем ясен мотив срещу излизането на България от войната и това е Съветският съюз!
През 1967 г. Страшимир Белфегоров (псевдоним на д-р Кирил Дреников) публикува книгата си “Тайнствената смърт на един цар” (“La mort mysterieuse d’un Roi”, “Strashimir Belphegoroff”, Madrid 1967). В нея той дискутира темата и посочва като най-заинтересована страна за предотвратяване на излизането на България от войната и преминаването и към съюзниците Съветския съюз. Логично е, че Сталин гледа с голяма ревност на опитите на американците да договорят с част от страните на Оста излизане от войната, преди Червената армия да се е приближила до региона. Наскоро бяха публикувани документи, че Сталин се е противопоставил на извършването на атентат срещу Хитлер, тъй като това е можело да прекрати войната преди навлизането на Червената армия в Европа. Доказателство за това ревниво отношение намираме в спомените на съветския дипломат и доверен преводач на Сталин Валентин Бережков, издадени през 80-те години на миналия век. У нас са издадени две негови книги, в които се намира потвърждение на опъването на отношенията между съюзниците по този въпрос. Съветският съюз не е искал част от територията на Европа “да се измъкне” от съветския контрол след войната и да избегне участта да стане негова плячка. Сталин разполага с агенти в България – разбира се, повечето са в средите на комунистическата партия, но също такива има сред приближени на Цар Борис.
След 9 септември 1944 г. от персонала на Царския дворец има само двама, които не са били репресирани от комунистическия режим – дворцовият лекар д-р Стефан Даскалов и готвачът Нацко Сотиров.
Д-р Даскалов в онези мрачни години на политически репресии след 9 септември 1944 г. дори е бил пускан на лов в Румъния, дъщеря му закупува яхтата на румънския крал и пр. Доста странно за служител на Двореца… При двата ми разговора с Царица Йоанна по темата, тя не успя да прикрие крайно отрицателното си отношение към личността на д-р Даскалов. За сравнение, личният лекар на царя – Драгомир Александров, след установяването на комуничестикия режим е изселен от София. Казвали са му тогава: “Ако беше отровил някого в двореца, сега нямаше да ти се случи това.” Научих този факт от неговия син д-р Борис Александров – депутат в 36-ото Народно събрание, с когото тогава рамо до рамо съратувахме за каузата на демокрацията в България.
И така, версията за убийство на цар Борис от режима на Сталин показва, че има мотив, средство и агентура за изпълнение на поръчката. Липсва все още прякото доказателство за това. Вероятно отговорът се крие в затворените архиви на НКВД в Москва.
При откриването на сърцето на цар Борис във Враня лекарите, които го видяха, констатираха много масивен инфаркт, предизвикан от голям тромб(!) на лявата коронарна артерия. Това съвпада с диагнозата на лекарите от 1943 г. Изследвания за причината за този тробм не бяха направени, но неизвестно защо консервиращата течност беше сменена няколко пъти. Модерните технологии днес позволяват въпреки това, при подходящи изследвания, да се установи наличието или липсата на “отровите на Кремъл”, и да се даде отговор на въпроса – убит ли е цар Борис? Все още не е намерено мястото, където са “препогребани” тленните останки на царя, след оскверняването и разрушаването на параклиса във Враня. Има свидетелства, които подлежат на проверка, като това на д-р Николай Сиклунов, че тялото е било заровено западно от Двореца Враня. Като се има предвид, че веществата, с които е балсамирано тялото, са известни и са рядко срещани при други дейности (селскостопански например), както и фактът, че те са химически устойчиви, може с помощта на куче търсач да се открие мястото. Очевидно няма сериозна воля това да бъде направено. Така българският народ все още е лишен от възможността да почете един от големите български държавници на ХХ век, както подобава на един културен и цивилизован народ.
Лъчезар Тошев
* Страница от рапорт на българския дипломат Мильо Милев – Mileff Report 1-st page
** Страници на плана на директора на Стратегическите служби на САЩ през 1943 г. ген. Донован за откъсване на България от Оста – Plan-Donovan-2-08-1943
Няма коментари:
Публикуване на коментар