петък, 9 ноември 2007 г.

Разпадане на Белгия? А какво става тогава с Европейския съюз?

Ако Белгия се разцепи, какво става с ЕС?
Вече 144 дни Белгия е без правителство и знаете ли какво? Всичко изглежда нормално.

Еврократите продължават да си запазват маси в ресторант “Ком ше соа”, момчета с марокански произход танцуват брейк на станциите на метрото, а държавните служители (които са доста) бавно похапват бисквитки и пият кафе с блудкав, но богат на витамини заместител на млякото. Това ни навежда на мисълта, че може би няма нужда от белгийско правителство.
Тази седмица Белгия ще счупи рекорда си за най-дълъг период без правителство и никой - освен пълчищата държавни служители, които треперят за пенсиите си - не изглежда особено притеснен. Ако нещата продължат в този дух, правителството на фламандската общност може да бъде изкушено да постъпи като Елцин и да си присвои правомощията на покойната федерация. Защо ли ви занимавам с размислите си за Белгия? По три причини. Първо, защото както гласи една неволно забавна забележка на Харолд Еванс от времето, когато беше редактор на “Таймс”, “Много отдавна не сме имали коментар за Белгия”.
Западните страни не се разцепват много често и историята заслужава повече внимание, отколкото й беше обърнато. Второ, защото Белгия до голяма степен беше наша грешка. Решени да не допуснем пристанищата в Ламанша да попаднат под контрола на враждебна сила, ние подкрепихме създаването на новата държава, поставихме на трона й подходяща издънка на Сакскобургите (чичо на кралица Виктория, както обикновено) в лицето на Леополд Първи и я подсигурихме военно.

Наследниците на Леополд обаче не бяха особено признателни. По време на Първата световна война неговият внук Албер Първи предложи да мине на страната на врага, ако Германия признае властта му и изплати репарации. (Като имате предвид защо най-вече Великобритания влиза във войната, това вероятно е най-неблагодарната постъпка в историята на човечеството.) През Втората световна война синът на Албер, Леополд Трети, сътрудничи на Германия и в последствие е принуден да абдикира. Накратко, каквито и причини да сме имали някога, Белгия отдавна е престанала да бъде от стратегическо значение за нас. Третата причина обаче е най-важната. Белгия функционира (или по-скоро функционира зле) на принципа на Европейския съюз. Няма белгийски език или култура, а белгийската история е твърде кратка. Както каза Ив Льотерм, победителят на изборите през юни, Белгия се крепи на краля, футболния си отбор и няколко марки бира. Ще си позволя да перифразирам думите на Рене Магрит (един от малкото безспорно известни белгийци): “Това не е нация”.

Тъй като не можеше да разчита на споделена идентичност, неопитното белгийско правителство трябваше да купува лоялността на хората чрез създаване на много работни места в държавния сектор. Всяка държавна институция беше впрегната в това: профсъюзите, национализираните предприятия, службите за социално осигуряване. Накратко, Белгия стана микромодел на това, в което се превръща ЕС: механизъм за субективно разпределяне на пари. По понятни причини фламандците са най-големите привърженици на разделянето на страната: те внасят по-голямата част от данъците и недоволстват, че трябва да плащат за мързеливите си френскоговорящи съседи. Във
Валония живее 33 на сто от населението на Белгия, но то дава само 24 на сто от брутния вътрешен продукт на страната. 20 процента от жителите на Валония са безработни, а 40 процента работят за правителството. Въпреки това, колкото и да е странно, смятам, че френскоговорящите белгийци могат да спечелят най-много от разпадането на страната. Когато анализатори казват, че “Валония” печели от субсидии 20 милиарда евро годишно, това, което всъщност имат предвид е, че шепа френскоезични политици и чиновници печелят: субсидиите им дават възможност да награждават приятелите си и да наказват враговете си.
Отрежете тези субсидии и безжизнената бюрокрация, която върви с тях, и валонците биха могли да започнат да създават и да продават неща вместо да са принудени да уреждат нещата по обичайно трудния начин. Накратко, Валония може да се окаже в ролята на Словакия при развода: бедният партньор, първоначално разтревожен, че ще остане сам, който постига зашеметяващ икономически растеж след като схване какво трябва да се прави.
А какво ще стане с Брюксел, предимно френскоезичният град, който е и столица на Фландрия? Евроентусиастите имат планове. Ако Белгия се раздели на две, тяхната цел ще е да извадят грозната й сива столица и да я поставят под прякото управление на ЕС, по подобие на Вашингтон, окръг Колумбия: само тогава ЕС най-накрая осезаемо ще превъзхожда националната държава.
Бедата е там, че това би станало само след шумно потвърждаване на националния принцип. Белгия се разпада, защото няма истински белгийци, точно както няма и истински европейци. По-скоро има отделни народи със свои собствени езици, телевизии и политически партии.
Демокрация без “демос” - съставната единица, която подразбираме, когато използваме думата “ние” - остава само с “кратос”: властта на система, която използва силата на закона, за да постигне това, което не може да постигне, призовавайки към патриотизъм. Сам обаче “кратос”-ът не може да крепи една държава.
On the current crisis in Belgium, see also:

A City Without Water Is A City Without A Soul, 28 June 2005How Flanders Helped Shape Freedom in America, 11 July 2005
The Dark Roots of the EU, 5 December 2005
Nations Under Construction: Defining Artificial States, 13 June 2006
Why Is the Vlaams Belang So Popular? 13 February 2007
Posted by at
Labels: ,

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)