За ВСВ този факт е широко известен. Самата война е започната от Германската националсоциалистическа работническа партия, която през 1939 има абсолютно мнозинство в Райхстага и контролира всички политически лостове. Хитлеристката партия е марксистка и социалистическа по своята идеология и националистическа по проявление(за разлика от братската си Съветска комунистическа партия, която е също марксистка и социалистическа, но интернационална, а не националистическа).
Социалистите изиграват фатална роля и в разпалването на Първата Световна война. В последствие тази война е наречена „империалистическа”, но дали това е точно определение?
През 1914 г. и в Германия и във Франция и във Великобритания на власт са социалистическите партии, които имат мнозинство в парламентите. Социалистите гласуват военните бюджети и дават карт бланш на военните, като по този начин компрометират каузата, която претендират, че защитават. И обратното, някои от големите финансисти и богаташи са против войната за разлика от социалистите. Например, когато започва кризата, лорд Ротшилд се обърнал с молба към The Times (която не била удовлетворена) да успокои риториката на социалистическите провоенни лидери, а гуверньорът на Централната банка (Bank of England) настоявал пред Лойд Джордж Британия да остане неутрална.
Това ни отвежда и към още един важен въпрос: относителната леснина, с която се разпада антивоенната опозиция в Европа.
На континента съществувал механизъм за координиране на антивоенната съпротива в лицето на основания през 1889 г. Социалистически интернационал. Извън дейността на Интернационала оставала европейската не социалистическа левица, както и профсъюзите, чиято организация, в лицето на Международния секретариат на националните профсъюзни центрове (МСНПЦ), основана през 1901 г., включвала Централната организация на германските профсъюзи, но не и КБТ (Конгреса на британските трейдюниони) или френската Обща конфедерация на труда (ОКТ). В идеологическо отношение френските профсъюзи били по-крайни от германските, но и по-слаби като членска маса. На свой ред германските профсъюзи имали тесни връзки с ГСДП, докато френските били независими от социалистическата партия. По тази причина било твърде малко вероятно членуващите в Интернационала партии да съумеят да трансформират своите резолюции в стачна дейност, която да парализира железопътния транспорт и военната промишленост. Т.е. профсъюзите си намират оправдание да не правят нищо и по този начин реално подкрепят военните приготовления.
По подобен начин се развиват нещата и в самите социалистически партии. Резолюцията на конгреса социалистическия Интернационал в Щутгарт от 1907 г. обвинявала капитализма като източник на военната заплаха, но (най-вече поради съпротивата на германците) не набелязвала някакви по-конкретни действия в случай на война. Взимането на окончателно решение по този въпрос било отлагано няколкократно и Щутгартската резолюция оставала единственият действащ документ.
На 19 юли 1914 г. представители на партийните Ръководства се събрали на извънредна среща, свикана от бюрото На интернационала в Брюксел, но при липсата на обща основа за Разговори делегирали взимането на решения на специален конгрес, който така и не бил свикан.
След 25 юли 1914, ГСДП организирала големи, но не особено шумни антивоенни демонстрации, докато при тайни срещи с правителствени министри нейните лидери давали да се разбере, че позицията им към войната ще се определи от това, дали тя е отбранителна или се води в подкрепа на австрийската агресия. Обявената от Русия мобилизация подронила базата на масовите протести и дала възможност на социалистическите лидери да подкрепят правителството. Като резултат, почти всички социалистически депутати подкрепили гласуването на военните кредити в Райхстага на 4 август.
По подобен начин и във Франция, ФСП и ОКТ организирали мирни демонстрации, катализирани от убийството на Жорес на 31 юли от ръцете на фанатизиран роялист. Почитайки паметта му, Поанкаре оставил настрана политическите различия, а в речта си на гроба му лидерът на ОКТ Леон Жуо поставил ударението върху националното единство. В крайна сметка Франция изглеждала толкова убедителна като жертва на агресия, че имало голяма вероятност дори Жорес, ако не бе убит, да подкрепи правителството. Всички френски партии подкрепили политическото примирие, наречено „свещен съюз", надявайки се на политически дивиденти и разчитайки, че тези извънредни обстоятелства няма да продължат дълго.
Със сътрудничеството на социалистическите партии, които гласували военните кредити, антивоенните протести на практика били обезглавени.
Каквито и да са били предубежденията на европейците към войната, за тяхното преодоляване била необходима съвсем малко сила, а предвоенното поведение на европейските социалисти показва, че всички приказки и декларации за миролюбие са били нищо повече от лицемерие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар