Битката за България. През 1886 г. Австрия и Англия не позволяват на Русия да унищожи българската държавност

“България плува и няма да потъне!”…”Ний ис­каме да живеем в най-тесни отношения с русите, но при едно условие: да не ни бъдат господари те. … С една дума, малко работи има, ко­ито могат да ни дадат кураж за продълже­ние на борбата, която досега водихме сре­щу русите. Но ние ще я продължаваме, че каквото даде Бог.”

Стефан Стамболов пред в. “Таймс” 1886 г.

Август 1886 година. Организираният от Русия преврат срещу Батемберг се е провалил, но ситуацията продължава да бъде силно напрегната и води в крайна сметка до доброволната абдикация на Княза. След абдикацията на княз Александър вътрешнополитическите ас­пекти на кризата стават значително по-маловажни от нейните външнополитичес­ки измерения.

Как Русия унищожи България през 968-971. Табутата в българската история

Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината и България

Русия не само не оценява, но и не забелязва позитивния момент в българ­ската позиция. У ръководителите на рус­ката царска дипломация остава погрешно­то, но твърдо убеждение, че не е възмож­но да се възстанови и запази руското вли­яние в България с други средства освен с тези на заплахите и грубия натиск. „Пълно и безусловно подчинение” е линията, коя­то трябва да приеме България, срещу уве­ренията на Александър III, че ще се грижи бащински за народните интереси. Осъществяването на тази линия не включва не­пременно окупация, но и не предвижда из­бирането на български държавен глава. В Петербург разчитат главно на крайната русофилска опозиция около Драган Цанков, която, поставена на власт с руска помощ, би осигурила практически безусловното подчинение на страната. Алтернативата на тази тактика е предизвикването на вътреш­ни размирици, бунтове и метежи, които да предпоставят „де факто” руската намеса. И единият, и другият вариант не предпо­лагат посочването на кандидатура за българския престол, преди да бъде възста­новен руският контрол върху управлението на Княжеството. За осъществяването именно на тази линия, било в едната, или в другата посока, е организирана прочута­та в историята на европейската диплома­ция мисия на генерал-майор барон Нико­лай Каулбарс.

Генералът пристига в София на 13 сеп­тември 1886 г. като руски дипломатичес­ки агент и едва представил акредитивните си писма, започва да бомбардира правител­ството с ултимативни ноти, циркуляри и заплашителни писма, с които изисква да се отложат изборите за Велико народно събрание, да се освободят от ареста офи­церите детронатори, да се отмени военно­то положение и др. Той дори предприема обиколка в Северна България, за да при­зове населението и военните гарнизони към пряка и открита съпротива срещу регентството и правителството, което „не се съобразявало с волята на императора”. По негово предложение два военни клипера акостират на варненското пристанище, из­пратени от руското правителство като де­монстрация на сила. Тактиката на Каул­барс, която в българската историография и досега често се оценява като „грешка и непохватни действия”, всъщност е драс­тична, недопустима от всяка гледна точка, намеса във вътрешните работи на страна­та и крие много рискове от ескалация на напрежението.

Въпреки това българското правител­ство, избрало пътя на допустимия комп­ромис, проявява извънредна търпимост към действията на генерала-дипломат и от­стъпва пред повечето от исканията му. Из­раз на желанието на България да се поми­ри с Русия дава и Великото народно събра­ние, което на 29 октомври избира за български княз принц Валдемар, син на датския крал Християн IX и кралица Луи­за, близък на руския двор, брат на руската царица Мария. Но по лично внушение на всерусийския император Александър III датският крал отказва избора от името на сина си. Твърдата позиция на Русия логич­но насочва нещата към разрив и на 6 но­ември 1886 г. Николай Каулбарс съобща­ва на външния министър, че „император­ското правителство намира за невъзмож­но да поддържа сношения с българското правителство в “сегашния му състав″. Рус­кото дипломатическо агентство с целия персонал и консулите напускат страната.

Пропадналият избор на Валдемар Дат­ски и скъсването на руско-българските дипломатически отношения променят па­раметрите на българската криза. От спор между Русия и България, в който евро­пейската дипломация участва зад кулиси­те, въпросът за избор на български княз става общоевропейски. Военноморската демонстрация на Русия, както и въобще провокативното поведение на нейната дипломация в България, са рязко и не­двусмислено порицани най-напред в Ав­стро-Унгария. Двуединната монархия се обявява против присвоеното от Петер­бург право сам да решава българския въпрос и настоява това да стане в съгла­сие със съществуващите договори и като се държи сметка „за справедливите жела­ния на българите”. От своя страна първи­ят министър на кралица Виктория, лорд Робърт Солсбъри, изразява „възмущени­ето и съжалението на цяла Европа”, ней­ното изумление и дълбоко порицание към руските посегателства „върху правата на един независим народ”.
Позициите на Лондон и Виена предиз­викват силно безпокойство у руското пра­вителство, което бърза да оповести в дек­ларация, че ще изчака развоя на събитията и, че „Н. В. Императорът ще действа с мирни средства, без да се отдалечава от по­становленията на договорите, поне дока­то същите договори бъдат съблюдавани от другите сили”. Да се изчака развоят на събитията според езика и практиката на руската дипломация съвсем не означава да се оставят събитията без контрол: Петер­бург лансира кандидатурата на грузинския княз Николай Мингрели за български вла­детел, обвързвайки я с предварителното ус­ловие за промяна в регентството и прави­телството и избора на ново Велико народ­но събрание. Предложението е направено по официален път чрез Високата порта, но всъщност няма за цел да разреши българ­ския въпрос, тъй като от неофициалните сондажи се знае, че кандидатурата няма да бъде приета от Англия, Австро-Унгария и Италия.

За руското правителство е важно да уреди отношенията си с Герма­ния и Австро-Унгария в рамките на изти­чащия „съюз на тримата императори” и от изпълнението на тази задача зависи активизирането или въздържането по българ­ския въпрос. Що се отнася до позицията му към България, то тя става непромене­на. За император Александър III възстано­вяването на руското влияние може да ста­не не чрез избор на княз, а „чрез свалянето на софийските негодяи и замяната им със стабилно временно правителство с руски военен министър“. Единствената надежда на руския самодържец за свалянето на регентството и правителството е във „воен­ното движение” на българските емигран­ти, които – казва той – „ние трябва да под­държаме материално и с пари”.

И Русия наистина подклажда и подпо­мага въоръжените метежи, планирани от българските офицери емигранти. В нача­лото на 1887 г. създаденият на румънска територия комитет установява връзка с гарнизоните в Силистра и Русе с оглед под­готовката на въоръжено въстание и сваля­нето на регентството и правителството. Бунтовете в двата града избухват съответ­но на 17 и 19 февруари, но са бързо и ре­шително потушени, деветима от ръково­дителите са заловени и осъдени на смърт от военно-полеви съд. Положението в крайграничните райони е овладяно, но не­стабилната обстановка в страната, както и опитът на Русия да организира колектив­на намеса в България, показват опасност­та от продължаването на безкняжието. В периода до избухването на бун­товете българските държавници успешно отблъскват руския натиск, изчаквайки ве­ликите сили да се разберат по кандидату­рата за български княз.

След много перипетии, диппломатически совалки и тайни споразумения, които няма да описваме тук, изборът на съдбата пада върху Фердинанд. С пристигането на Кобургския принц в България приключва периодът на регентското управление, а заедно с това и най-острият етап от развитието на българска­та криза. С персонифицирането на монар­хическия институт страната излиза от опасното положение на неопределеност, предполагаща и предпоставяща външна намеса. Завършва един цикъл от важни политически промени, най-впечатляваща­та от които е, че България се отърсва от руската опека, без това да предполага за­местването й с нечия друга. Българскитедържавници, предизвикани от грубия и в много отношения оскърбителен за достойн­ството на държавата руски натиск, си из­воюват правото да решават съдбините на своята страна. Независимо от качеството на решенията, коефициентът на тяхната полезност и цената за осъществяването им, преодолян е дълго напластяваният комп­лекс на „малката и освободена държава”, която не може да има самостоятелна по­литика. Българската държава доказва, че сама може да реди своята съдба – каквато и да е тя.

Изборът на държавен глава е самостоя­телен успех на българската дипломация, победа на политическия курс на национа­листическите политически среди. В усло­вията на изострящи се международни противоречия, при открито демонстрираната враждебност на Русия регентът Стефан Стамболов, министрите Константин Сто­илов и Григор Начович и техните най-близ­ки сътрудници, вдъхновявани от полити­ческия идеал за държавна независимост, имат куража, усета и политическия реа­лизъм да наложат свой изход от кризата -намирането на княз и довеждането му в страната като средство и бариера срещу чуждите вмешателства. Руската намеса в официалната българска политика е елими­нирана, без това да означава, че се отваря път за друга. Създадени са благоприятни предпоставки за взаимодействие със сю-зерена Турция, както и за взаимно изгодно сътрудничество с Англия и Австро-Унга­рия.