Дори и България си има море. Ой, Сърбийо, какво дочака!

Дори и България си има море. Ой, Сърбийо, какво дочака, извиква герой от сръбски много гледан телевизионен сериал.

Сърбите никога не сме имали сериозен излаз на море, дори в Средновековието, дори по времето, когато силата на Сърбия е в зенита си по времето на митичния цар Душан. На ако знаехме повече за това, щяхме повече да уважаваме България, пише Радослав Петкович в сръбския вестник „Блиц“.

Не знаем нищо за българската история, но идеята ни е, че те са глупави и примитивни, диваци. Както и те за нас, да не се лъжем, пише по-нататък в материала.

Да кажеш на някой сърбин, че през по-голямата част от Средновековието българската държава е играла на Балканите по-значима роля от Сърбия, е равно на национално предателство, но е (не)приятен факт.

Българите са имали две царства – сърбите един цар, българите са воювали с унгарците за Белград – този град сръбските владетели крал Драгутин и деспот Стефан са получили от унгарския крал като негови васали за доживотно ползване.

Такива са били времената. Каквито и онези, когато учихме за Самуил, уж македонския цар. Изглежда византийците не са знаели срещу кого воюват, защото нарекли победителя над Самуил Българоубиец.

Освен кръвта и кръвопролитията имаме и изкуство, ръкописи и фрески, с които и ние, и българите се гордеем. Двамата големи писатели от сръбската средновековна литература, за които учи всеки студент – Григорий Цамблак и Константин Философ, са българи, пише по-нататък в материала.

А и свети Сава неслучайно е починал във Велико Търново – средновековната столица на славянската и православната култура.

За малко да забравя, пише авторът на материала. Кирилицата се е появила някъде около Х век /всъщност 9 век - бел.ред/ в Преслав, културната столица на Първото българско царство, наречена така в чест на свети Кирил, създал глаголицата. Два века по-късно тя преминава в Сърбия, по-късно и в Русия, след това и по-нататък, пише в публикацията в „Блиц“.