От български към косовски синдром

Ще направи ли Русия същата грешка сега с Косово, както с България по време на събитията около Съединението? Интересна статия от "Независимая газета", в която има и неточностти. Например статията ни казва, че Русия и Турция били против Съединението, но Турция не е. Доказателство за това е факта, че тя не започва война с България и българските депутати турци в Народното събрание единодушно подкрепят обединяването на България.

От български към косовски синдром
24 септември 2007 10:26 "Независимая газета"


Косовският въпрос се превърна в една от основните теми в международните отношения през последните години. Освен това той се превърна в неизчерпаем източник на противоречия между Русия и Запада.

Струва си да отбележим, че в рамките на преговорите по косовския проблем, Русия изглежда повече просръбски ориентирана от самите сърби. За сърбите, изглежда, Косово е по-скоро тема за упражнения по вътрешнополитическа риторика. При това нито Русия, нито Сърбия предлагат условия, които биха решили проблема по удовлетворителен за всички страни начин. А това значи,че въпросът за статута на Косово може да се реши и без тяхното участие.

Най-болезненият изход от ситуацията за Русия би бил, ако Сърбия се поддаде на натиска на Запада и приеме определени бонуси във вид на икономическа помощ от ЕС или обещание за скорошно присъединяване към общността, в замяна на съгласие с условията, наложени от САЩ. Този вариант, който би означавал пълно поражение за руската дипломация, не бива да се изключва. Най-добре ще бъде за Русия да извлече някаква изгода от противоречията си със Запада по статута на Косово.На нивото на дипломатическата риторика Русия многократно критикуваше САЩ, като ги предупреждаваше за възможни "стратегически грешки" в политиката им по отношение на Балканите. Русия по правило посочваше за пример Югославия, където "вариантът на НАТО за решение на косовската криза доведе до провокиране на албанския сепаратизъм и изправи региона пред заплахата на хронична нестабилност". На фона на многобройните "антиалбански” и "антизападни” изявления, Русия традиционно се възприемаше като "защитник на сърбите и на братята-славяни като цяло". Но дали това наистина е така?

Заедно със Запада

В началото на 90-те години н ХХ век "пасивността, немарливостта и невниманието към националните интереси" се обясняваха с липсата на опит на руската дипломация, с неопределения външнополитически курс и прозападните настроения на тогавашния руски външен министър Андрей Козирев и на президента Борис Елцин. С тези фактори се обясняваше прокарването на координираната от Запада политика по отношение на сърбите. Русия поддържаше всички решения и резолюции на САЩ и НАТО в ООН, въпреки че признаваше и критикуваше антисръбската им насоченост. Тогава тя обясняваше солидарността си със Запада със стремежа да "не се нарушава консенсуса и да се вземе предвид сложността на югославската криза". Известни са противоречивите изказвания на руските дипломати от този период.

Така например, руските политици в Москва изказваха принципната си подкрепа за сърбите, докато в Белград руската дипломация изпълняваше ролята на троянския кон на Запада. При това тя уговаряше сърбите да признаят редица "незаконни решения". В същото време във Вашингтон и Ню Йорк руските дипломати одобряваха политиката на САЩ и не се противяха на прокарването на "антисръбските резолюции". Руското външно министерство беше "категорично” против повеждането на каквито и да било операции на НАТО в постюгославското пространство. При все това при обсъждането на тези въпроси в Съвета за сигурност на ООН Русия не наложи вето на решенията на САЩ, въпреки че понякога ги бойкотираше, но това все пак означаваше одобрението им. По такъв начин Русия привидно беше просръбска, а в Съвета за сигурност на ООН и в различните формати за преговори (пример за това е Контактната група) беше напълно солидарна със Запада, като държава, "разбираща значението на съгласието между международните посредници".

Дипломацията на Примаков и Иванов по отношение на Балканите, всъщност, продължи политиката от първата половина на 90-те години. Властите и средствата за масова информация в Русия яростно критикуваха политиката на САЩ по отношение на Белград, но някак си никой не задаваше въпроса, защо Русия е участвалата в приемането през Съвета за сигурност на ООН на "антисръбски” резолюции ? При това в Белград руските представители нерядко критикуваха действията на САЩ, политиката на които по много естествен начин бе базирана на приетите (в това число и от Русия) резолюции. Всичко това може да изглежда странно на пръв поглед. Източниците на подобна политика водят началото си от втората половина на ХIХ в., от епохата на разтърсилата Европа Източна криза.

Уроците на българската кампания

Причините за Източната криза, започнала през лятото на 1875 г. с въстание в Босна и Херцеговина, бяха процеси от вътрешно системно разлагане на Османската империя, развитие на националноосвободителната борба на балканските-славянски народи, намиращи на под властта на турците и изостряне на съперничеството между великите държави за влияние над Балканите. През пролетта на 1876 г. започна въстание и в България, което скоро е било жестоко потушено. Последвалото поражение на Сърбия предизвика изблик на славянска солидарност в руското общество. Царското правителство, отначало избягвало въвличане в конфликт с Турция, през април 1877 г. й обявява война. В средата на юли руските войски преминават Дунав и стъпват на територията на България. На освободените български заеми се създава местна гражданска администрация. В резултат на подписване на Санстефанския договор през февруари 1878 г. България, в която частично е влязла Македония, получава "полунезависимост, ставайки княжество, васално на Турция, която е трябвало да изтегли войската си и да се радва на данък. 250 хил. българи подписват обръщение до император Александър ІІ с благодарност към руския народ за освобождението от 500-годишното османско иго.

Освобождавайки България, Русия е разчитала да установи своето влияние в тази страна, която е своеобразно сърце на Балканите. Руските генерали Г. Енрот и А. Каулбарс са били назначени за военни министри, а Л. Соболев е станал министър-председател и министър на вътрешните работи. Но в средата на 80-те години отношенията между избрания за българското княжество принц Александър Батенберг и Санкт Петербург забележимо са се влошили. Избухналото в столицата на Източна Румелия Пловдив народно въстание е довело да обединение с Княжество България под властта на Александър Батенберг. Царското правителство рязко се обявило срещу това, не желаейки обединение на българите под скиптъра на княз Александър и предполагайки, че единна България няма да стане плацдарм на Русия на Балканите, а враждебна сила. Създава се парадоксална ситуация: противници на обединението на България са били само Турция и Русия.Русия не успя да удържи от зоната на своето влияние в България. Русия не можа да намери опора в наново образуваните балкански държави, които й бяха до голяма степен задължени за това. И въпреки че Санкт Петербург много разчиташе на "благодарността” на освободените народи и нови балкански държави, изостаналата в икономическо и техническо отношение Русия не е могла ниши да им предложи и да конкурира Запада. България и Сърбия попаднаха под влиянието на австро-унгарския капитал, което доведе и до политическо доминиране на Балканите на Австро-Унгарската империя.

Прагматичната дипломация

"Българският провал" подтикна руската политика към прагматизъм. Русия разбра, че да очаква "благодарност” при липсата на икономически възможности е безперспективно. Т.е. Русия вече не е можела да разчита на стратегически отношения с балканските славяни. В Санкт Петербург са осъзнали, че те, апелирайки към панславянските чувства към Русия, се стремят само да я противопоставят на Турция и/или Запада, обезпечавайки си възможност за маневри за игра противоречия и търг със Запада, опасяващ се от разширяване на руското влияние. В този смисъл трябва да се отбележи, че подкрепата на Русия за арменците (християни) в Османската империя не е прераснала в подкрепа на идеята за създаване там на арменска държава. За Русия като традиционен "играч-тежка категория" на сцената на международната политика стратегически характер са можели да имат отношенията с само с равни по статут. Но, имайки в запас някои исторически "славянски” козове, руската дипломация започна да търгува с "отстъпка” от страна на Запада за Балканите.

Москва не е можела да не разбира, че Милошевич е мечтал само за разпалване на руско-американски противоречия и не е трябвало да се приема сериозно неговото изявление за стратегическо партньорство между Белград и Москва (и Минск), все пак и в съветски времена Белград умело лавираше между Запада и Изтока. Очевидно е също, че Белград не е можел да конкурира със Запада от гледна точка на привлекателност за Русия. Затова Русия, не позволявайки да бъде използвана в отношенията със Запада, сама използваше Белград в своите отношения с него. Сложно е да се определи цена за това, но едва ли Русия би гласувала в НАТО проамерикански и би уговаряла Милошевич да капитулира безкористно. Изглежда странно, че, имайки толкова богат опит в политиката на Балканите, руската дипломация упорито противодейства на решението на вече фактически решения въпрос, лишавайки се от възможност да оказва влияние на косовските власти, които са заинтересовани от постигането на компромис между великите държави. А все пак Русия би могла да уговори определени условия за участие на руски капитал в икономиката на Косово, която има немалко значение за осъществяваната от руските компании експанзия на Балканите.

Нодар Мосаки – ст. н. с. - РАН