Или, как Фюрерът надви кремълския диктатор в битката за България
Автор: Пламен ПЕТРОВ
След катастрофата в Първата световна война България вече не представлява значителна военна сила и затова временно остава в периферията на големите геополитически игри на великите сили. От 1939 обаче събитията вземат друг обрат. С подписването на пакта Молотов-Рибентроп и началото на Втората световна война стратегическата роля на малките европейски държави нараства.
През 1939-1940
Европейското статукво
установено с Версайските мирни договори, се срива като картонена кула. Най-напред Германия и СССР се договарят тайно да си поделят почти цяла Източна Европа. След това Хитлер напада Полша. През пролетта на 1940 германците провеждат голяма офанзива и на запад. Прегазвайки Белгия и Холандия, те унизяват своя вечен противник Франция. Англичаните, които са се притекли на помощ на последната, са изтикани обратно в океана.
В тази обстановка Балканите се оказват единственият ъгъл на Европа, където оцеляват няколко сравнително независими държави.През лятото на 1940 Румъния попада под германски контрол, Албания е окупирана от Италия още през 1939, а Гърция е твърдо в английския лагер. Така борбата между Германия и СССР за надмощие на Балканите се съсредоточава върху Югославия, България и отчасти върху Турция. Москва и Берлин на практика действат необезпокоявани от други съперници, защото по това време Франция е смазана, Англия е в глуха защита, а САЩ нямат никакво влияние в Европа.
В пакта “Молотов-Рибентроп” не се казва нищо за България. Въпреки това нашата страна се оказва от изключителна важност както за Германия, така и за СССР. В Москва се надяват да установят стабилно присъствие на Балканите, за да осигурят югозападния си фланг. Там България е разглеждана като част от линията, свързваща съветското Чреноморие с района на Босфора и Дарданелите. За Германия пък, Балканите са тил в предстоящото нападение срещу СССР. Затова, въпреки официалните договорни отношения, между Москва и Берлин съществува зле прикрит антагонизъм по отношение на България.
През лятото на 1940 на дневен ред излиза връщането на Южна Добруджа на България. То става под германска диктовка, което предизвиква основателната ревност на Съветския съюз. На 13 август във в-к “Известия” се появява редакционна статия, в която се заявява, че българските претенции за Южна Добруджа са “справедливи и политически обосновани”. От съветска страна дори има неофициални дипломатически намеци, че Москва няма нищо против да България да получи и Северна Добруджа.
През есента на 1940 германско-съветската борба за България навлиза в най-острата си фаза. Двете страни се опитват да влияят върху българското обществено мнение с разнообразни исторически, политически и икономически аргументи. Германците извеждат на преден план сантименталния рефрен за “старата бойна дружба” между Вермахта и българската армия, изкована в годините на Първата световна война. Самият Фюрер подчертава, че “братството по оръжие” не може да се забрави. Още по-осезателен аргумент е германската подкрепа за някои български искания за териториална ревизия. Към това трябва да се прибави и огромната икономическа зависимост на нашата страна от Третия Райх. Повече от половината от българския външнотърговски стокооборот е именно с Германия.
Съветското влияние също не е за пренебрегване. Москва играе на струната за “общата славянска солидарност”. СССР е представен като правоприемник на царска Русия, която през 1878 дава свобода на българите. От Кремъл деликатно избягват да се препоръчват в София като “болшевики”, “комунисти” и “революционери”, а наблягат на спомена за величието на Русия. Освен това съветската дипломация си позволява да отиде доста по-далеч от германците в