Ако Русия е мястото, където историята най-драматично приключи преди две десетилетия, то сега именно там историята се завръща най-драматично. Преходът на Русия към установяване на либерализъм у дома спря, а след това направи завой назад, което после стори и външната й политика. Централизирането на властта в ръцете на Владимир Путин бе придружено от загърбване на интеграционистката политика на Елцин и Козирев. В Русия се завърна национализмът на велика сила, а заедно с него и характерните за великите сили сметки и амбиции.
Противно на пренебрежителното схващане, споделяно от мнозина на Запад, Русия е велика сила и се гордее с факта, че останалите играчи на световната сцена трябва да се съобразяват с нея. Тя не е суперсила, а може и никога да не стане отново. Но от гледна точка на това, което китайците наричат „всеобхватна национална мощ", а именно съчетанието от икономическа, военна и дипломатически сила, Русия днес заема едно от челните места в света. През по-голямата част от 90-те години икономиката й се свива, но след 2003 г. започва да расте със 7 % на година и този растеж вероятно ще се запази. Между 1998 и 2003 г. обемът на руската икономика се е увеличил с над 50 %, реалният доход на глава от населението се е повишил с 65 %, а процентът на бедност е съкратен наполовина.
До голяма степен този растеж се дължи на рекордно високите цени на петрола и на природния газ, с които Русия разполага в огромни количества. Русия е страната с най-големи залежи от минерални ресурси, включително най-големите нефтени запаси в света и почти половината от световните запаси от въглища. В резултат на това тя се радва на значителен търговски излишък и излишък по текущата сметка, изплатила е почти целия си външен дълг и е трета в света по резерви на твърда валута.
Русия не просто е по-богата. Тя разполага с нещо, от което други отчаяно се нуждаят. За енергийните си доставки Европа зависи повече от Русия, отколкото от Близкия изток. Разбира се, на теория Русия зависи от Европейския пазар толкова, колкото и Европейският пазар зависи от Русия. Но на практика руснаците вярват, че те карат влака, а европейците, изглежда, са съгласни с това. Сътрудничейки си тясно с централното правителство в Москва, представителите на руския бизнес купуват стратегически активи из цяла Европа и особено в енергийния сектор и така печелят политическо и икономическо влияние и затягат руския контрол върху доставката и разпределението на енергия в Европа.18 Европейските правителства се боят, че Москва може да манипулира енергийните доставки, а руските лидери знаят, че това им позволява да заставят Европа да се съгласи мълчаливо с поведение, което не би толерирала в миналото, когато Русия бе слаба. Русия сега може да разиграва европейските страни една срещу друга, разделяйки и следователно отслабвайки един Европейски съюз, който не е така сплотен и силен дори по търговските и икономическите въпроси, колкото защитниците му биха желали. Както се оплака евро-комисарят по търговията Питър Манделсон: „Няма страна, която да разкрива така нашите различия, както го прави Русия."
Русия е не само икономическа сила. Въпреки че притежава само малка част от военния потенциал на Америка, богатството от петрол и природен газ позволява на Москва да увеличи разходите си за отбрана с повече от 20 % годишно за изминалите три години. Днес тя харчи за това повече от всяка друга страна в света, с изключение на Съединените щати и Китай. Много от тези средства отидоха за модернизиране на ядрения й арсенал, който по всички критерии си остава страховит - Русия все още притежава 16 000 бойни глави. Но тя разполага и с повече от един милион войници на действителна служба, разработва нови изтребители, подводници и самолетоносачи, а наскоро поднови полетите със стратегически бомбардировачи за пръв път след края на Студената война. При това военната мощ на Русия е съществена част от външната й политика. Освен че води война в Чечения, тя поддържа войски в Грузия и Молдова и прекрати участието си в Договора за конвенционалните въоръжени сили в Европа, който я ограничаваше в разполагането на войски. Фактът, че страната е и основен доставчик на модерно въоръжение за Китай, показва, че тя е и фактор в стратегическото уравнение на Източна Азия.
Силата е способността да караш останалите да правят това, което ти искаш, и да ги възпираш да правят онова, което не искаш. Природните ресурси и наличното богатство на Русия, правото й на вето в Съвета за сигурност на ООН и влиянието, което упражнява в Евразия, я превръщат в играч по всеки международен въпрос - от стратегическата архитектура на Европа до петролната политика на Централна Азия и стремежа на Иран и Северна Корея да се сдобият с ядрено оръжие.
Днес новото усещане за мощ подхранва руския национализъм. То подклажда дълбоко възмущение и чувство на унижение. Руснаците вече не смятат политиката на приспособяване, водена през 90-те години, за признак на просветено държавническо изкуство. Приемането на разширяването на НАТО; изтеглянето на войски от бившите съветски републики; даването на независимост на Украйна, Грузия и балтийските страни; допускането на нарастващото американско и европейско влияние в Централна Европа, Кавказ и Централна Азия - днес руснаците смятат, че решенията, постигнати в периода след края на Студената война, не са нищо повече от капитулация, наложена на Русия от Съединените щати и Европа в момент на слабост.
Някои руски наблюдатели определят разширяването на НАТО и войната в Косово като основни катализатори на руския реваншизъм.20 Но негодуванието и чувството за унижение на руснаците имат по-дълбоки корени. Наричайки краха на Съветския съюз „най-голямата геополитическа катастрофа на века", Путин шокира Запада, но същевременно засегна дълбоки емоционални струни у руснаците. Не става дума за това, че те копнеят по завръщането на комунизма, макар да се наблюдава забележително възстановяване на репутацията дори на Йосиф Сталин.21 Те по-скоро копнеят по времето, в което Русия е била уважавана от другите и е можела да влияе на света и да защитава националните си интереси. Реваншистките настроения в Русия днес напомнят за тези в Германия след Първата световна война, когато немците се оплакват от „срамния диктат на Версай", наложен на повалената Германия от победителите и от корумпираните политици, забили нож в гърба на нацията.
Сега лидерите на Русия се опитват да си върнат голяма част от глобалната мощ и влиянието, които изгубиха в края на Студената война. Голямата им амбиция е да отменят постигнатото тогава разрешение на ситуацията и да утвърдят отново Русия като доминираща сила в Евразия, да я превърнат в една от двете или трите велики световни сили.
Не такива бяха надеждите и очакванията на западните демокрации през 90-те години. След Студената война те смятаха, че са достатъчно щедри, предлагайки на Русия да я приемат в европейския дом и в международните си политически и икономически институции. Милиардите долари външна помощ, които Западът осигури на Русия през 90-те години, са нещо съвсем различно от огромните суми, които победителите се опитаха да изтръгнат от Германия след 1918 г.
Ръководството на Русия обаче, характеризиращо се с все по-нарастващ национализъм, вече не се задоволява с това, че страната е поканена в Западния клуб при условия, които важат за всяка друга страна. По думите на Дмитрий Тренин Русия би се присъединила към Запада само ако „й бъде предложено нещо като съвместно председателство на Западния клуб" и тя заеме „полагащото й се място на световната сцена редом до Съединените щати и Китай".22 Днешните руски лидери се стремят не към интеграция със Запада, а към възвръщане на специалното величие на Русия.
Навремето лорд Палмерстън отбеляза, че нациите нямат вечни приятели, а само вечни интереси. Но представата на една нация за интереси не е непоклатима. Интересите се менят заедно с промяната на схващането за сила. Новата сила носи нови амбиции или връща старите и това важи не само за Русия, а и за всички други нации. Теоретиците на международните отношения говорят за държави на статуквото, но всъщност нациите никога не са напълно удовлетворени. Когато достигнат един хоризонт, веднага ги примамва друг. Невъобразимото става въобразимо, а после желано. Желанието се превръща в амбиция, а амбицията в интерес. По-могъщите нации не са непременно по-удовлетворени. Всъщност може би те са по-малко удовлетворените.
В последно време външнополитическите амбиции на Русия нарастват в концентрични кръгове. В края на 90-те години и в началото на новия век министър-председателят на Русия, а тогава президент
Владимир Путин се бе заел да възстанови целостта и стабилността на Руската федерация, включително и по отношение на някога непокорната Република Чечения. След като успя да потуши бунта в Чечения, той насочи енергията на страната навън, към „близката чужбина" и Източна Европа, за да наложи отново влиянието на Русия в традиционните й сфери на интерес.
Това означава обрат на прозападните тенденции от последните десетилетия. През 2003 и 2004 г., когато проруските правителства в Украйна и Грузия бяха заменени от прозападни благодарение отчасти на значителната финансова и дипломатическа подкрепа на Европейския съюз и Съединените щати, стратегическите последици за Русия бяха очевидни и обезпокоителни. Лидерите на Украйна се опитваха да постигнат по-голяма независимост от Москва и членство в Европейския съюз. Скоро след това президентът на Грузия предприе опити за присъединяване на страната към НАТО. Дори малката Молдова пое прозападен курс. Тези бивши съветски републики, заедно с балтийските държави Литва, Естония и Латвия, сега оформят пояс от независими и потенциално прозападно настроени страни по западната руска граница. Така наречените от Запада „цветни революции" („оранжевата революция" в Украйна, „революцията на розите" в Грузия и „революцията на лалетата" в Киргизстан) предизвикаха в Русия тревога относно отслабващото й влияние в „близката чужбина".
Русия навремето приемаше това развитие - може би поради липса на избор. Но днес нещата стоят различно. След като не успя да попречи на включването на балтийските държави в НАТО и ЕС, Москва е твърдо решена да предотврати не само присъединяването на Грузия и Украйна, а и изобщо отправянето на покана за присъединяване. След като загубиха бившите си съюзници от Варшавския договор, които преминаха в ръководения от Америка алианс, руските лидери искат да създадат специална зона за сигурност вътре в НАТО, като осигурят по-второстепенен статут на държавите по стратегическите му флангове. Това е основната причина Русия да се противопоставя на разполагането на американските програми за противоракетна отбрана в Полша и Чехия. Въпросът не е само в опасението на руснаците, че предложените обекти могат някой ден да застрашат техния ядрен потенциал: Путин е съгласен системата да бъде разположена в Италия, Турция или Франция. Работата е там, че той иска да превърне Полша и останалите източни страни членки на НАТО в стратегически неутрална зона.
Днес Русия иска онова, което великите сили винаги са искали: да запази доминиращото си влияние в районите, които представляват интерес за нея, като премахне влиянието на други големи сили. Както се случва при великите сили, ако Русия успее да наложи регионалното си господство, ще увеличи и обхвата на амбициите си. Когато в края на XIX в. Съединените щати стават доминираща сила в Западното полукълбо, те не се задоволяват с това, а поглеждат напред към нови хоризонти в Източна Азия и Тихоокеанския регион. Днес Русия схваща себе си като световна сила с глобални интереси и глобални възможности.
Географски Русия и ЕС са съседи. Но геополити-чески те живеят в различни векове. Европейският съюз на XXI в., тласнат от благородната амбиция да загърби силовата политика и да въведе света в нов международен ред, основаващ се на закони и институции, сега се сблъсква с Русия, която до голяма степен остава старомодна сила от XIX в., упражняваща старата политика на силата. Обликът на двете държави е оформен от тяхната история. Постмодерният ,дгостнационален" дух на Европейския съюз беше отговорът на Европа на ужасяващите конфликти, в хода на които на два пъти национализмът и силовата политика унищожиха континента. Нагласите в руската външна политика са формирани от разглежданата като катастрофална „постнационална политика" след разпада на Съветския съюз. Кошмарът на Европа са 30-те години на миналия век, а на Русия -90-те години. Европа вижда решение за проблемите си в изоставянето на националната държава и на силата. За руснаците отговорът се крие в тяхното възстановяване.
И така, какво ще се случи, когато организация на XXI в. като ЕС се сблъска с предизвикателството на една традиционна сила като Русия? Отговорът ще стане ясен през следващите години, но контурите на конфликта вече се изясняват - дипломатическите застои по отношение на Косово, Украйна, Грузия и Естония; разногласията относно газовите и петролните тръбопроводи; острите дипломатически престрелки между Русия и Великобритания; и подновяването на военните учения на Русия в невиждана след Студената война степен.
Европейците са неспокойни и има защо. В началото на 90-те години държавите от Европейския съюз направиха голям залог. Те заложиха на новия световен ред и на превъзходството на геоикономиката над геополитиката, в условията на които голямата и продуктивна европейска икономика ще се конкурира със Съединените щати и Китай. Европейците прехвърлиха на Брюксел голяма част от политическия си и икономическия си суверенитет, за да укрепят институциите на ЕС. Съкратиха бюджета си за отбрана и забавиха модернизацията на военните си части, преценявайки, че меката сила заема мястото на твърдата. Те вярваха, че Европа ще бъде пример за света и че в един свят, изграден по модела на Европейския съюз, Европа ще бъде силна.
За известно време залогът изглеждаше добър. Европейският съюз упражняваше мощна магнетична сила, особено върху околните страни. Той беше остров на относителна стабилност с размерите на континент в един световен океан от размирици. Изтощението на Русия и привлекателността на Европа, комбинирани с гаранцията за сигурност, давана от Америка, привлякоха почти всички източни страни в западната орбита. Страните от Варшавския договор, начело с Полша, Унгария и Чехия, влязоха в ЕС заедно с балтийските държави. Гравитационното притегляне на Европа формираше политиката на Украйна и Грузия, както и на Турция. Привлекателността на европейската либерална „доброволна империя" като че ли нямаше граници.
В последните няколко години обаче разрастването на доброволната империя се забави. Разширяването на ЕС до 27 членки причини на страните основателки усещане за лошо храносмилане, а очертаващата се перспектива за приемане на Турция с нейните 80 милиона мюсюлмани е нещо, което много европейци трудно могат да преглътнат. Но застоят в разширяването на ЕС не се дължи само на страха от турците и от „полския водопроводчик". Когато ЕС прие членките на бившия Варшавски договор и балтийските държави, тя се сдоби не само с нови източни страни, но и с нов източен проблем. Или всъщност това си беше старият източен проблем - вековното съперничество между Русия и близките й съседи. Когато погълна Полша, ЕС погълна и нейната враждебност и подозрителност към Русия (и към Германия). Когато пое балтийските страни, пое и страха им от Русия, както и големите руски малцинства в техните предели.
Справянето с тези проблеми изглеждаше възможно, докато Русия се движеше по постмодерния си път на интеграция или поне докато беше слаба, бедна и обладана от вътрешните си затруднения. Но пред лицето на една стъпила на краката си Русия, опитваща се да възвърне статута си на голяма сила и надмощие в старите си сфери на влияние, Европа се оказва в неочаквана и нежелана позиция на участник в геополитическо съперничество. Чрез разширяването си тази огромна институция на XXI в. се замеси в конфронтация в стил XIX в.
Може да се окаже, че Европа не е добре подготвена да реагира на проблем, срещу който никога не е очаквала, че ще се изправи. Постмодерните й инструменти за водене на външна политика не са били създадени за справяне с традиционните геополитически предизвикателства. Външната политика по разширяване заглъхна, вероятно за постоянно, и вината отчасти е на Русия. Много западноевропейци вече съжаляват, че са приели източноевропейските страни в Европейския съюз, и е малко вероятно да се стремят към още по-голяма конфронтация с Русия, приемайки страни като Грузия и Украйна.
Европа не е нито институционално, нито емоционално подготвена да играе в руската близка чужбина геополитическите игри, които самата Русия е склонна да играе. На мощната привлекателна сила на Европа Русия отговори със старомодни форми на сила, стремейки се да накаже или да свали прозападните лидери. Тя наложи тотално ембарго върху търговията с Грузия. Периодично отказва доставки на петрол за Литва, Латвия и Естония; отряза доставките на газ за Украйна и Молдова и наказа Естония със спиране на железопътния трафик и кибератака над правителствената й компютърна система в хода на спора за някакъв съветски военен мемориал. Френският президент Никола Саркози откровено отбеляза, че „Русия утвърждава връщането си на световната сцена, като разиграва активите си, и особено природния газ и петрола, с несъмнена бруталност".25 Това са инструменти на външната политика, които ЕС най-вероятно не би могъл да използва дори при желание от страна на някои свои членове.
Европа не би могла да се противопостави и на военните инструменти, използвани от Русия. Москва подпомага сепаратистки движения в Грузия и поддържа собствени въоръжени сили на грузинска територия и в Молдова. Тя заплашва да се оттегли изцяло от Договора за конвенционалните въоръжени сили в Европа, подписан още през 90-те години, така че да получи по-голяма свобода да разполага войски по западния си фланг. Дори министърът на отбраната на Финландия се безпокои, че „военната сила" отново се превръща в „ключов елемент" от начина, по който сега Русия „води международната си политика". Все по-често европейците поглеждат неодобрително към великата сила на източната им граница и към оръжията, които разполага, за да преследва интересите си.28 Но ще извади ли нож Европа в битка с ножове?
Не е трудно да си представим как трусовете по европейско-руската линия на разлом прерастват в конфронтация. Криза около желаещата да се присъедини към НАТО Украйна може да провокира войнствеността на Русия. Сблъсък между грузинското правителство и поддържаните от Русия сепаратисти в Абхазия и Южна Осетия може да се окаже искрата в един военен конфликт между Тбилиси и Москва. При по-твърда игра на Русия в Украйна и Грузия какво ще сторят Европа и Съединените щати? Може и нищо да не направят. Постмодерна Европа едва ли би си помислила да влезе в конфликт с участието на велика сила и ще направи всичко, за да го избегне. Съединените щати също не са склонни да се конфронтират с Русия, когато са до такава степен въвлечени в Близкия изток. Въпреки всичко един руски сблъсък с Украйна или Грузия би възвестил съвършено нов свят - или по-скоро един много стар свят. Както отбеляза един шведски анализатор: „Ние живеем в геополитическа епоха. Не можем да се преструваме, че не е така."
Какво противоречие с представите и очакванията от края на Студената война. През 90-те години демокрациите се надяваха, че богата Русия е равносилно на либерална Русия - и във външен, и във вътрешен план. Но исторически погледнато, разрастването на търговията и придобиването на богатства от народите не води непременно до по-голяма международна хармония. Често пъти това е предизвиквало единствено по-голямо международно съперничество. Краят на Студената война донесе надеждата, че нациите ще се стремят към икономическа интегра
ция като алтернатива на геополитическото съперничество, че ще намерят в меката сила на търговското обвързване и икономическия растеж алтернатива на твърдата сила на военната мощ и геополитическата конфронтация. Държавите обаче нямат нужда да избират. Има друга парадигма - да я наречем „богата нация, силна армия", девизът на надигащата се Япония от епохата Мейджи в края на XIX в., - при която нациите се стремят към икономическа интеграция и възприемане на западните институции не за да се откажат от геополитическата борба, а за да я водят по-успешно.
РОБЪРТ КЕЙГАН
ЗАВРЪЩАНЕТО НА ИСТОРИЯТА И КРАЯТ НА МЕЧТИТЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар