Писмото започва с ценностна самоидентификация на обвинителя: "Аз не съм политик, не съм дипломат, не съм член на партия, аз съм писател, за който по-високо от всичко стоят интересите на справедливостта и доброто." Заел позата на съдник и пророк, писателят оценява политическата позиция на България като се абстрахира от политическата логика на нейното поведение и като изхожда от гледната точка на мита за славянската солидарност. Руският славянофил гледа на българо-сръбския спор за Македония отдалечено. Това, което е трагедия за България (загубата на Македония), за Л. Андреев е жалба за "някакви си обиди". Да се иска от България да защитава през 1914 г. Сърбия от Австро-Унгария, е абсурдно, при условие че сърбите не желаят да коригират Букурещкия мирен договор от 1913 г. За какво трябва да се бие българският войник - за суверенитета и целостта на държава, заграбила изконно български територии?
Л. Андреев обаче не се изказва с оглед конкретиката на българо-сръбските отношения. Той изхожда от абстракцията "славянска солидарност", която е аполитическа. Съвременната геополитическа ситуация е видяна през призмата на едно етномитологично мислене, чрез архетипите на Библията, и естествено българският народ е означен със знаците на дявола, Юда, блудния син:
"Славянският свят се срамува и навежда очи, когато чува името българин - така в почтеното семейство се срамуват от недостойния член. Вие имате славянско сърце, българи, но немски мозък и езикът ви е раздвоен като на змия..."
В същата книжка на "Свободно мнение" (№47) започва своите пледоарии защитата. Пръв "взима думата" редакторът на изданието Димитър Мишев. Неговата позиция се определя от факта, че "Свободно мнение" в периода 1913-1915 г. не се ангажира публично с определена политическа партия, но със своето русофилство е твърде близо до народняшката. Списанието изразява позициите на интелигенцията, която вижда решаването на българските национални проблеми в тясно сътрудничество с Русия. В първия си отговор на Л. Андреев Д. Мишев не само защитава българския народ, но и хвали руския, т.е. той деуниверсализира позицията на руския писател, отрича претенциите му да бъде глас на руския народ:
"Обвиненията му са ужасни. Те са по-грозни от тия на Пиер Лоти, защото идат от именит руски белетрист, защото са кипеж на руско сърце, което за нас е синоним на искреност, чистота и правда."
"Защитникът" прехвърля обвинението в предателство от българите върху сърбите, съдбата на които е повод за писмото на Л. Андреев. Чрез примерите за немско влияние в Русия и Сърбия той снема обвиненията, че българите имат "немски мозък" и се насочва към централната тема на своето изложение - съдбата на Македония. На основание на историческите факти Д. Мишев отново пренасочва обвинението на Л. Андреев от България към Сърбия. Защитата се превръща в обвинение, защото след като фактите сочат Македония за българска земя, съюзът през 1913 г. на славяните сърби с неславяните румънци и гърци, породен от стремежа да се завладее българска Македония, не може да бъде характеризиран по друг начин освен като предателство спрямо идеята за славянска солидарност. Отхвърлил обвиненията в предателство, Д. Мишев влиза в библейския дискурс на Л. Андреев, за да преназове българския народ от Юда в Христос чрез сравнение на историческия му път с мъките на Спасителя: "Нека при еврейската Голгота има и друга славянска".
Невъзможно е да не си зададем въпроса как е възможно след Междусъюзническата война през 1913 г. някой, само година по-късно, да говори с надежда за славянско единство. Внимателният прочит на текстовете в "Свободно мнение" ни убеждава, че българският "вопъл" за славянска солидарност не е съвсем искрен, че той е инструмент на една русофилско-патриотична позиция. В писмото-отговор на Ст. Чилингиров от същия брой ("На Леонид Андреев") целувката на Юда като символ на политическото поведение на България е приписана на Сърбия:
"(...) вие сте побъркали адреса, уважаеми Леонид Андреев. Този Ваш гнев трябва да е отправен към нас по печатарска погрешка. Вие сте писали за сърбите, когато те, ведно с истинските врагове на славянството, ни целунаха в уста и разпнаха на кръст в Букурещ." Текстът на Ст. Чилингиров е целенасочен опит да се обърнат руските симпатии от Сърбия към България. И съвсем естествено стига до някои емоционални крайности:
"И, бъдете уверени, ако не беше този отвратителен обръч около нас, ние, останали без ръце и крака, щяхме да пропълзим към Вас, ако не за друго, то поне да засвидетелствуваме с последното си мъченишко усилие, колко сме ви признателни за дарената ни свобода..."
Тези редове звучат смущаващо с откровеното самоунижение на автора, претендиращ да изразява гласа народен.
По-интересно обаче е друго - "воплите" на Стилиян Чилингиров са косвено признание, че "великото славянско семейство" не е политическа реалност, че то е само митологема, която може да се използва (благодарение на нейната ирационална архетипна мощ) от един славянски народ срещу друг с цел създаване на определени политически реалности.
Второто заседание на процеса "Леонид Андреев срещу България" сп. "Свободно мнение" открива в своята книжка № 49 за 1914 г. (6 декември). Отново пръв "взема думата" Д. Мишев. Статията му е озаглавена "Леонид Андреев и неговите конкретни обвинения". В нея педантично и обстоятелствено се защитава политическото поведение на България. Показателно е, че два пъти в текста Д. Мишев категорично отхвърля нещо, което след година се превръща във факт - възможността България да воюва заедно с Турция срещу Русия.
В същата книжка № 49 на списанието "думата взима" и вторият "защитник" - Ст. Чилингиров. Прави впечатление, че втората му пледоария е много по-персонално насочена към Л. Андреев. Още в самото й начало българският писател се отказва да вижда в автора на "Животът на Василий Тивейски" символ на руската духовност. Стратегическата линия да се убеди руското обществено мнение, че не сърбите, а българите са добрите славяни, продължава да бъде строго следвана, но липсва патосът на писмата на Д. Мишев и на първото Чилингирово писмо. Сякаш българският писател чувства, че полемиката с Л. Андреев не може да повлияе на общественото мнение в Петербург и Москва, че гласът на интелектуалците е глас в пустиня, глас, който историята няма да чуе, защото тя е глуха за воплите и протестите на несъгласните с нейния ход. Писателят, решил да прави със своето слово политика, като че ли осъзнава утопичността на проекта, като че ли разбира тоталната безнадеждност на славянския мит. В текста прозира усещането, че славянският мит не може даже инструментално да се използва - като средство да се сближат България и Русия срещу Сърбия. От патоса на първото писмо е останало съвсем малко - защитникът Чилингиров се бори вече без особена надежда, че неговото слово може да повлияе върху бъдещето на българо-руските отношения. Но той се чувства длъжен да защити достойнството на своя народ, защото по наследена от Възраждането традиция е писател-гражданин и писател-патриот.
"Пиша Ви така подробно, защото Вие, като ни отрекохте славата на нашите съплеменници, която, в скоби казано, не искаме да споделим, щом ако тя е сръбска, предрекохте ни и смърт. А на смъртника е прието да се дава последна дума. И ние я взехме, защото вярваме, че и без това не бихте ни я отрекли. А тя е: недейте убива вярата ни в нашата освободителка. Оставете ни да мислим, че в тия трудни времена, които преживява славянството и ведно с него преживяваме и ние - свободните и поробени българи, - все още грее някъде из Русия и в някое кандило пламъка на чистата руска съвест."
Непосредствено след текста на Чилингиров в същата книжка е публикувано отвореното писмо на доктор Анастасия Головина ("Г-ну Леониду Андрееву"). Като смисъл тексът не внася нищо ново в защитната кампания на "Свободно мнение". Интересно е обаче, че Головина е рускиня и писмото е на руски. Оприличихме полемиката в "Свободно мнение" на съдебен процес. Да видим каква роля заема руският защитник на българската кауза. Обвиняема безспорно е България, българският народ. Обвинението е в измяна на славянството, в подлост спрямо братята славяни, сърби и руси. Обвинител (от името на славянството) е Л. Андреев. До този момент защитата се представя от Д. Мишев и Ст. Чилингиров. Като рускиня, живееща в България, Головина се включва в процеса като свидетел на защитата. Тя трябва да аргументира правотата на българската кауза, защото е обективен глас (не е българка) и трябва да отрече правото на Л. Андреев да обвинява, защото за разлика от него познава българския народ.
Последната дума на защитата е в книжка № 50 от 13.12.1914 г. Тя е едновременно персонализирана и универсализирана - отговорът е от българските писатели, но е подписан от Иван Вазов, патриарха на литературата, имащ и като народен поет, и като признат поклонник на Русия (русофил) най-голямо морално право да защитава своя народ от нападките на един руски писател.
Преди отговора на българските писатели, в списанието е публикувана най-кратката защитна пледоария - "Хулител в храма" на Любомир Владикин. Текстът носи внушението, че е защита на България пред Съдия, неимоверно по-висш от историята. На българската истина пред Бог:
- "Ние няма да отидем срещу правдата, а ще останем тук, където сме сега: на колене в храма, охулени и ограбени, ние ще слушаме писъците на македонските сираци, ще церим раните си и когато Бог ни вдъхнови, ще тръгнем с Правдата, ще тръгнем в пътя на подвига и самоотвержението."
Текстът на Вазов конспективно повтаря обвиненията на Л. Андреев. Подобно на Д.-Мишевите и Ст.-Чилингировите пледоарии той прехвърля адреса на хулите от България към Сърбия. За разлика от предходните "защитни речи" (без тази на Владикин) Вазовата не се спира подробно на българското политическо поведение и даже не споменава името Русия. Първият русофил на България, авторът на "Русия" и "Здравствуйте, братушки!" поставя името си под текст, който за разлика от отворените писма на Д. Мишев и Ст. Чилингиров не воюва неистово (даже не воюва въобще) за любовта на Русия (и съответно за българо-руско политическо сближаване). Отговорът на Вазов е проникнат от гняв към сърбите, които са заграбили български земи, и възмущение, примесено с презрение към взелия позата на съдник Л. Андреев: "(...) вие сипете словесни мълнии върху нас и виждате вече нашата духовна гибел - опомнете се! Не сте вие човекът, който ще ни осъжда за греховете ни и ще проглежда в бъдещето ни. Вие не ни познавате и нямате право да говорите за нас. Българският народ не съществува по ваш каприз и вашите лъжепророчества няма да го смутят."
Отказът да се продължи използването на "процеса Л. Андреев срещу България" за преориентация на руската външна политика внушава усещането, че славянският мит е мъртъв, че той даже не може да се използва инструментално (срещу Сърбия) за съхраняването на един друг културно-психологически мит - мита, че любовта между руси и българи (позитивните народопсихологически образи, които двете нации имат една за друга) може да влияе върху това, което в текстовете на Чилингиров и Вазов с известни негативни конотации е назовано реална политика. Всъщност публикациите в "Свободно мнение" по повод на "Към търгуващите в храма", четени в хронологически ред, представят процеса на обезверяване на българската интелигенция в идеалите на славянската солидарност и във възможността българо-руската взаимност на чувствата да има някакви реални политически измерения. Бодящо очите е несъответствието между коленопреклонното отношение към Русия в началото и премълчаването на името й в края на "процеса Леонид Андреев срещу България".
Обвинението е произнесено, защитата се е произнесла, но кой е съдията и каква е неговата присъда...
Година след публикациите в "Свободно мнение" (след "процеса Л. Андреев срещу България") България е във война със Сърбия, т.е казано с образния език на руския писател, тя е забила нож в братското гърло. Нещо повече - България е във война и със своята освободителка Русия. Какво ли е чувствал Д. Мишев, който на 6.12.1914 г. пише в своето списание: "Да излезе България с турци срещу своята Освободителка, това ще бъде най-голямото престъпление на земята."
Макар и с болка русофилската интелигенция приема реалностите на историята, приема ги осъзнато - все пак не можеш да обичаш Другия повече от Себе си, не може, ако вземем топонимите от написаното по повод войната Вазово стихотворение "Тайна", руснакът от Тула да ти е по-мил от българина от Кула. Най-дълбоко драмата на прекършеното от бремето на националната идея русофилство представя народният поет Вазов в стихотворенията "На руските войни", "Тайна", "При въбела".
Вярата, че патриотизмът и русофилството не могат да бъдат противопоставени, е обезверена от грохота на оръдията и тропота на кавалерийските ескадрони в Добруджа. Войната преобразува русофилството от социалнопсихологическа доктрина в психологически комплекс. Особено илюстративно за тази трансформация в духовното битие на българската интелигенция е Вазовото стихотворение "На руските войни".
Но да се върнем към въпроса - кой е съдията и каква е неговата присъда? Ако Съдия е Моралът на историята, България е оправдана, защото тя участва в Първата световна война, за да освободи поробената от сърбите Македония. Ако Съдия е Разумът на историята, България е осъдена, защото не само не освобождава никакви български земи, но с участието си във войната губи нови територии. Присъдата на Разума на историята е Ньойският договор.
Ако Съдия е Съдбата на историята, която определя участта на държавите и народите съобразно техните възможности да хармонират основанията на Морала и Разума, осъдени са всички.
Може би не различното, а общото в историческото битие на българи, руси и сърби от края на Първата световна война до днес най-точно посочва кой е Съдията.
Страшимир Цанов
Шумен
Няма коментари:
Публикуване на коментар