Жулиета, жена ми, изглежда започна да кръшка:
всяка вечер на тенис, на фитнес или на масаж.
Верно, аз напоследък живея на нейна издръжка
офицер от запаса след пенсионния стаж.
Жулиета е много способна, работи с компютър,
секретарка във фирма, владее английски език,
получава солидна заплата във твърда валута,
а пък аз цял живот съм живял под пагон на войник.
Тя беше момиче, ожени се рано
за мен офицер в батальонния щаб.
Но вече съм о.з. полковник Стоянов
и духом, и тялом нищожен и слаб.
Проследих я с Москвича след нейната “Алфа Ромео”!
Една вила в Бояна с охрана на всяко кьоше!
И реших на калъп да я хвана със този Ромео,
но един ме събори, а друг ми нанесе кроше.
Аз крещях: “Рота, мирно!” и всякаква друга команда,
псувах нея и него, размахвах ръце мълчешком.
Но какво да направя пред таз охранителна банда?
И течеше кръвта от носа ми. И тръгнах кръгом.
Да! Те тържествуват. Но още е рано.
Не знаят какво ги очаква от днес.
Не падайте духом, полковник Стоянов!
Спасете поне офицерската чест.
Да, животът изсмя ми се с грубата своя гримаса!
Не ми пука, си казах тогава, за този живот.
И от кръчмата взех капитан Димитров от запаса
бивш сапьор и приятел от минноподривния взвод.
Вечерта пропълзяхме на четири крака, пияни.
Заредихме тротил по кило на всяко кьоше,
и взривихме четворно омразната вила в Бояна
вкупом с три “Мерцедес”-а, два джипа и бяло “Порше”.
Сега във затвора ме пази охрана!
Петнайсет години, но аз съм готов!
Нахлузвай налъма, полковник Стоянов!
Цигари носи, капитан Димитров!
