Днес искам да ви говоря за две морета. Става дума за две случки, които са тясно свързани с две морета. Първата касае Изхода на евреите от Египет през Червеното Море. Бог беше обещал, че с „издигната мишца”, ще изведе своя народ от Египет и тази „издигната мишца”, която е метафора за силова намеса от страна на Бог, се стовари върху Египет по много драматичен начин. Жаби, въшки, вода превърната в кръв, скакалци, град и огън от небето, тъмнина. Забравям ли нещо ?
- Първородните
А да. Първородните, които бяха избити от ангела на смъртта. Това беше вече твърде много и египтяните отпратиха евреите да си ходят. Като че ли въпросът беше решен. Те си тръгваха. Завинаги. Изход-ът беше в ход и те се движеха към Обещаната Земя, за да не се върнат никога повече в Египет. Бог ги водеше. И тук става интересно. По онова време Суецкият Канал не е бил построен и е можело да се премине в Синай по суша. Бог обаче ги вкарва в едно дефиле, което има само един изход – неговия вход. Отпред е морето, а отстрани планини. Пристигайки на това място евреите с ужас разбират, че египтяните са размислили и Фараон е пратил войска по петите им. Отзад войска, отпред море. Добре, нямаше ли Боже друг начин? Друг начин, по който да ги изведеш от Египет? Защо е било нужно толкова драматично да става този Изход? Какво искаш да ни кажеш с тази твоя постъпка?
Считам, че Бог иска да ни покаже, че нашият Изход от света/Египет винаги е драматичен. Точно когато мислим, че старият ни живот на роби на греха е привършил, Египет/светът се мобилизира и се опитва да ни върне, да ни постави пак в робство. Изход-ът от ситуацията обаче не е ние да преминем по суша в Синай. Изход-ът, който Бог е приготвил е демонстрация на сила от Негова страна и демонстрация на вяра от наша. Бог нарочно ги вкара в това дефиле, с което показа модел на това какъв ще е Изход-а от света/греха/Египет за всяко божие дете. Изход-ът няма да е плавен и мирен преход, няма да е ошлайфано гладък – следващ добре позната схема и „традиция в Изход-а”, няма да е Изход, който да е безметежен и нежен, няма да е Изход, който да е продукт на орегулирано и регламентирано „справяне с греха/света” по един институционализиран начин. Не. Изходът на божиите чада от този свят е винаги драматичен. И Бог нарочно го прави така и нарочно го иска така. Иначе щеше да е по суша. А не през морето. Бог нарочно го направи да е така. За да ни остави пример и да ни говори и днес какъв е Път-я Му. Божият Път минава винаги от там, където няма човешки път. Амин. И наистина няма човешки начин, по който да се справиш с греха и Египет. Просто няма. Нужно е нещо драстично да се случи, нещо, което превръща Изход-а в Освобождение от Робство – каквото в действителност Изход-ът е !
И какво стана после? Евреите са били, както се досещате ужасно изплашени, аз помня как бях изплашен, когато излизах от матрицата на този свят. Сигурно им е идвало покорно да се върнат в Египет, само и само да останат ... „живи”. Живи роби. И аз имах такъв момент в моя личен Изход. Фараон много силно ме притисна и бях на крачка да се върна. Пред нас море, зад нас колесници. Добре, какво прави Моисей в този момент? Вика към Бога. Той е добрата част от нас, онази нова част от нас, онзи нов човек в нас, който наистина иска да бъдем ние свободни хора. Ами той вика към Бога, на самия бряг на морето. И какъв е божият отговор на викането на Моисей?
Изход 14:15
Тогава рече Господ на Моисея: Защо викаш към Мен? Кажи на израилтяните да вървят напред
«Защо викаш към Мен?». Ха ! А какво друго се очаква от вярващия в една толкова ужасяваща ситуация? Новият човек вътре в нас вика към Бог да ни избави, а божият отговор понякога е доста странен за нас. Защо викаш ? Защо ми се молиш? Кога Господ НЕ иска да му се молим? Ами когато е моментът просто да «вървим напред». «Кажи на израелтяните да ... вървят напред». Какво си се развикал? Какво си се уплашил? Тръгвайте напред ! ОК. Ма отпред е морето. Е да. Това е дилемата ни. Това е и пътят, който избрахме, когато Бог ни избра, за да бъдем християни – да вървим по Път, който е невъзможен за човек, защото този Път се разкрива само на вярващия, който «върви напред», Пътят се открива и разкрива, става видим и ясен, когато ти направиш първата крачка с вяра. Тогава морето се отваря. И Път се оказва, че има. Но за мнозина става така, че Пътят никога не се разкрива пред очите им, те седят и плачат и се молят и викат на брега на Червено Море, и се намират в нещо средно между робство към греха и свобода в Духа, защото никога не чуват този призив «Какво викаш? Върви напред!». И ако не е божият милостив промисъл към тези хора – грехът/египтяните да бъдат провиденчески възспирани от огнен стълб за да не ги избият – те биха били наистина лесна жертва на дявола. Въпросът е, че не можем да спрем да се движим. Морето се отваря само пред вървящите напред.
Обещах ви две случки и две морета. Втората се развива в едно по-малко море, което е голямо езеро – Галилейското. Макар и само езеро, казват, че ветровете, които внезапно могат да слязат от Ермон и от Голанските възвишения, могат за минути да го превърнат в центрофуга, някаква фуния от вълни и пяна. Случката я знаете – учениците пътуват към отсрещния бряг, към Декапол, генисаретската земя иначе казано. Разразява се буря, учениците гребат, а Исус... спи. Спи уморен. Уморен от изцеления, при които «сила излизаше от Него», уморен от проповеди, които го изцеждаха, защото не бяха просто думи, а Живот който бликаше от Него към света – и такива трябва да са истинските проповеди – изливане на душата на говорещия. Исус спеше. Учениците бяха уплашени и искам да ви кажа, че те не бяха ние. Аз и ти сигурно щяхме на 2-та минута да се паникьосаме. Аз съм се возил на платноходка в Холандия по каналите – доста стреснат бях. Не, това бяха рибари. Те бяха видели и 2 и 200 в това езеро/море. Живота си бяха прекарали в бурите му. Познаваха го. И те се изплашиха. Правете сметка за каква буря е ставало дума. Те загубиха вяра, че ще стигнат до другия бряг ! И Го събудиха. «Учителю загиваме!». Той стана, заповяда на бурята да утихне и настана голяма тишина. Познато нали? Слава на Бога. Но вижте думите Му след това ! Не им каза «Спокойно, всичко е под контрол, трябваше по рано да Ме събудите, да извикате към Мен, много се забавихте, нима не уповавате на Мен, че така си помислихте, че сами ще се справите с бурята?» Определено не. Думите Му бяха с укор – «Къде е вярата ви?» - т.е. трябваше да продължите да се движите, «да вървите напред», знаейки, че щом съм с вас на лодката, макар и безмълвен, вие ще стигнете до отвъдния бряг. Исус ги упрекна, че са се обърнали към Него по този начин – в страх, в отчаяние, в ужас, с изцъклените очи на отчаянието, с щръкналите бради на хора погледнали смъртта в очите. Той ги упрекна, че са Го събудили. В страшното изпитание Бог Исус заяви, че е трябвало просто да вярват ... и да гребат колкото сили имат – т.е. отвъд силите си, понеже е ясно, че бурята беше свръхестествена и дирижирана, така както беше дирижирано евреите да се изправят пред непрекосимото Червено Море.
Когато си изправен пред нещо, което е отвъд силите ти, какво правиш? Викаш към Бог? Молиш се в страха си? А дали Бог иска това от теб в този момент? Какво искаше да каже Исус с това «къде е вярата ви» ? Ами ето я Господи – обръщаме се към Теб за помощ – ето ни вярата ! Ха ! Очевидно има малко разминаване между нашето разбиране за вяра и Неговото в случая. Вярата за Исус в онзи момент е трябвало да се изрази в гребане, а в случая с Моисей – с ходене. Всеки може да вика, и всеки може да се моли, и всеки може в уплах да търси Бога. Не всеки може да стиска зъби, да го преживява вътрешно, да надмогне страха си, да гребе отвъд силите си в транс, в който не знаеш къде е земята и небето, давейки се в пяната на едно необикновено лудо море, не всеки може да тръгне да върви през ... море, не всеки може да чува божия глас и водителство, тогава, когато Бог е безмълвен. Не всеки.
Но трябва да ви кажа, че само така можем да пораснем.
Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието.
Защото в него онези, които служеха на звездите,
от звездата се научиха да се покланят на Тебе,
Слънцето на правдата, и да познават Тебе, Изтока от висините.
Господи, слава на Тебе!
Автор: cave
5. Вацлав Клаус – критиките му срещу глобалното „затопляне”
2. Иван Костов – допуска възможност за следизборно управление с ГЕРБ
3. Ивайло Калфин – приемането на плана на ООН за Косово. Признаване на независимостта на Косово.
4. Красимир Каракачанов – победата на ВМРО в Пловдив. Твърда позиция по независимостта на Косово.
** Насилието е намаляло с 50%
Прогноза за 2100(референтна година 2000)
(Данните в таблицата са от резюмето на доклада IPCC за 2100 година, референция IPCC 
В заключение: Увеличавайки прогностичния период на 100 години, IPCC въвежда желана по-голяма грешка в предвижданията. Предишният период на прогнозите за 30 години беше проверяем в рамките на едно поколение. Двадесет годишните сега, след тридесет години биха могли да сравнят настоящите прогнози с реалната ситуация след 30 години и евентуално, ако разминаването е голямо, да поискат сметка за какво са похарчени парите, които са ги убедили да дадат за „спасяване” на планетата. Увеличавайки периода на 100 години с цената на значителна допустима грешка, в новите прогнози за 2100 година има само едно сигурно нещо – никой няма да е жив за да провери верността им и никой няма да поиска сметка на политиците.
Всеки непредубеден, би видял веднага, че цикълът на карбона се намира в директна двупосочна връзка с климата, но съществуват още половин дузина фактори влияещи на процеса.
Това е графиката на Rayner за промяната в дебелината на ледовете от филма „Неудобната истина” на Ал Гор. На нея се констатира рязка промяна в тенденцията, която започва някъде между 1976 и 1980. Гор дава обяснението: това е резултат от човешката дейност и бурните темпове на индустриално развитие след 1975 година. Това се е случило според автора на графиката(Rayner) и Гор го повтаря.
Авторите са Dmitry Divine и Chad Dick (Divine 2006), които събират всички налични данни за промените в ледения шелф от 1750 до 2002 година за Гренландия и Баренцево море. Ясно се вижда, че топенето започва видимо да се забелязва през 1850 година. Преди 150 години, а не преди 30 години , както Гор и Rayner се опитват да ни убедят.
Ясно се забелязва, че увеличаването на СО2 е в резултат на покачването на температурата, а не обратното. Т.е. първо се покачва температурата, а след това СО2. Това се потвърждава и от трудът на Stott L., A. Timmermann, R. Thunell (2007), Southern Hemisphere and deep-sea warming led deglacial atmospheric CO2 rise and Tropical warming, Science, DOI: 10.1126/science.1143791, където те пишат: Температурите на дълбоките води в океана са се увеличили с 2 градуса между 19000 и 17000 години ПХ, което изпреварва с 1000 години увеличението на атмосферния СО2 и затоплянето на повърхностните слоеве на океаните. 
