вторник, 25 август 2009 г.

РАЖДАНЕТО НА БИТКАТА

Човече, ако предположим, че ти и аз избегнем тази битка и сме надарени да живеем вечно — завинаги, безсмъртни, то нито аз самият ще съм принуден да се бия на предните линии, нито ще те принуждавам да се биеш там, където мъжете се сдобиват със слава. Ала сега, като виждам, че духовете на смъртта се тълпят съвсем близо до нас, с хиляди, никой мъж няма право да се обърне и да им избяга. Прочее, нека тръгнем напред и да спечелим слава за себе си, или пък да я отстъпим на другите.

Сарпедон Ликийски, ок. 1200 г. пр.н.е.[1]

Хайде, елате ми, копелета! Да не би да искате да живеете вечно?!

Артилерийски сержант Дан Дейли, Морска пехота на САЩ, Бело Уд, 06.06.1918 г.

Илюзията, че цивилизованата война е по-кошмарна от „примитивната“, може и да е статистически погрешна, но е също така изключително мощна и убедителна, защото сърцевината на войната в цивилизованите общества е битката — могъщо събитие, което поразява както сетивата, така и емоциите. Не може да бъде доказано, но все пак по пътя на логиката би могло да се предположи, че първият път, когато пет хиляди човешки същества от мъжки пол са се събрали заедно на едномясто, те са принадлежали към армии, изправени една срещу друга за бой. В същия ред на мисли спокойно можем да се обзаложим, че първата широкомащабна касапница на хора в човешката история е станала малко след това.

Това вероятно се е случило преди пет-шест хиляди години. И макар че от съвременна гледна точка армията от онова време би ни се сторила просто недисциплинирана сбирщина, то по ранните стандарти на човешкото поведение тя е била истинско чудо на дисциплината и координацията. Нейните войници са носели оръжия, не по-различни от онези, които първите ловци и воини са използвали срещу животните и един срещу друг в продължение на хиляди години преди това — копия, ножове, брадви, лъкове и стрели, — но те най-малкото са стояли един до друг и са се биели, или поне в продължение на няколко минути. За света подобно явление е било невиждано — множество мъже, подчиняващи се на един-единствен командир и избиващи своите врагове, за да постигнат неговите цели.

Всъщност това е била най-грандиозната и страховита концентрация на сила, която светът някога е виждал и нищо друго, освен друга такава армия, не би могло да й устои.

До момента, когато битките придобиват пълнокръвната си класическа форма, приблизително преди три-четири хиляди години, те са представлявали необичайна комбинация между механично избиване и масова психоза, далеч превъзхождащи колебливите бойни стълкновения на първобитните войни. Войниците са били тикани напред от редиците зад тях и насочвани към вражеските линии право пред тях. И въпреки че накрая всичко е завършвало със срещи очи в очи, по двойки, при които мъжете са се стремили да се намушкат един друг с копията си, то в тази размяна на бойни послания не е имало абсолютно нищо лично. „Щитовете им се преплитали, те се бутали, биели, убивали и умирали. Нямало е викове, по-скоро само звукът, който може да бъде произведен единствено от яростния сблъсък на въоръжени мъже.“

Резултатът от подобен безмилостен бой в изключително ограничено пространство е избиване в безпрецедентни мащаби. Само за половин час са умирали стотици и хиляди мъже, при това на площ, не по-голяма от две футболни игрища.

След края на битката земята, върху която се беше провела, бе цялата покрита в кръв. Приятел и враг лежаха мъртви един до друг, навсякъде се търкаляха счупени щитове, разцепени на две копия и мечове, извадени от ножниците си — някои от тях на тревата, други, стърчащи от труповете, а трети — все още в ръцете на своите собственици. Вече притъмняваше, затова те изтеглиха труповете на враговете зад своите позиции, хапнаха и се оттеглиха за сън.[2]

И тук се налага въпросът, който рядко задаваме, защото нашата история изобилства от подобни сцени: „Как е възможно хората да постъпват така?“ В крайна сметка, в първобитните култури подобно нещо е било напълно невъзможно. Да бъдеш воин и да вземаш участие във внимателно ограничена битка с малък, но все пак вдъхновяващ елемент на риск, е едно нещо. А механичното и безлично избиване в цивилизованото бойно дело — съвсем друго. В подобни случаи традиционният воин просто ще послуша разума си и автоматично ще се изпари. При все това в продължение на три хиляди години, та чак до наши дни, мъжете продължават да стоят в центъра на подобни кошмарни сцени, макар да са напълно наясно, че само след няколко минути и те могат да са мъртви. Изобретяването на армиите е изисквало нещо много повече от измислянето на начини за обучение на голям брой хора така, че да действат заедно, макар че и това е било част от задължителната формула. Една формация от добре обучени мъже има съвсем различна психология — контролирана форма на психологията на тълпата — подчиняваща психиката и страховете на отделните индивиди, които я съставляват.

Докато на отделния войник, вземащ за първи път участие в конкретна битка, е станело ясно, че бойното поле не е място за човек, който е с всичкия си, то вече е било прекалено късно — във всички армии наказанието за напускането на бойното поле е смърт, при това от ръцете на своите. Ала дори и опитните войници, които отлично знаят какво да очакват, се подчиняват на императивите на битката отново и отново, повече или по-малко напълно съзнателно, защото противното би означавало да си навлекат срам и позор в очите на хората, чието уважение стои в основата на собственото им самоуважение — техните събратя по оръжие. Мъжете по-скоро биха убивали и умирали, отколкото да изгубят честта си. Но тази чест, която толкова много бранят — образът, който се стараят да съхранят за себе си, не е нищо повече от образа на племенния воин от далечното минало, който обаче се е биел за лична слава и е имал доста добри шансове да оцелее след поредния бой.

Тук става въпрос за сложни психологически състояния. Нито един мъж, участващ в битка, не би могъл да се нарече напълно нормален. Мисловната нагласа на войника на бойното поле е леко объркана, и тази епидемична лудост засяга всички, които са там. А онези, които не са се заразили с нея, умират доста бързо.

Уилям Манчестър, ветеран от Втората световна война

Агресията е със сигурност част от нашето генетично наследство, което е напълно нормално с оглед на нуждите на първобитния човек, ала същата тази човешка квота агресия не би стигнала дори да го накара да убие свои познати, а какво остава да обяви война на непознати от чужди страни. Сред нас живеят милиони хора, които са избивали свои побратими, други човешки същества, с безмилостна ефикасност — с картечници, огнехвъргачки, бомби, които са хвърляли високо над главите им — при все това ние не се страхуваме от такива хора. Преобладаващата част от онези, които вече са убивали, както сега, така и през последните пет хиляди години, са го правели като войници на бойното поле. И всички ние си даваме сметка, че на практика тези убийства нямат нищо общо с вида лична агресия, която би поставила под заплаха нас, като техни съграждани.

И така, как тези хора са били убедени да се подчинят, повече или по-малко по своя воля, на институция, която ще ги кара да убиват и вероятно — да умрат? Патриотизмът, религията, убеждението, че защитаваш своя дом и отечество, са все могъщи причини за един мъж да се бие, но да не забравяме, че и наемните войски, които не се ръководят от нито един от горните мотиви, пак излизат и се бият до смърт. Най-важният фактор, който ръководи мъжете и ги кара да вземат участие в битките на цивилизованите държави, е, че всички армии по света открай време играят по тънката струна на древната и дълбоко вкоренена в гените на всеки мъж воинска етика, която е културно наследство на всички човешки индивиди от мъжки пол.

Не че войниците хранят някакви илюзии относно вероятността да загинат на бойното поле или за кошмарните последици от техните оръжия върху живата плът — напротив, те си дават прекалено ясна сметка за всичко това. Дори и в най-ранните запазени хроники на битките откриваме пасажи, които с почти анатомична прецизност описват начина, по който смъртта връхлита войника: „Идеомен прободе Еримас в устата с безмилостното си копие, така че бронзовото острие си проби автоматично път точно към мозъка само с един удар, и белите костици се разхвърчаха, и зъбите излетяха, и двете очи се изпълниха с кръв. Той изригна фонтан от кръв през носа и устата си, и тъмният облак на смъртта легна върху него“.[3]

Войниците знаят всичко за насилствената смърт във всичките й форми и, макар че си имат своите предпочитания относно проявленията й, все пак приемат вероятността, че тя може да ги достигне. Например, сред войниците в окопите на Първата световна война се е ширело едно ирационално, но иначе напълно разбираемо предпочитание към смърт от куршум, а не от артилерийски огън, защото близката експлозия на снаряд обикновено разкъсва човешкото тяло на неразпознаваеми парчета. Ала в замяна те искат увереността (или илюзията), че смъртта им няма да отиде напразно, да остане незабелязана или да бъде безсмислена. Въпреки това смъртта на повечето войници в цивилизованите войни е точно такава. Племето няма да скърби за смъртта на падналия воин или да възпява неговата храброст, а целите на войната нямат почти нищо общо с неговата личност, дори и в крайно неправдоподобния случай точно неговата смърт да се отрази на изхода й. И за да се направи мрачната реалност на войната по-приемлива за полковете войници на цивилизацията, се е наложила една световна конспирация. Тази конспирация изисква да се преструваме, че те все още обитават един морален и психологически пейзаж с по-човешки измерения — картината на първобитния воин от миналото.

Още от времето на първите исторически хроники езикът, който цивилизованите армии упорито използват за описване на техните кръвопролитни битки, се гради върху лексиката на примитивния воин. Войниците са герои, които извършват храбри дела, а не номер петдесет и четири от втора редица на пета кохорта. Битките се решават от такива качества като смелост и настървение, а не от броя на войниците, участващи в тях, нито пък от по-добрите оръжия или просто късмета. Всеки човек има значение. И, разбира се, жертвите на тази измама активно сътрудничат на измамниците, ако ще и да са ветерани, които са участвали в много битки. Защото, ако ги поставят под въпрос, ще подкопаят стойността на собствената си храброст и професионализъм. Много е важно да си дадем сметка обаче, че тук има една тънка хитрина — със сигурност е паднало голямо месене, мачкане и манипулиране на ценностите на старите воини, докато бъдат преоформени така, че да паснат на далеч по-суровите изисквания и дисциплини, които стават участници в съвременния бой. Вероятно точно това би обяснило и хилядите години, които са били необходими за възхода на първите организирани земеделски общества, докато битката се превърне в брутално ефикасното явление на класическите времена.

* * *

Веднага щом хората чуха призива на тръбите, гласовете им се издигнаха в мощен вик и стената на Йерихон се срути. И войниците се втурнаха право напред в града, и го превзеха. После се посветиха на унищожение чрез острието на мечовете си на всичко в града — мъже и жени, млади и стари, биволи, овце и магарета.[4]

Безмилостното изтребление на цялото население, та чак до бебетата и животните, на което израилтяните подлагат град Йерихон, е било вероятно акт на целенасочено сплашване, предназначено да облекчи завоюването на „Обетованата земя“, като ужаси останалата част от коренните жители и ги накара или да се подчинят, или да побягнат. Политиката на Исая е крайна дори и за XII век пр. н. е., когато обсадите и кланетата са нещо обичайно. Но за народите, чието наследство се е състояло единствено от дребни военни стълкновения, е било необходимо много време, докато създадат армии, способни да превземат укрепен град и да изколят десет-двадесет хиляди души само за един ден. Ако броим като начало организираното земеделско общество, вероятно им е отнело пет хиляди години. Но още раждането е съдържало и предвестника на предстоящото. Иронията в случая е, че мястото е абсолютно същото — Йерихон.

Археолозите били потресени, когато през 50-те години открили, че Йерихон е първият укрепен град в историята на човечеството — още преди повече от десет хиляди години, около 8500–8000 г. пр.н.е. До този момент никой не е допускал, че организираната война има толкова голяма давност. Но ето го и него — перфектно укрепен град, датиращ от самото начало на улегналия земеделски живот в Близкия изток. Градските стени са били високи близо четири метра, дебели близо два метра, пред тях е имало отбранителен ров с дълбочина три метра и широчина в дъното девет метра. Този ров е обграждал площ от десет акра земя. Населението, което е живеело зад тези стени, се изчислява на две хиляди до три хиляди и петстотин души. Като включим и близо осемметровата кула зад стените, която вероятно е служела като последно убежище, общата тежест на това укрепително съоръжение е била около тринадесет хиляди тона варовик, всеки камък от който е пренасян на ръка. Повече от очевидно е, че още преди десет хиляди години хората на

Йерихон са разполагали с нещо, което останалите също много искали да притежават.

Стените на Йерихон се появяват в края на приблизително двехилядогодишен период, през който местните първобитни ловци от Плодородния полумесец, макар и продължаващи да гонят дивеч, са започнали да посвещават все по-голяма част от своето време на култивирането и отглеждането на диви растения. Технологичните им достижения включвали мелничарски камъни, хавани с чукало, както и малки подострени парчета камъни, които използвали за остриета на сърповете си. Техните относително постоянни селища, които включвали и ями за съхранение на зърното, са били достатъчно забележителни, за да оставят следи в археологическите хроники — средните им размери били три пъти по-големи от тези на предишните култури от региона, което предполага бързо нарастване броя на населението. Град Йерихон е бил много по-голям от всички останали поселища, вероятно заради изключително плодородния регион, в който се е намирал. Въпреки че е разположен на деветдесет метра под морското равнище, в безплодната долина на река Йордан, той се намира в точка, където изключително обилен водоизточник излива водите си над ветрилообразна серия от естествени тераси, така че земята разполага с изключително голям плодороден потенциал, и вероятно хранителните резерви на града са били огромни дори и по съвременните стандарти. Някои учени допускат, че градът е забогатял също така и от търговия с асфалт, сяра и сол от близкото Мъртво море, ала в свят без пари и изключително ограничена мобилност, голямото количество стоки надали са били сред приоритетите на хората.[5]

Идеалните климатични условия, които са дали импулс за тази авантюра на предците ни в Плодородния полумесец и света на земеделието, за съжаление не са продължили дълго. Към края на натуфейския период, около 8500 г. пр.н.е., рязкото засушаване води до значително съкращаване на броя и размерите на поселищата в региона. Вероятно точно тази криза в хранителните запаси е накарала оцелелите натуфейци да преминат от жътва на дивото зърно към целенасоченото му засяване

— началото на същинското земеделие. Може би също така е станала причина и за зачестяващите опити на гладните племена да се доберат до контрола над водоизточника на град Йерихон

— едно от малкото останали плодородни места насред общата пустош. И точно това обяснява издигането на стените.

Засега нямаме никаква представа дали тези десет хиляди годишни стени някога са били атакувани, но ако е било така, те със сигурност са си свършили работата. Когато гражданите на Йерихон са градили своите укрепления, по света все още не е имало истински армии и е крайно неправдоподобно някой въобще да е мислел с езика на постоянните отбранителни съоръжения, но веднъж появила се нуждата, дошло и решението. Човешките същества рядко надвишават сто и осемдесет сантиметра на височина и обикновено не са в състояние да скочат по-високо от метър, така че четириметрова стена със сигурност би осуетила всякакви намерения за нападение без помощта на стълби. А ровът усложнява подобна задача още повече. Но и в случай, че стените бъдат превзети, пак остава убежището — кулата, в която важните хора биха могли да се скрият — с надеждата, че търпението на нападателите постепенно ще се изчерпи.

Стените на Йерихон са превъзходен пример от древността за огромната роля, която физическото състояние и здравият разум играят във военните дела, както и за това колко ограничени са опциите на войната. За съжаление не съществуват десет възможни начина за укрепление на даден град — основният модел, използван от Йерихон, остава неизбежен стандарт чак до преди по-малко от хиляда години.

Първите стени около Йерихон обаче са били просто случаен проблясък на мисълта — местен отговор на една временна криза. Те са ярка демонстрация на факта, че всяка една човешка общност може да си изработи правилата на организираното военно дело без никакви предварителни познания по него. Но кризата преминава и през следващите три хиляди години няма никакви данни за градски стени около градовете в Плодородния полумесец. Истинската война си проправя път сред човечеството доста бавно. Междувременно се налагат два по-важни въпроса: „Защо началото на земеделието се полага преди около десет хиляди години и защо цивилизованото военно дело за първи път се сдобива с класическите си характеристики точно в Близкия изток, а не например в Северен Китай, долината на Мексико или Западна Европа?“

Защо преходът към производство на храна в Плодородния полумесец е започнал около 8500 г. пр.н.е., а не например около 18500 или 28500 г. пр.н.е. ? При последните две дати ловуването и събирането на храна е било все още далеч по-лесно, отколкото незначителното производство, защото земята е изобилствала от диви бозайници, но не и от диви зърнени храни. Хората все още не са били изобретили оръдията на труда, необходими за събирането, обработването и съхранението на зърнени храни. А гъстотата на човешката популация все още не е била достатъчна, за да се търсят и други начини за извличане на повече калории от един акър земя.[6]

Последните две десетилетия придадоха далеч по-голяма проникновеност и усложненост на обясненията по отношение на това защо и как са възникнали цивилизациите. Вече никой не твърди, че ловците са изгаряли от нетърпение да се устроят на едно място и да се превърнат във фермери, или дори, че на някакъв етап те съзнателно са започнали да облагородяват дивите растения — или поне не повече, отколкото самите растения са ги опитомявали. Скритият расизъм в традиционния евро-центричен подход към историята получи своето справедливо отрицание, но въпреки всичко всяко едно сериозно историческо тълкуване на човешката цивилизация, в това число историята на войната, все още се концентрира върху действията на цивилизациите от Близкия изток и техните средиземноморски, европейски и западни наследници. На тази планета съществува само една-единствена, доминантна военна традиция. И тя е преимуществено западна по отношение на своята технология, исторически корени и културен стил. А за да бъде така, причините са съвсем рационални и напълно лишени от расизъм.

Ако някой галактически издател на пътеводители изпрати свой представител на Земята, за да я опише, едно от първите неща, които той, тя или то ще забележат, е фактът, че приблизително две трети от човешката раса — доминантният сухоземен вид, изповядват религии, които са възникнали в Близкия изток. Мойсей, Исус и Мохамед са родени само на ден път един от друг. Някогашният Плодороден полумесец вече представлява измъчен, опустошен регион, който недвусмислено показва какво са в състояние да сторят десет хиляди години на фер-мерство и отглеждане на кози дори и на най-богатата на зеленина околна среда. Въпреки всичко този регион е от централно значение за всеки, който се интересува защо нещата са така, както са. Вероятно най-подходящото начало би било забележително убедителното обяснение на Джаред Даймънд за това защо селското стопанство, номадският начин на живот и самата цивилизация са възникнали точно в Близкия изток.

Джаред Даймънд е професор по физиология в Медицинския факултет на Калифорнийския университет. Неговата изключително въздействаща книга „Оръдия, микроби и стомана“ е отчасти опит за отговор и на този въпрос. Той започва с твърдението, че нито един ловец, който е с всичкия си, не би разменил доброволно своята свобода, равенство и изобилия от животински протеини за силно ограниченото, нездравословно съществуване на селянина земеделец от началото на цивилизацията. Но след десет хиляди години броят на човешкото население нараства дотолкова, че излиза далеч извън пределите дори и на иначе богатите на ресурси местности на ловците. Оказва се, че точно в един конкретен регион съществува приемлива алтернатива. Регионът е Плодородният полумесец, а алтернативата е земеделието.

Даймънд изтъква, че ако хората започнат да мислят по посока облагородяване на растителните видове, то налице са около двеста хиляди такива, но по-голямата част от тях са неподходящи, защото влагат голяма част от енергията си в неядивна дървесна кора или влакнести стъбла. Най-обещаващите растения за облагородяване са едногодишните — тези, които всяка година умират през сухия сезон, затова влагат голяма част от енергията си в създаване на семена, които ще оцелеят до следващия влажен сезон, през следващата година. Защото именно семената са тези, които са ядивни. Едногодишните растения в средиземноморския регион са в истинско изобилие, тъй като меката, влажна зима се следва от горещо и сухо лято. А от петте региона по света със средиземноморски климат, югозападна Евразия (също така позната като Плодородния полумесец) е най-обширна и най-разнообразна.

Невероятното разнообразие на релеф, на което се радва Плодородният полумесец — вариращ от долини под морското равнище до високи планини, предоставя изобилие от микроклиматични условия, при които избуяват различни растения, или където едни и същи растения съзряват по различно време на годината. По площ този регион е равен на всички останали четири региона със средиземноморски климат, взети заедно: югозападна Австралия, югозападна Южна Африка, централно Чили и Южна Калифорния. Освен това той се радва на по-големи климатични вариации от сезон на сезон и от година на година, отколкото всяка една от останалите подобни зони, което още повече допринася за разнообразието на растителни видове. В резултат на това, както доказват и проучванията на географа Марк Блумлър за дистрибуцията на дивата трева, в региона на Плодородния полумесец са открити тридесет и два от общо петдесет и шестте вида с най-големи семена (десет пъти по-тежки от средното тревно семе). В Източна Азия са открити само шест от тези вида, в Северна Америка — само четири, а в Южна Америка — само два.[7] Следователно, ако човек иска да намери цивилизация, базираща се преди всичко на консумация на култивирано зърно, то тогава най-подходящото място за тръгване е Близкият изток.

Не че някой е имал подобни намерения. Случилото се всъщност е далеч по-несъзнателно. Ловците събирачи постепенно се научават да излизат на полето, когато видят срещу себе си ечемик и жито с особено голямо зърно, вече узряло и готово да падне. Селективно жънейки само най-големите зърна и неволно разпръсквайки част от тях по земята, те случайно подпомагат тяхното повторно засаждане и свършват по-добра работа, отколкото вятърът. И ето че в най-добрите Дарвинови традиции въпросните растителни видове реагират автоматично на тази нова възможност, като започват да произвеждат още по-големи семена, за да привлекат нови такива посредници.

Обикновено казваме, че хората са тези, които облагородяват растенията, но истината е, че растенията също облагородяват хората, защото заради тях ловците започват да прекарват повече време на едно и също място, да жънат нови зърнени култури, да засаждат част от тях за следващата година и да живеят чрез складирания остатък. Защо да се местят, когато очевидно не им се налага? Те продължили, разбира се, да ловуват, но с течение на времето местният дивеч оредявал все повече и повече, а междувременно собствената им популация нараствала все повече и повече, благодарение на редовните запаси от растителна храна. И така, съвсем неочаквано, настъпил и моментът, когато се оказали свързани с растенията така, че от тях зависело оцеляването им — и били облагородени. А това им се отразило добре като индивиди. Започнали да работят по много повече часове на ден, отколкото ловците, поради относително еднообразния им хранителен режим здравето и общия им външен вид се влошили, и затова започнали да умират по-млади. Но пък ръстът на раждаемостта рязко скочил, защото същото това парче земя при интензивна култивация можело да изхранва десет пъти повече селяни, отколкото ловци. Накрая селяните винаги побеждават, просто защото са повече.

Но не само големите семена на растенията са подмамили хората в Плодородния полумесец, в така наречения от историка Робърт О’Конъл „растителен капан“. Житото и ечемикът са се превърнали във въглехидратна база за новия цивилизован хранителен режим, но житото освен това съдържа от 8 до 14% протеини. Лесно податливите на облагородяване варива, като например лещата, грахът и бамята, които съдържат от 20 до 25% протеини, са били също достъпни за първите земеделци от Близкия изток, а ленът — за тъкан и масло. Никой не би си позволил да изостави свободния и безметежен живот на ловците, само заради едно-две от тези растения, ала в Плодородния полумесец имало цял куп лесно податливи на облагородяване растителни видове, за да изкушат хората и да ги подмамят към нов начин на живот. И по причини, които засега остават относително неизяснени, същото важи и за големите животни, които се поддавали на опитомяване.

От петте най-важни домашни животни на света, в Близкия изток са живеели дивите предшественици на четири — овцата, козата, свинята и говедото. Те са опитомени доста рано в човешката история — първите три до 8000 г. пр.н.е., а говедото — до 6000 г пр.н.е. Независимо от този регион, свинята е опитомена и в Китай, а генетичните проучвания сочат, че индийското говедо е опитомено от негов див братовчед, по-различен от близкоизточния зубър. Конят е опитомен едва през 4000 г. пр.н.е. в земите, където е разположена днешна Украйна, но никъде другаде, освен в Плодородния полумесец, не са разполагали с толкова голям брой опитомени животни едновременно. Всъщност, никъде другаде по Земята, с изключение на Евразия и Северна Африка, тази Основна петорка не се среща заедно. В Северна Америка е имало овни с големи рога, но за разлика от евразийските им братовчеди, те въобще не се поддавали на опитомяване поради социалните си навици. В Африка пък е имало зебри, но техният изключително лош нрав подсказвал, че те никога не биха могли да бъдат опитомени така, както конете. Дори и ако вземем предвид относително слабо опитомените животински видове, като например якове, камили и елени, тринадесет от четиринадесетте големи бозайника, опитомени в древността, произлизат от предци, населявали единствено Евразия.[8]

Много е трудно да се изчислят изключителните предимства, на които се е радвала Евразия по отношение на ключовия въпрос по опитомяване на бозайниците. Масовото изчезване на едрия дивеч, което става малко след нахлуването на първобитните племена в двете Америки и Австралия, би могло отчасти да обясни оскъдността на подходящи кандидати за опитомяване по тези континенти, но едновременно с това не е ясно защо нито един от представителите на богатата африканска фауна на юг от пояса на мухата цеце също не се е поддал на опитомяване. Накрая се налага изводът, че Африка, Австралия и двете Америки са били далеч по-бедни от Евразия както по отношение на растителните, така и на животинските видове, които биха се поддали на бързо и лесно облагородяване и опитомяване. Оттук се обяснява и по-бавната скорост на възникване и развитие на цивилизациите по тези континенти. И за да наклоним везните още малко в полза на Евразия, останалите континенти са ориентирани в посока север — юг, което означава, че те съдържат множество различни климатични пояси, радикално различни един от друг, които играят ролята на бариери за бързото навлизане на опитомени животни и облагородени растения в живота на хората. За разлика от тях, Евразия е ориентирана по посока изток — запад, което позволява на наскоро опитомените видове животни и растения да се разпространят бързо от единия край на този свръхконтинент, та чак до другия, без изобщо да променят географската си ширина, и следователно — без да им се налага да се сблъскват с коренно различен от обичайния си климат.[9] Още от самото начало залозите са били в полза на Евразия, а конкретно Плодородният полумесец е поставил началото като лоно на цивилизацията, предимство, което нито той, нито неговите дъщерни култури не са загубили и до ден днешен.

Ето това е била средата, в която древният обичай на приматите и на първобитните ловци да правят засади и да извършват спорадични нападения над съседните групи постепенно прераства в цивилизованата институция на „истинската война“. Иначе не разполагаме с никакви конкретни сведения за тази трансформация. През петте хиляди години между първите стени на Йерихон и появата на първите фаланги на Шумер, целенасоченото обмисляне на стратегията, тактиката и политическите цели настъпателно превръща обичайното поведение и навици в съзнателна политика, а воинските групи заприличват все повече и повече на миниатюрни армии. За съжаление тогава писмеността все още не е била измислена, така че доказателствата клонят към нулата.

Следващото голямо ранно урбанистично селище, за което имаме сведения, изградено две хиляди години след укрепения град Йерихон и най-малко два пъти по-голямо от него, е Чатал

Хюйкж — общност, състояща се от около хиляда къщи и пет-шест хиляди души население, която е процъфтявала в южните части на днешна Турция в периода между 6250 и 5400 г. пр.н.е. Жителите му разполагали с глинени съдове, бижута и всякакви видове религиозни и култови предмети. (Точно това е периодът, в който размитият анимизъм на първобитните ловци и на ранните земеделци започва да се трансформира в различни религиозни култове, а шаманите се превръщат в свещеници, въпреки че на този етап в постепенно избистрящия се пейзаж на свръхестественото в Плодородния полумесец доминират все още женските фигури, символи на плодовитостта, а не мъжките богове от небето.) Възможно е по същото време в региона да са съществували десетки други поселища, като Чатал Хюйюк, но той е единственото, открито от археолозите и отразява относително спокоен подход към опасността от евентуално нападение. Къщите са построени по такъв начин, че представляват простираща се по цялата обиколка на града външна стена — подобно на селата на племето яномамо, но в по-голям мащаб. Но липсват всякакви укрепителни съоръжения, които биха устояли на сериозна армия дори и за ден.

Крайната оскъдица на плодородни земи, която безспорно е станала причина за изграждане стените на Йерихон преди две хиляди години, очевидно вече не е представлявала проблем. Земеделците от Чатал Хюйюк са се радвали на изобилие от облагородени растителни видове и опитомени животни и могат да се считат за едни от първите, които са изоставили окончателно начина на живот на първобитните ловци и са се отдали изцяло на селско стопанство. Климатът е бил повече от благоприятен, а светът се е радвал на обширни пространства пусти земи, много слабо използвани от примитивните племена. Изчислено е, че границите на активното земеделие и селско стопанство са напредвали както в източна, така и в западна посока от точката си на възникване в Близкия изток с около два километра годишно, унищожавайки напълно първобитните култури, доскоро заемали тези региони. Към 4000 г. пр.н.е. земеделският начин на живот достига както Британия, така и планинските части на северен и северозападен Китай. Но в Близкия изток остава все още достатъчно много плодородна земя, така че никой не е страдал от липсата й.

В Чатал Хюйюк е имало също така и множество оръжия — предимно ножове и остриета на копия от кремък, глинени гюл-лета и каменни боздугани, а някои от тях са били безспорно предназначени за убиване на хора. (Боздуганите надали са служели за лов.) Жителите на Чатал Хюйюк със сигурност са били възприемани като невероятно богати от примитивните племена в околността — те са разполагали с много повече вещи, отколкото човешките същества са имали до този момент, имали са също така и складирана храна и домашни животни. Би било твърде изненадващо, ако не им се е налагало често да се разправят с крадци и дори организирани банди — защото точно това е целяла защитата на града: да се справя с отделни крадци и малки разбойнически банди, а не с армии.

Възможно е на Чатал Хюйюк да се е налагало да участва понякога и в сблъсъци с други земеделски общности от околността, ако е имало такива, както е възможно и да са съществували вътрешнородови борби. Не разполагаме с никакъв начин да разберем колко големи или чести са били тези сблъсъци, но можем да предположим, че в най-лошия случай те не са се различавали особено от „битките“ между съперничещите си групи на земеделците в планинската част на Нова Гвинея. Поголовни касапници са също възможни, ако едната страна в конфликта се е оказвала със значително превъзходство над другата. Но като цяло на този етап от развитието на човечеството конфронтациите все още са били изцяло ограничени от ритуалите и традицията. Със сигурност все още е прекалено рано да говорим за истински армии.

За робството обаче не е прекалено рано, защото установилите се за постоянно на едно място земеделски общества със сигурност са имали нужда от работна ръка — всяко успешно нападение е завършвало с достатъчно пленници. Вероятно жените в началото са се радвали на пощада, защото не са били толкова опасни, колкото мъжете, особено след като са били изнасилвани и са раждали деца, които са се превръщали в заложници за примерното им поведение. Следователно в зората си робството е било просто модификация на древния обичай на шимпанзетата и първобитните хора да убиват мъжете от противниковата група и да си присвояват жените. Особеното в случая обаче е, че пленените жени никога не придобиват статуса на пълнокръвни членове на новата общност. Както те, така и техните деца, независимо дали са момчета или момичета, си остават завинаги роби. В периода, от който разполагаме с писмени данни за социалната структура на новите цивилизовани общества — някъде около третото хилядолетие пр.н.е. — робството е вече напълно утвърдена институция.

По аналогия с други човешки общности, които достигат подобни размери, бихме могли същевременно да заключим, че новите поселища постепенно подкопават устоите на стария егалитаризъм на първобитните ловци. Градът, включително обкръжаващите го земеделски общности, вече придобива размери, изискващи появата на нов модел — този на водача, при който един „голям шеф“, на основание родствените си връзки и физическата си сила, се самопровъзгласява за вожд, останалите се надъхват със сляпо подчинение, и ето как започват да се множат аспектите на социалното неравенство. (Погребенията в Чатал Хюйюк показват драстични разлики в материалното богатство на починалите — нещо, напълно нехарактерно за погребенията на примитивните ловци събирачи.) Статусът на жените все още не е достигнал тоталния си упадък, с който навлизат в организираната цивилизация, и остава значително много време до епохата, когато богоподобните царе яхват гърба на човечеството, ала старите свободи и равенство бързо губят сили. Вече има шеф, който въобще не се интересува от твоето мнение, а става все по-трудно да прибегнеш до старото разрешение и да се преместиш в друга общност, ако се конфронтираш с него.[10]

Въпреки че археологическите данни не подсказват нищо от този род, то през шестото хилядолетие пр.н.е. в Чатал Хюйюк със сигурност протича и още един важен процес — постепенното отделяне и отчуждение на значителна част от грижещите се за животните от останалите жители. Първоначалната задача по опитомяване на едрите животни безсъмнено е била дело на хора, напълно отдали се на новия земеделски начин на живот, а улегналите фермерски общности безсъмнено ще продължават да отглеждат селскостопански животни, но самият акт на опитомяване на тези животни е породил възможността за напълно нов начин на живот — този на пастирите. Става ясно, че хората мога да живеят както без ловуването, така и без земеделието, а само чрез отглеждане на стада от тези новоопитомени животни и използване на тяхното месо, мас, вълна, мляко и кръв, създавайки си напълно независим начин на живот.

Защо обаче ще искат да напускат? Защото новият земеделски начин на живот, дори и в тази своя ранна и относително идилична версия, е напълно несъвместим с ценностите и традициите на свободните мъже и жени. Нашето еволюционно наследство като човешки същества може и да включва войни и кланета, но също така включва и презумпцията за равенство между зрелите жители от един и същи пол, та дори и между двата пола — свобода на словото и правото да напуснеш, когато искаш. Ето, че нашите предци се оказват затворени в общества, които придобиват все по-авторитарен и деспотичен характер, а бъдещето им е изпълнено единствено с тирания и безпощадно робство. Повечето хора са принудени да приемат новата система, ала онези, които са се грижели за животните, все още са имали избор. Те и без това са обитавали покрайнините на всяко поселище, тъй като на животните не бивало да се позволява да тъпчат и да пасат земеделските култури, от които всички зависели. През пролетта пастирите редовно се качвали високо в планините, за да търсят свежи пасища за своите стада. И вероятно на някакъв етап им е хрумнало, че нищо не ги задължава да се върнат.

Пасторалният начин на живот е радикално различен както от традиционния живот на първобитните ловци, така и от този на градинарите. Пастирите или номадите, както започнали да ги наричат, са били точно толкова ангажирани с целенасоченото производство на храна, колкото и фермерите — просто те са разполагали с „ниви на копита“. Вярно е, че този начин на живот е доста труден, тъй като не разполагаш нито с постоянен покрив над главата, нито с кой знае какво имущество, но при всички случаи е бил доста привлекателен за онези, които нямали никакво желание да се примирят със случващото се в големите селища — йерархия, подчинение и всеобщо обедняване, които надали могат да се компенсират от факта, че хората вече били повече. (В периода между 10 000 и 3000 г. пр.н.е. населението на земята рязко нараства от пет-шест милиона по времето на първобитните ловци до около сто милиона, като по-голямата част от него е струпана в Евразия.)

Изправени пред необратимостта на края на примитивния начин на живот, пастирите избират алтернатива, която им предоставя все още малко свобода и някакво достойнство. Изборът им означавал материална бедност и безкрайни изпитания и трудности, ала те нямали нищо против да плащат тази цена и презирали всички, които не желаели да я платят. В различни моменти между шестото и третото хилядолетие пр.н.е. цели пастирски общности скъсват завинаги с роящите се земеделски селища из целия Близък изток. По своята численост те никога не можели да се надяват да достигнат тези градове, защото пасторалният начин на живот не е в състояние да издържа много хора, а освен това напълно съзнавали, че винаги ще зависят от установилите се общества за технологичните си средства, включително металните оръжия. И все пак пастирите представляват културна алтернатива на пространствено ограничените фермерски поселища и още от самото си начало те се изпълват с дълбоко презрение към установилите се на едно място хора. Всъщност, не след дълго те започват да гледат на земеделците не само като на врагове, но и като на плячка.

Така се поставя началото на конфронтация, продължила няколкостотин поколения наред — чак до окончателното поражение на номадите преди няколко века. Милиони хора загиват през хилядолетията в непрестанните (но винаги краткотрайни) сблъсъци на пастирите с изградените селища, и така с течение на времето фермерите от Евразия се принуждават да се милитаризират и да се научат да се сражават точно толкова безмилостно, колкото и номадите.

Някъде към 5500 г. пр.н.е. по протежението на целия Плодороден полумесец започват да се появяват градски стени и укрепления. Същевременно размерите на селищата се увеличават поради продължаващото струпване на населението в тях с цел защита. Макар да липсват преки доказателства за посоката, от която идва заплахата, основните заподозрени са новите пастирски групи, защото само те притежават и мотива, и способността да нападнат постоянните заселници. Основният им източник на преживяване бил най-мобилният от всички видове богатства — копитните животни, така че би било изненадващо, ако не са започнали да си нападат един на друг стадата още от самото начало на своето съществуване. Но далеч по-привлекателна им се виждала възможността да откраднат домашните животни на фермерите, а така и така са там, защо да не се възползват и от всички останали неща, които заселниците притежавали, а те — не?! Изкусително, а и лесно.

На този етап пастирите все още нямали коне, но дори и пешком те били далеч по-мобилни, отколкото би могло да си мечтае което и да е земеделско общество. Освен това те били далеч по-малобройни от селяните, но пък имали възможността да концентрират цялата си бойна сила върху една избрана цел, при това за съвсем кратко време — подвиг, който нито една общност от селяни не би могла да се надява да постигне. Като цяло, селяните превъзхождали по численост номадите, но това рядко се случвало на подходящото място и в подходящия ден. Освен ако не са били различни от всички номади, за които ни е известно от историческите хроники от по-късни столетия, то начинът им на действие вероятно е включвал изненадваща атака, последвана от бързо изтегляне в планините със събраната плячка. Но тъй като човек трудно би могъл да се изтегли особено бързо пешком, при това със стадо след себе си, вероятно са вземали някакви мерки да сведат до минимум вероятността от преследване. А те са очевидни: терор, жестокост и поголовна сеч.

Както антропологичните, така и историческите проучвания сочат, че битките между групи, споделящи общо човешко наследство („вътрешновидови“ борби), са като цяло доста ограничени от ритуалите и традицията. Същевременно обаче същите тези групи подхождат към лова на животни по съвсем различен, прагматичен начин — подмами животното, после го убий. Ала психологическата връзка между номадите и селяните, от гледна точка на първите, е нищо повече от връзка между хищник и неговата плячка — заселниците са считани за по-низ-ши същества, които са се продали и следователно вече не са истински хора. Оттук следва, че могат да се избиват без всякакви угризения. Цялата история на нападенията на номадите срещу селяните е един безкраен разказ за безмилостна жестокост и презрение на първите спрямо вторите. И ако това отношение е валидно и преди началото на писаната история, то тогава първите пастири вероятно са прикривали отстъплението си чрез съзнателно режисирана шокова тактика, последвана от избиване на всички и пълно унищожение на всичко, което не биха могли да носят със себе си.

Надали са били необходими кой знае колко подобни атаки, за да се създаде масова паника сред селищата на фермерите, която да ги принуди да започнат да се обграждат със стени, както и да започнат да се милитаризират. Напълно е възможно номадските нападения да са основната причина за нарастване интензитета на бойните действия както през този, така и през по-късните исторически периоди, като междувременно заседналите общности стават точно толкова безмилостни, колкото и противниците им.[11] Най-силните доказателства в полза на тази хипотеза са драстичните разлики между стила на бойните действия на обществата, които не са били принудени да се сблъскват с номадите и онези, които непрекъснато са били под подобна заплаха. Например Египет се е радвал на идеално географско положение, което го е изолирало почти изцяло от контакт с номадите в продължение на над хиляда и петстотин години, след като царствата по Долината на Нил са били за първи път обединени под властта на един фараон някъде към 3100 г. пр.н.е. Между тясната речна долина и гъсто населената делта са се простирали единствено пустини, достатъчно големи, за да пресекат пътя на всички номади, осмелили се да се появят в другия край на региона. Точно поради тази причина бойните умения на египтяните остават забележимо по-старомодни и неумели в сравнение с тези на хората от Близкия изток.

Стрелците защитници са можели да насочат стрелите си от три различни ъгъла надолу към атакуващите в рова, както и да вземат на мушка цели, настъпващи по обратния скат. Известна представа за огромната мощ на тази укрепителна система получаваме, когато застанем на дъното на рова. Става ясно, че атакуващите сили е трябвало първо да превземат гласиса, предния склон на укреплението, да унищожат всички предни постове, скрити там, като едновременно с това се стремят да избегнат непрекъснатия обстрел на прашките и лъковете от стената над тях. След това е трябвало да слязат по стръмния обратен склон към дъното на рова, под интензивния кръстосан огън от амбразурите и бастионите, зад които защитниците са имали превъзходно прикритие. Ако успеят да оцелеят, после са били принудени да щурмуват предния склон и крепостния вал, за да се озоват обаче в тесния коридор в подножието на главното укрепление, от чиито върхове върху тях се сипел дъжд от камъни и други метателни оръжия.[12]

Скрити дълбоко под водите на езерото Насър, което днес се простира на сто и шестдесет километра на юг от язовира Асуан, двадесет гигантски укрепления, изградени от тухли и кал, постепенно се разпадат по бреговете на някогашния Втори праг на Нил. Те са били издигнати преди около четири хиляди години, за да пазят южните подходи към Египет, и представляват ярък символ на уменията и професионализма на египетските архитекти и строителни инженери. По своята сложност и заплетеност отбранителните съоръжения на крепостите, охраняващи южните граници на Египет — от Бухен на север до Семна и Кумма на юг, могат спокойно да съперничат на средновековните замъци в Европа, изградени преди някакви си осем столетия. Укрепленията били разположени на такова разстояние едно от друго, което позволявало визуална комуникация между стражите, разполагали и със складове със зърнени запаси и тунели, прокопани чак до реката, така че да могат да издържат дори и на продължителна обсада. Според един открит надпис, целта им е била „да не допуснат преминаването на нито един нубиец, запътил се на север, независимо дали пешком или с лодка, както и на никакъв нубийски добитък. Изключение се прави само за нубиец, който идва да прави търговия в Икен, или за такъв с официална депеша.“ Египтяните дори поддържали войска от нубийски наемници, набрани сред местните жители, които трябвало да патрулират из пустинните региони отвъд укрепленията.

Това е класическа имперска „военна граница“ — първият пример на модел, който впоследствие ще бъде мултиплициран десетки пъти от Римска Британия през Великата китайска стена, та чак до британските защитни укрепления по северозападната граница на Индия. В стандартна практика се превръща даже и използването на „местни войски“ за патрулиране на външната отбранителна зона. Единственият елемент, който някак си не пасва на общата картина, е нивото на оръжейната технология — изграждането на тези укрепления започва през 1990 г. пр.н.е., по време, когато армиите на север и изток от Египет, тези от Плодородния полумесец, носят метални ризници и доспехи и използват бронзови остриета на копията си и комбинирани лъкове вече половин хилядолетие. Въпреки това египтяните продължават да използват сопи, прости лъкове с каменни остриета на стрелите и къси копия с кремъчни остриета, а за бойни доспехи въобще не може да става въпрос. Очевидно, за да държат нубийците надалече от територията си, те не са имали необходимост от напредничава военна технология. Съществуват и достатъчно признаци, че собствените им вътрешни битки, които най-често се изчерпвали с твърде спорни методи за унаследяване на трона, са протичали особено официално и ритуално, с почти никакъв близък бой (въпреки изобилните доказателства, че след това пленниците били безмилостно избивани).

Концентрацията на заселници по протежение долината на Нил в Египет и обръщането към земеделието започват относително късно — около 5500 г. пр.н.е., когато все по-голямото засушаване в някога подобните на савани горни земи по хълмовете на Червено море, както и в Сахара на изток и на запад, принуждават хората да търсят по-плодородни места. Но след този момент събитията се развиват доста бързо — за по-малко от хиляда години някогашните територии се превръщат в истинска пустиня, неспособна да поддържа живота дори и на пастирите, с изключение на областта около големия източен завой на Горен Нил (около днешния Луксор и древната Тива), където част от номадите успяват да оцелеят още около хилядолетие. Всички останали вече били окупирали долната част на долината и обработвали земята. Видът земеделие, който се налага в долината на тази река, разположена сред пустинята, е повече от уникален, защото не изисква много работа и не изгонва далече пастирите на стадата. В края на летния сезон, обикновено някъде в средата на август, дъждовете, паднали в етиопските планини по време на годишните мусони, достигат горната част на Египет и Нил се разлива — нивото на реката постепенно се покачва, залива по-голямата част от долината и след това се отдръпва, оставяйки след себе си изключително плодоносна тиня. През следващите три-четири месеца посевите бързо избуяват. А през другите осем месеца земята остава на разположение на преживните животни като пасище, тъй като без изкуствено напояване следваща реколта е напълно невъзможна. Изкуственото напояване на посевите по долината на Нил започва чак около 2000 г. пр.н.е.

За разлика от някои региони на Плодородния полумесец, където реколтата е целогодишна, египетското земеделие не е изисквало постоянното гонене на стадата и техните пастири надалече от общността. А и къде другаде да отидат, когато пустинята на практика е започвала на по-малко от десетина километра навътре от речната долина?! В резултат на тези условия новоустроените селища не са успели да породят нови пастирски групи, които да се откъснат от тях и да се превърнат в техни врагове — щастливо стечение на обстоятелствата, обясняващо факта защо земеделските селища по долината на Нил са в по-голямата си част разпръснати и без никакви защитни стени.

Вероятно тези селища са започнали като първобитни, от типа на селата на племето яномамо и на планинците от Нова Гвинея, макар и сред далеч по-голямо изобилие от природни дадености. Постепенно започва и обединението им в малки царства с около десет хиляди жители, административни и церемониални центрове. Този процес безсъмнено е бил придружен от известно насилие — археологическите находки сочат, че тези царства, с типичните неутрални зони от необработваема земя между тях, са дали началото на четиридесет и двата нома, които остават административни провинции на Египет по време на управлението на фараоните в продължение на две хиляди години след обединението. Но към 3500 г. пр.н.е. все още има много малко укрепени места, с изключение на района в завоя на Нил, където няколко отчаяни групи номади от някогашното население на Сахара все още са се опитвали да изкарат прехраната си от бързо засушаващите се горни земи и набези в долината. В намиращите се там царства Нагада, Тис и Хиераконополис земеделците са разполагали с оградени от стени градове и укрепления, за да се защитават от нападенията на номадите, поради което са живеели в много по-милитаризирани общности. И съвсем нормално е точно от там да започне и обединението на Египет.

Подробностите по този процес остават и до днес неизвестни. Знае се обаче, че всичко е започнало с установяването на властта на Хиераконополис над областта по целия завой на Нил, а после и над цялото горно течение на реката, чак до делтата. За подчинението на останалите царства е била необходима употребата на военна сила, затова и изминали няколко столетия, докато това стане. Но към 3100 г. пр.н.е. целият Горен Египет вече се управлявал от един-единствен човек, който после победил и последния си съперник — господаря на по-голямата част от делтата. Тази победа е увековечена в надписа от Нармер огромен барелеф върху плоча, датиращ от около 3050 г. пр.н.е. На него се вижда фараон в характерното облекло за Горен Египет, посичащ мъж, вероятно друг фараон, в дрехите на Долен Египет. В друга сцена от надписа фараонът е изобразен как разглежда телата на мъртвите си врагове, всички до един обезглавени. Създаването на първата голяма държава на нашата планета, простираща се на повече от хиляда километра от юг на север и обитавана вероятно от половин милион жители, не е станало спокойно и мирно. Но веднъж създадена, тя се превърнала в доста приятно място за живеене.[13]

Всъщност, за едно земеделско общество Египет е наподобявал едва ли не рай. След обединението държавата е можела спокойно да си позволи да се демилитаризира, тъй като вече нямала мощни врагове, които да й причинят кой знае какви щети. Единствената проблемна зона била южната граница, заради честите набези на номадите, и точно там била концентрирана военната сила. Освен защитата на южните подстъпи на държавата, задачите на тази военна сила включвали охрана на държавните складове за зърно, които се използвали в гладни години — когато Нил се разливал прекалено много или твърде малко — и разрешаване на династични спорове, но в такива случаи се набирали не особено добре обучени и леко въоръжени селяни на временна служба. Временната работна ръка представлявала и работната сила, която издигнала по-голямата част от древните египетски обществени сгради, сред които най-известни са пирамидите. Като се има предвид, че осем месеца годишно селяните се чудели какво да правят, за тях това може и да е било изгоден начин за запълване на времето, а не непоносимо задължение. Трябва да подчертаем, че привлекателността на египетското общество през първите хиляда и петстотин години след обединението е тясно свързана с изключително ниската му степен на милитаризиране. Статусът на жените например безспорно е бил много по-висок, отколкото на техните посестрими в Плодородния полумесец, което със сигурност се дължи на факта, че статусът на мъжете не е бил раздут от монопола им във военното дело.

Истината е, че Египет не е бил райско място, тъй като нито едно древно земеделско общество не е можело дори да се надява да доближи подобно щастливо състояние. В добри години населението на страната бързо нараствало — вероятно някъде към един милион по времето на построяването на Големите пирамиди край Гиза през XXIII в. пр. н. е., — но после рязко намалявало вследствие на продължителния глад, когато ненормално високите или ниски приливни нива на реката постепенно довеждали до изпразване на складовете със зърно, стопанисвани от администрацията на фараоните. Държавното устройство представлявало абсолютна монархия, управлявана от богоподобен цар. За деветдесет и девет на сто от хората класата, в която се раждали, оставала и класата, в която умирали. Повечето стари социални свободи, на които се радвали десет хиляди поколения първобитни ловци, отдавна били забравени. Въпреки всичко артефактите, останали от Старото египетско царство — не толкова превзети и далеч по-натуралистични, отколкото изкуството на всички останали ранни цивилизации, със сигурност говорят за едно по-спокойно отношение към живота и дори радост от него — нещо, което категорично отсъства от земите на Близкия изток. Всичко това ни изкушава да заключим, че този факт по някакъв начин се дължи на ниското ниво на милитаризиране на държавата и отсъствието на номадски заплахи. А изкушението се сдобива с категоричност, когато човек се замисли за ацтеките.

Ако държим да потърсим примери за начина, по който се е развило традиционното военно дело в цивилизации, които не са се намирали под пряката заплаха на номадските набези, то тогава най-подходящият не е Египет, а древните цивилизации на предколумбова Северна и Южна Америка. В Америките преди Колумб никога не е имало пастири, защото не е имало и изобилие от опитомени животни, от които пастирите биха могли да си изкарват прехраната независимо от останалите. Дали именно отсъствието на постоянни номадски нападения не обяснява по-ритуалния характер и значително по-малката бруталност и безпощадност, характеризиращи битките на майте, инките и останалите народи, обитавали някога Мексиканската долина в сравнение с нормите на Близкия изток, дори преди пет хиляди години? Възможно ли е точно там да се крие и причината, поради която те така и не са разработили метални оръжия?

Не че битките на майте, инките или ацтеките не са били решителни за много от техните общества, завършили накрая като империи. Но вероятно при липса на атаките на номадите, които да им избистрят понятията какво би могло да се постигне, когато гледаш на противника си като на плячка, те просто не са били в състояние да възприемат битките като съревнования, които се решават по линията кой ще убие повече врагове по-бързо. Всъщност, повечето битки в предколумбова Америка очевидно са били много по-близки по дух до сраженията на мае енга от Нова Гвинея — в доста по-големи мащаби, разбира се, и с много по-голяма вероятност за решителни резултати, но при все това с голяма част от ограниченията, типични за „вътрешновидовата“ война.

Една ацтекска армия от преди пет хиляди години е била доста сходна като организация с армиите от Близкия изток от преди три-четири хиляди години — със стрелкови части и такива с други метателни оръжия, играещи роля на стрелкова поддръжка на елитните войски, съставени от добре въоръжените и бронирани пешаци (с доспехи от вата), които пък участват в близък бой. Ала главната цел на тези войски не е била да унищожат вражеската армия, като избият колкото е възможно повече от нейните войници. Точно обратното — целта е била да се вземат колкото може повече пленници в битка очи в очи, като се свалят на земята с удар в ахилесовото сухожилие или коляното, а после им се извият ръцете отзад, след което помощниците ги връзват и издърпват. Битките са включвали, естествено, и други видове бой (особено със стрели), а бойните действия са продължавали по познатия ред — започвали са отдалече, с постепенно приближаване на двете враждуващи сили. За голяма победа се считало разкъсването на вражеската формация. Но сърцевината на всичко си оставало все пак вземането на пленници — точно поради тази причина елитните им оръжия имали за цел да пуснат кръв и да отслабят врага, а не да го убият, а правилата са били очертани с цел поощряване на индивидуалния бой, за да няма никакво съмнение по отношение на това кой кого и колко души е пленил.

Изходът от битките е имал политическо значение само за управляващите, като се е стигало дори и до поробване на целия народ на победените, ала мотивите и действията на отделния войник са били отделени от тези на държавата по начин, който изглежда изключително странен за хората, възпитани в евразийската военна традиция. В ацтекското общество пленникът на даден мъж, заловен по време на битка, е бил неговото бъдеще, ключ към почести и привилегии у дома, без да броим, че е бил и източник на протеини за него и неговото семейство. Затова ацтекският воин се е биел, за да залови пленници, а не да убива.[14] Вярно е, че вманиачеността на ацтеките по човешките жертвоприношения и изяждане на враговете разваля картината в сравнение със, да речем, армията на инките. Но причината, поради която техният бой до такава степен се различава от традиционната евразийска милитаристична логика, се крие преди всичко във факта, че те не са били изложени на концепцията за ефикасността на битката. За всички предколумбови американски цивилизации битката си остава преди всичко социално събитие с политически последици. Ето защо онова, което през 1521 година е позволило на тристата испански воини на Ернандо Кортес да победят ацтекската армия, стотици пъти по-многобройна от тях, а после да покорят цялата империя на ацтеките, не са толкова огнестрелните оръжия или конете, а единният им фокус върху най-важното за тях — военната победа. И макар че инките не са били до такава степен вманиачени да вземат пленници заради човешки жертвоприношения, същото предимство, наречено прагматична безпощадност, помага на още по-малкия военен отряд на Франсиско Писаро само две години по-късно да събори цялата им огромна империя. В крайна сметка евразийският булдозер смазва всички други военни традиции и практики.

* * *

Щом Мерион във полето подгони и стигна ферекла, с яд го прободе отдясно в бедрото и мигом премина острият връх под костта пряко таза направо в мехура. С вик на колене се смъкна ферекъл, смъртта го забули.

Мегес погуби Педея…

С острото копие в миг по главата в тила го удари.

То му езика подряза и спря между белите зъби. Падна Педей и със зъби студеното копие стисна.

Вожд Еврипил Евемонов срази Хипсенора божествен…

Както се беше затичал, улучи го в дясното ралю, с меча си остър веднага отсече ръката му тежка. Цялата в кърви облята, десницата падна в полето. Алена смърт и всесилна съдба му затвориха очите.

Тъй се измъчваха дълго водачите в лютата битка.

Омир, „Илиада“[15]

Истинската битка е зашеметяващо, кошмарно събитие. Случилата се в подножието на стените на Троя и описана в „Илиада“, е станала около 1200 г. пр.н.е., но епосът, посветен на нея, е написан чак през 800 г. пр.н.е., така че е по-вероятно да пресъздава бойни действия от този период. Освен това следва условностите на „Героичната епоха“ и описва битката като епически сблъсък между отделни герои, което въобще не отчита реалностите, протичащи на бойното поле. Това е война на пехотните фаланги — на първите истински армии, и като такава представлява действително могъща конфронтация на сили.

Боят в пехотните фаланги изисква ниво на дисциплина и координация, каквото никога до този момент не е било налагано на хората. Хванали здраво копията и щитовете си, те са били длъжни да се подредят в безупречно прави редици, по стотици, даже и по хиляди, при това не само в една редица, а в три, пет, та дори и повече, разположени една зад друга. Тези редици е трябвало да се движат по неравен, често хълмист терен, без да развалят строя си, докато не влязат в контакт с врага, който също е бил подреден в подобен безупречен строй. И веднъж сблъскали се с вражеските фаланги, войниците не можели нито да чуват заповедите на командирите си от невъобразимия шум, който произтичал, нито пък да ги изпълняват, ако все пак, по някаква случайност, успеели да ги доловят. От този момент най-съществено остава онова, което се случва на линията на сблъсъка, където две дисциплинирани тълпи от войници влизат в контакт. Настава ожесточено блъскане, мушкане, бутане и препъване, през което първите вражески редици постепенно се елиминират една друга, броят им се стопява, докато накрая една от страните не се паникьоса и не се опита да наруши контакта с врага. Ала нарушаването на този контакт е невъзможно, защото зад тях настъпват други редици войници, които все още не са успели да се заразят с паниката, и продължават упорито да прииждат. На даден етап сцеплението на губещото бойно формирование се нарушава, а веднъж позволили това, войниците вече са обречени. Мъжете, които се опитват да избягат, се оказват в капана на собствената си тълпа и биват посечени в гръб.

Именно на тази последна и най-грозна фаза на битката е посветена картината в „Илиада“, която цитираме по-горе — как „героите“ са посечени в гръб, когато се опитват да побягнат. В творбата преобладава приповдигната воинска лексика, целяща да осигури необходимия епически тон. Ала реалността е по-различна — подплашени млади мъже, напуснали за първи път дома си, които бягат, за да се спасят, но претърпяват неуспех и са оставени кръвта им да изтече насред касапницата на разкъсаната бойна фаланга. Това е безмилостна, целенасочена сеч в мащаби, на които „примитивните хора“ не биха могли да съперничат или да си представят. Началото й е нито през 800 г. пр.н.е., нито през 1200 г. пр.н.е., а още по времето на първите урбанистични поселища, преди около пет хиляди години. Първите фаланги са създадени в живеещите в непрекъсната конфронтация градове-държави на Месопотамия.

Подобна битка може да се види на Стелата на лешоядите — първото изображение на месопотамска армия, датиращо от около 2500 г. пр.н.е. Енатум, царят на Лагаш, повежда армията си в битка, а зад него са войниците на града. Но те не са нито безогледна сбирщина, нито разпокъсана линия от „племенни“ войни. Подредени са рамо до рамо, щитовете им се препокриват, в няколко прави редици, а копията им са изнесени пред строя в класическия стил на фалангите. И почти сигурно е, че маршируват в крак. А когато са се срещнали с вражеското формирование от съседния град Умма, преживяването на войниците определено е било не по-малко шокиращо от това на героите под стените на Троя хилядолетие след тях — кратък, но брутален близък бой, последван от тотално изтребление на фалангата, която първа си е позволила да се разкъса. Стелата на лешоядите твърди, че при тази битка са загинали три хиляди мъже от армията на Умма, след което пленените били отведени пешком пред стените на собствения им град и демонстративно посечени.

Тук става въпрос за жестокост, доведена до краен предел с почти Клаузевицка решимост, и тя е неразривна част от битката още от самото й начало, от раждането на цивилизацията. Вероятно общите загуби от военното дело на примитивните племена за едно поколение надвишават пропорционално загубите от войните между градовете държави на Месопотамия — в град Умма са живеели много десетки хиляди мъже, при това подобни стълкновения не се случвали чак толкова често — но интензитетът на битката, желанието на голям брой мъже да отстояват позициите си и да се бият, въпреки огромната вероятност да загинат още през следващите пет минути, нямат прецедент в многовековната традиция на хората, приматите, та дори и на бозайниците. Нещо подобно се открива единствено в битките между колониите на мравките, но те поне имат извинение под формата на общо генетично наследство като причина за саможертвата им в полза на общността. Населението на месо-потамските градове държави вероятно вече е достигало нивото, когато започва да се превръща предимно в ендогамно (бракове само в рамките на общността), но мъжете във фалангите не са имали достатъчно много общ генетичен материал, за да придадат някаква смисленост на саможертвата си от гледна точка на теорията за „себичния ген“, както и в какъвто и да било друг контекст на чисто рационален личен интерес. Просто културата им е тази, която прави тяхната саможертва възможна.

Светът на военните налага императиви, каквито малцина други професии притежават, затова е напълно естествено емоционално нестабилните хора да говорят, че са обучени да убиват… Същността на войнишкото призвание е не да посичаш, а да бъдеш посечен. По-скоро се предлагаш доброволно за посичане, отколкото се изживяваш като палач. Тук вече навлизаме в доста мътни води, но и в тях има неща, над които си струва да поразсъждаваме.

Генерал сър Джон Хакет

Наистина навлизаме в доста мътни води, но точно там и трябва да отидем, защото в онова, което наричаме Западен начин на водене на война, има една все още неразрешена загадка. Смъртоносният стил на фалангите за водене на близък, изключително ограничен в пространствено отношение бой, независимо дали се води с бронзови копия, римски къси мечове, ренесансови пики или мускети „Кафявата Бес“, ще доминира по бойните полета на Плодородния полумесец, света на класицизма по Средиземноморието, и във всички следващи ги цивилизации на модерния Запад в продължение на цели пет хиляди години. Дори и сега, въпреки относително празните бойни полета, по дух този стил е все още с нас. Историята познава дълги периоди и на по-ограничени форми на бойни действия дори и в Западния свят, а в други краища на света норма са били много по-ритуализирани форми на бой, но на Запад духът на фалангите в крайна сметка винаги е побеждавал. Да влезеш в бой по този безмилостен начин, в стил „всичко или нищо“, изисква висока степен на отдаденост и от двете страни — две фаланги не биха могли да се сблъскат по този начин, както и два пехотни батальона от XVIII век, освен ако между двете страни в конфликта не съществува негласно споразумение, което ги кара да подредят силите си в абсолютно еднакъв боен ред на предварително уговорено бойно поле. Налага се интересният въпрос защо хората конкретно от този културен континуум редовно са предпочитали да се бият именно по този начин, когато други култури не са искали или поне не са го правили?

Този начин на водене на боя е безсъмнено далеч по-страховит и носи съответните практически последици. Ако армия, която е свикнала да води бой на смъртоносно разстояние от близкообхватните оръжия на противника, се изправи пред армия, чиито традиции изискват от нея никога да не подхваща голяма битка, ако не притежава предимствата на по-голямата численост или изненадата, то вероятността за победа е на първата. Точно както мръсните пари изтикват чистите, така и стилът на необузданото, безразсъдно насилие (можем да се изкушим да го определим дори като стила, който е влюбен в славната смърт), постепенно ще изтика назад по-разумния, по-пре-мерен метод на бойни действия. В крайна сметка Западните армии, които комбинират новите технологии с древните си традиции за безогледно насилие, успяват да завладеят цялата планета, или поне за известно време. При все това са ни известни цели цивилизации, където тази крайна форма на бойни действия никога не се превръща в доминантна. Например китайската цивилизация предпочита подход, изграден върху конфуцианския идеал, който изисква от по-висшестоящия да постига целите си без насилие. Ето какво казва Сун Дзъ във великата си книга „Изкуството на войната“ (490 г. пр.н.е.): „Да се биеш и да побеждаваш във всички свои битки не е върховна добродетел. Върховната добродетел се състои в това да смажеш съпротивата на своя враг без бой“. Въпреки това китайската история надали може да се нарече безоблачна — в процеса на обединението на Китай се водят безкрайни войни, след тях много граждански войни, без да броим непрестанната заплаха от нахлуване на различни варвари. Та нека още веднъж се запитаме: защо в региона на Плодородния полумесец и неговите дъщерни култури триумфира точно този стил на невиждано бойно насилие?

Вероятно защото това наистина е най-старата човешка цивилизация, която е достигнала до настоящето по най-дългия и най-труден път. По отношение на създаването на градове държави и на първите земеделски или „водоснабдявани“ империи древният Близък изток води най-малко с хиляда до хиляда и петстотин години пред всички останали региони на планетата, дори и пред други съперничещи му региони от Евразия, като например долината на Индия и Китай. Напълно възможно е първенството във всяко едно отношение — създаването на градовете, създаването на държавата, създаването на армиите, измислянето на парите и писмеността — да носи неизбежните социални и психологически последици. Първите култури, на които им се е наложило да преживяват тези серии от трансформации, са били принудени да го правят бавно, стъпка по стъпка, без да пропускат нищо, докато останалите, следващи същия този път хилядолетие по-късно, дори и онези в другия край на Евразия, може би са успели да прескочат някое стъпало или да омекотят някои от най-болезнените ходове. И още по-конкретно, вероятно те са пропуснали някои от стъпките, чрез които примитивната група на воините се е трансформирала в Месопотамия в повече или по-малко дисциплинирана войска на земеделските царства, която впоследствие е била подмамена да проявява храброст от едва ли не тип „камикадзе“ във фалангите на градовете държави.

Трансформацията започва с преместването в градовете и другите укрепени региони на Плодородния полумесец около 5500 г. пр.н.е. На този ранен етап от човешкото развитие преходът се дължи не толкова на нарастване броя на населението, колкото на все по-нарастващата заплаха от номадските групи, които са се откъснали заедно със стадата си от земеделските общности. Ожесточеността на битките в Близкия изток вече се отличава драстично от бойните традиции на Египет. Същото се отнася и за нивото на дисциплината сред войниците, защото да се изправиш в битка срещу безмилостните номади не е просто удобен ритуал за измерване на относителната мощ на двете страни, както обикновено е било някога. Битката срещу номадите е била винаги битка за територия и живот, а наказанието за евентуалната загуба е било чисто и просто смърт. Всичко това се случва в общества, където промените започват да стават достатъчно бързо, за да бъдат видими, където традицията постепенно загубва правото си на вето, а нарочното използване на новостите за разрешаване на реални проблеми се превръща в ежедневна практика. Напълно нормално е тези новости да се приложат и във военното дело. Точно в този период някъде започва и постепенното затягане на дисциплината, изисквана от отделния войник, както и повишаването на контрола, упражняван от главатаря или командира, защото именно подобни промени водят до по-голям успех в битката. А срещу номадските нашественици тези нови и далеч по-ефективни методи на бой стават животоспасяващи. Веднъж разбрали как да го правят по-добре, на заселниците едва ли би им хрумнало да се върнат към старите си и напълно лишени от резултативност традиции на хронични конфронтации със съседните фермерски общности. Ето как смъртоносният заряд на битката постепенно нараства.

Най-бързо нараства обаче в земята между двете реки в региона — Месопотамия, заради уникалното географско положение на това място. Месопотамия, обхващаща централните и южни части на днешен Ирак, е плоска, почти скучна равнина, създадена от двете реки Тигър и Ефрат, които напояват по-голямата част от горните територии на Плодородния полумесец. Лишена от дъждове и зеленина, тази безплодна, изгорена от слънцето земя, не е привлякла колонизаторските амбиции на първите земеделци в региона, които предпочели по-високите места с валежи, дървета и изобилие от дивеч. Но двете големи реки, които протичат през региона на Месопотамия и които непрекъснато се разделят и събират, докато пресичат равнината, като своеволно и напълно променят коритата си буквално на всеки хиляда години, осигуряват на практика целогодишен воден резерв на всеки, който няма нищо против да инвестира в малко напоителни съоръжения, а почвата е удивително плодородна, защото представлява чиста тиня, отложена от минали преливания. Поради всички тези причини всяка година от нея могат да се извлекат поне две реколти, а с малко повече усилия, дори три. Затова някъде към 5000 г. пр. н. е. първите земеделци от по-високите области наоколо (днешните Кюрдистан и Иран) се осмеляват да слязат в долината и така ускоряват значително настъплението на цивилизацията.

Заселниците на Шумер, както са го наричали, успели да напипат верния път на земеделието. Броят на населението им растял главоломно, удвоявайки се на всеки половин век, защото добре напояваната земя е можела да изхранва стотици души на квадратен километър. (От друга страна здравословното им състояние все повече се влошавало, както защото нископротеиновата храна, която консумирали, ограничавала растежа им, така и защото гъстотата на населението им се превърнала в идеална предпоставка за различни епидемични болести.) Изключително богатите им хранителни запаси се превърнали в много примамлива цел за планинците, които живеели в близост до тях. От своя страна те също се нуждаели от хората в планините, защото алувиалните почви на техните земи не ги дарявали с достатъчно дървесина, метал, дори и камък. Подобно съседство е представлявало идеална възможност за взаимноизгодна търговия, стига народите от двете страни да са били достатъчно благоразумни и транспортните средства да са били по-добри. Но при тогавашните обстоятелства то надали е можело да се превърне в рецепта за щастливо съвместно съществуване. И ето че шумерската равнина се превърнала в нещо като културна тенджера под налягане.

Доказателствата са заровени прекалено дълбоко под основите на по-късните градове, за да успеят да ни помогнат, но повече от сигурно е, че различните шумерски племена са преминали през почти същия процес на затваряне зад стените на добре укрепените си градове, след като групите на пастирите започнали да се отделят от тях и да ги нападат през приблизително петото хилядолетие пр.н.е. При тези бързи темпове на нарастване на населението селата със сигурност скоро са се превърнали в градове, а необходимостта от свързване на напоителните диги за подсигуряване на редовен воден запас се е превърнала в причина за обединението на тези градове — било по взаимно съгласие, било чрез сила. Но на фона на твърде различния терен на Месопотамия този процес не довежда до образуването на единна държава, както става в Египет, макар че най-ранните заселници на Шумер, точно както и египтяните, са говорели на практика един и същ език. Вместо обединена държава се появяват около десетина градове-държави, всеки от тях с население, което още към третото хилядолетие пр.н.е.

е било с шестцифрено число. От този дълъг период на консолидация не са открити никакви данни за широкомащабни бойни действия, което обаче не означава, че такива е нямало. Но дори и да ги е имало, те надали са били чак толкова ожесточени, защото шумерите твърде рано в своята история прибягват до остроумното изобретение, наречено религия, чрез която осигуряват невоенизирано управляващо тяло, с цел упражняване на власт и контрол над разнообразни спорове. Животът в древните шумерски градове бил доминиран не от държавни водачи, подкрепяни от военна сила, а от свещениците в храмовете и боговете, на които те служели. Именно те са отговаряли и за събирането и записването на количествата зърно, както и, при необходимост, за разпределението му (и покрай това измислили математиката и писмеността).

Човешките общества не са обречени да водят войни завинаги и навсякъде — интелигентното управление и добре устроените институции са в състояние да допринесат за значителна промяна в статуквото. Свещениците от отделните градове в онези далечни времена вероятно са си сътрудничели, най-вече, за да съхранят собствената си власт, като се грижели диспутите между градовете за земи и вода да бъдат уреждани така, че и двете страни да бъдат доволни. Иначе прекалено едностранчивият изход в полза само на едната страна в спора би дал повод на владетеля на съответния град, който и без това непрекъснато е търсел повод да узурпира властта на свещениците, да предложи извоюването на доста по-добри условия чрез военна сила. Най-яркото доказателство за дълготрайния успех на храмовете е фактът, че макар и очевидното наличие на някакви стени, които да обезкуражават нашествията на номадите, в шумерските градове чак до началото на третото хилядолетие пр.н.е. липсват истински, класически отбранителни съоръжения, способни до устоят на мощни обсади. Налага се заключението, че свещениците успяват да откупят за Шумер пет, а дори и десет века относителен мир. А когато краят му най-сетне настъпил, причината вероятно се е дължала на непрекъснато нарастващия брой на населението и логично следващата липса на достатъчно обработваеми земи, което е направило невъзможно постигането на задоволителни компромисни разрешения на споровете между градовете.

В крайна сметка непрекъснато ескалиращите бойни действия между градовете позволили на военната каста да вземе властта и да провъзгласи царе с точно толкова абсолютна власт, на каквато са се радвали фараоните на Египет. Но както и в случая с градовете държави в древна Гърция две хиляди години по-късно, са били необходими няколко столетия, преди старите, повече или по-малко егалитарни институции на древен Шумер да бъдат окончателно сринати от новите тирани. Именно в този период на зараждане на войната и оформяне на тирани, но на фона на все още съществуващите първично демократични градски институции, наследени от предните, намираме първите доказателства за използване на фалангите на бойното поле.

Изключително показателна за този процес е сагата за Гилгамеш, владетел на града държава Урук през 2700 г. пр.н.е. Той се сдобива с властта си, благодарение на споровете със съседния град Киш. Легендата разказва, че точно той е построил стените на Урук, които се простирали на осем километра около града. Това става в началото на периода, от който вече разполагаме с писмени данни, които ни дават както имена и дати, така и някои (твърде митологизирани) истории. В тях централната роля, естествено, е отредена на героя Гилгамеш — воин, който става големия човек („лугал“) или царя на Урук. Епическото повествование представя обичайната история за духовното търсене (в този случай Гилгамеш търси вечния живот), в комбинация с някои твърде противоречиви картини на местната политика на град Урук през XXVII в. пр.н.е. Ако се зачетем между редовете обаче, ще установим, че най-вероятно той е човекът, който най-накрая е успял да подчини старите институции на града и да ги накара да заработят за неговите цели. Със сигурност може да се каже, че до времето на Гилгамеш все още намираме оцелели религиозните власти, събранието на старейшините на Урук (нещо като сенат) и общото събрание, в което участват всички възрастни мъже. С помощта на реторика и заплахи, Гилгамеш успява да убеди тези управителни органи в правото си да заеме градския трон. Но дори и тогава той не се превръща в абсолютен монарх — налагало му се е да се старае да угажда на хората, за да ги държи на своя страна, тъй като повечето от тях очевидно са продължавали да се възприемат не само като негови поданици, а и като свободни граждани. С нарастване на трудностите по управлението на големите и сложни общества, ръководени от егалитарните институции, Урук и останалите шумерски градове все по-бързо преминават към авторитарен тип управление. Но по времето на Гилгамеш те все още не са стигнали до този исторически етап и именно този крехък баланс между егалитарните ценности и авторитаризма прави възможно създаването на фалангите.

Важно е да не забравяме кои са били тези хора. Това са наследниците на десетина-двадесет поколения свободни мъже и жени, членове на малки общности, които са имали пълното право на избор и са живеели или умирали в резултат от него. Те били горди, интелигентни, така че надали са възнамерявали да се простят със своята независимост заради първия сладкодумец, който застава пред тях. Ала логиката на вида общество, към което те са принудени да преминат с нарастването на зависимостта им от земята и главоломното увеличаване броя на населението, гласи, че шепа хора трябва да раздават заповедите, а всички останали да се подчиняват. При отсъствието на ефективни средства за масова комуникация, едно общество от десетки, дори стотици хиляди души, може да бъде ръководено само отгоре надолу, със сила. Старата система на безкрайни дискусии, водещи накрая до консенсус, отнемаща време дори и на малките общности на примитивните ловци, просто престава да действа при брой на населението, изчислим в хиляди. Въпреки това всичко онова, което ги прави хора, тотално отхвърля мравченото съществуване на сляпо подчинение и те не се предават доброволно в робство.

Обществото им е разделено на слоеве, където имуществото и социалните класи поставят едни хора над други, но засега все още съществува определена степен на социална мобилност. Статусът на жените пада катастрофално (както става навсякъде при възхода на цивилизациите), а за промяната му отникъде не се вижда изход. Ала митът за социалното равенство все още е жив в събранието на старейшините, по произход вероятно водачи на кланове, и най-вече — в събранието на всички свободни възрастни мъже. Като изключим двете хиляди години на технологични и културни различия, които ги делят, градовете Ур, Лагаш, Шурупак и Киш са напълно сравними с гръцките градове-държави от древността. Богатите по рождение аристократи в крайна сметка наистина получават онова, което искат, но на този етап все още стриктно се спазват всички изисквания за обществен диспут и консенсус в събранията на гражданите (или поне на онези от тях, които са способни да носят оръжие).[16] Подобно обществено устройство безспорно е дразнело всички олигарси и тирани, стремящи се към властта, но е имало и едно важно предимство — щом цялото зряло мъжко население се чувства отговорно за вземането на решение за участие във война, то тогава владетелят съвсем законово е можел да изисква от мъжете да заложат живота си на фронтовата линия. Точно поради тази причина още от самото начало шумерските градове са можели да изпращат своите войници на бойното поле във фаланги.

Привлекателността на фалангата е не само във факта, че тя е удивително ефективно средство за бойни действия. Освен това тя е много евтина. Само един следобед седмично е бил напълно достатъчен, за да могат войниците да бъдат обучени да използват своите прости щитове и копия, както и да се движат в плътен строй. Бронзовите остриета на копията са единственият по-значим разход в тяхното оборудване (по това време бронзът вече започва да измества камъка като оръжие, макар че още е доста скъп). А по-заможните членове на обществото не са имали нищо против да инвестират и в бронзови шлемове и наколенки за своята армия. Често се случвало именно общото събрание на старейшините и мъжете да изиска от тях да субсидират с основни бронзови доспехи по-бедните мъже в общността, но те нямали нищо против — така получавали една наистина ефективна военна сила, практически необуздаваема, освен от друга фаланга, при това почти без пари. Нямало е нужда да вземат скъпи и неефективни наемници (още по това време имало и такива) или да изтеглят продуктивните членове на общността от важната им работа, за да ги обучават продължително в използването на по-сложни оръжия, като например лъка или меча (които точно по това време започнали да се появяват тук и там), да не говорим пък за необходимостта от коне. С една дума, ползата от фалангите е толкова голяма, че по-интересният въпрос е защо изобщо са излезли от мода.

Отговорът е, че за да заемат мястото си във фалангата, мъжете е трябвало да демонстрират изключително висока степен на отдаденост към каузата, което е било доста трудно особено ако произлизат от по-стари и не толкова дисциплинирани общества. Защото причината, поради която гражданите войници на древните шумерски градове излизат да се бият във фаланги, се корени именно в тяхната пълна отдаденост и чувство за принадлежност към градовете, за които се сражават. Всички техни близки живеели в града, а друга част се намирала рамо до рамо с тях във фалангата — все фактори, които безсъмнено помагали, но освен това се чувствали дълбоко свързани със съдбата на града, защото точно техните решения в общото събрание оформяли (или поне на пръв поглед) неговата политика. Затова те се появявали редовно, без да искат заплащане, за ежеседмичното си бойно обучение, и в този процес постепенно се адаптирали към стил на бой, напълно чужд на старата традиция. А когато се налагало, нямали нищо против да рискуват живота си и във война, отново незаплатени, в редиците на своите фаланги.

С напредване на времето и укрепване на деспотичните режими в шумерските градове фалангите постепенно изчезват и умират завинаги, тъй като нито един абсолютен монарх не би позволил общо участие на населението във вземането на ключови решения — нещо, което било направило възможно съществуването на тези най-ранни масови армии. Все по-често те предпочитали да разпореждат битки, в които участвали единствено новият военен елит и техните постоянни армии от наемни войници, оставяйки масите от населението невъоръжени, необучени и политически инертни. Към втората част на третото хилядолетие фалангите на практика изчезват от бойните полета на Месопотамия. Но преди това да стане, безспорно изиграват важна роля във формирането на модела на хронични, нищо не решаващи войни, които избухват от време на време между шумерските градове. Същественото за една военна система, която може бързо и евтино да мобилизира цялото мъжко население за война, е, че тя предоставя на всеки участник ограничена нападателна сила, но същевременно изключително голяма отбранителна мощ.

В продължение на столетия тринадесетте градове-държави на древен Шумер съществуват в състояние на непрекъснато пренареждащи се коалиции, както и хронични войни, които не променят почти нищо. Не че го правели нарочно — просто обстоятелствата са ги принудили да попаднат в система на баланс на силите. Щом някой играч се задържал прекалено дълго на върха, превръщайки се във „велика сила“, останалите играчи започвали да се зареждат със страх от нарастващата му мощ и да пренареждат съюзите си, за да контрабалансират силата му. Този модел не е нов за човечеството — виден е при повечето планинци от Нова Гвинея, та дори и при шимпанзетата от Гомбе, стига да можеха да проумеят логиката, която ръководи подобна система. Но това е първият случай в историята, в който системата на баланс на силите обхваща вече цели държави, защото до този момент историята не познава подобно общество. И със съвсем малки изключения, тази система си остава вечна.

Системата е гаранция за относително чести войни и се запазва, с малки прекъсвания, в продължение на пет хиляди години. Тя е точно толкова доминантен фактор за глобалните съперничества между великите сили на XX век, колкото е била и за локалните пререкания между градовете държави на Месопотамия. През последните две столетия Великобритания и франция, франция и Съединените щати, и Съединените щати и Великобритания са били както врагове, така и съюзници. От 1914 година насам пък Италия е преминавала от съюзничество към конфронтация с Германия, и после обратното пет пъти. Киш, Шурупак, Ур, Нипур и Е-Нинмар със сигурност биха успели да съперничат на този рекорд, стига да разполагахме с достатъчно сведения за техните локални военни. Съюзите се променят, ала войните продължават — и макар че за хората, които се опитват да видят някакъв смисъл в поголовното избиване, всяка война като че ли има свой специфичен смисъл, то системата е тази, която всъщност произвежда тези войни.

Правила го е тогава, прави го и сега. В периода от 1800 до 1945 година модерните национални държави са влизали във война средно веднъж на поколение, а през целия този период са били във война минимум по една година от пет. Точно това може и да се очаква от система, която прави всяка държава преди всичко и най-вече отговорна за собственото си оцеляване. А опосредстващият й елемент е достатъчната военна мощ — или сама за себе си, или чрез алианс с някоя друга държава. И тъй като не е възможно винаги да разполагаме в наличност с подходящите военни сили, на подходящото място и в подходящото време, за да се справим с всички непредвидени обстоятелства, то най-малко 90% от някогашните държави са били унищожени от война. Играта на баланс на силите просто отлага неизбежното, макар че ако хората имат достатъчно разум и късмет, биха могли да го отложат за изключително дълъг период от време.

Подобна ситуация въобще не е благоприятна в свят, където оръжията за масово унищожение заплашват да изтрият от лицето на земята цели народи, затова от Втората световна война насам се забелязват организирани усилия на международно ниво за излизане от този модел на баланс на силите. Вече шестдесет години нито една от великите сили не е влизала във военна конфронтация с друга — знак, който е умерено добър. Ала тъй като моделът е изключително древен и тъй като толкова много хилядолетия не сме успели да се откъснем от него, все още не можем да бъдем напълно уверени, че Голямото бягство наистина ще бъде успешно.

А междувременно да се върнем към войната между Лагаш и Умма, започнала през 2500 г. пр.н.е. със сблъсък на фалангите, която оставя три хиляди мъже на Умма на бойното поле. С известни прекъсвания, тя продължава цели 150 години, подобно на продължителния дуел за превъзходство между Великобритания и франция през XVIII и началото на XIX век.

Двата града държави се опитвали не само да се победят един друг, но и да установят хегемонията си над целия Шумер (което се случва често при модела на баланс на силите). И докато приумиците на войната наклонявали везните ту в едната, ту в другата посока, а всяко поколение ставало свидетел на нови военни съюзи, двата враждуващи града си отнемали един на друг териториите, налагали си тежки репарации под формата на зърно, а жителите си посичали или заробвали. Вероятно за обитателите на тези два града тази война е била точно толкова важна, колкото и Студената война за американците и руснаците, но и на двете вече е сложен край. Решителната победа е извоювана от армията на Умма, градът държава поглъща Лагаш и ограбва храма му. Съвсем навреме, за да стане част от нов исторически феномен — първата военна империя на света.

* * *

Аз съм Саргон, най-могъщият цар, царят на Акад. Това съм аз.

Онзи, който непрекъснато странства из Четирите земи (както Саргон е наричал себе си)

Към средата на 2300 г. пр.н.е. към плодородните равнини на Месопотамия започват да прииждат нови завоеватели, говорещи семитски езици, и да издигат свои градове. Макар и със семитски произход обаче, Саргон израства в стария шумерски град Киш. Той се издига до виночерпец на цар Ур-Забаба, след което си присвоява властта чрез преврат, чиито подробности остават и до днес неизвестни. Възможно е да е имал подкрепата на акадийските полуномади, също от семитски произход, които са обитавали периферията на територията на Киш. Във всеки случай той не се задоволил само с трона на Киш. Първото му завоевание е Урук, откъдето той връща цар Лугалзагези на кучешка каишка и го излага пред градските порти. Саргон срива стените на Урук, а после прави същото и с Ур, Лагаш, Умма и всички останали градове на Шумер. После армиите му се придвижват към горните царства Елам, Мари, Ебла и царството на хитите, които обхващат територията на днешен западен Иран, източна Сирия и източна Турция. После назначава губернатори на всяка провинция, създава гарнизони и налага огромни списъци с данъци. Всичко това се управлявало от централизирана имперска бюрокрация. Това е първата многонационална империя на света. За да я отпразнува, Саргон построява нова столица — Акад.

Не само държавата му вече е различна, различна е и армията му. Тя вече не представлява фаланга от доброволци, споделящи обща лоялност към един град и неговите богове, а професионална, мултиетническа сила, която се превръща в първата редовна армия в историята на човечеството — на един от надписите, направени по заповед на Саргон, четем как се хвали, че ежедневно в негово присъствие се хранели пет хиляди и четиристотин човека. За разлика от всички предишни архаични военни формирования, тази армия е можела да се впуска във военни кампании и далече от дома си, тъй като е имала и известна форма на логистична поддръжка. Тя вече е знаела как да гради укрепителни съоръжения и как да превзема стени, като ги подкопава или прехвърля през тях стълби. В сравнение с предишните армии, войниците са били много добре екипирани и въоръжени (не би било чудно, ако работилниците на Саргон са произвеждали даже стандартизирани оръжия). Но е крайно невероятно да са се биели в чиста фаланга — от наемници е било прекалено много да се иска подобно нещо, а освен това би представлявало истинска загуба на специалните им таланти. Това били мъже, които са имали времето и способността да овладеят не само копието и меча, но също така и комбинирания лък — скорошно изобретение, което остава най-доброто метателно оръжие в продължение на столетия наред. Подобна армия безспорно е водела изключително методични бойни действия и е печелила много победи над ентусиазираните аматьори, срещу които се е изправяла. През петдесет и петте си години на трона Саргон води тридесет и четири военни кампании, всички до една победни.

Саргон от Акад е прототипът на Александър Велики, Наполеон Бонапарт и Хитлер — мъж, който си поставя за цел да завладее света (или поне онези части от него, които познава като „света“). Хрониките славословят империята му като простираща се „от Долното до Горното море“ (което ще рече, от Арабския залив до Средиземно море), но тя се гради единствено на военната мощ, а имперската армия не може да бъде едновременно навсякъде. Саргон и неговите наследници прекарват почти цялото си царуване в потушаване на безкрайните бунтове, които избухвали всеки път, когато някъде акадците проявявали слабост. Когато през 2260 г. пр.н.е. на трона се възкачва неговият внук Нарам-Син, той е изправен пред бунтове, избухнали едновременно в месопотамските градове Киш, Кута, Казалу, Марад, Умма, Нипур, Урук и Сипар, както и в още осем провинции на неговата империя. Въпреки че сринали стените на всички бунтовнически градове или ги унищожили до основи, накрая акадците се изтощили от безкрайните усилия да контролират империята, която били наследили от Саргон. Към 2159 г. пр.н.е. империята изчезва, а самият град Акад е разрушен. Но това е само началото на множеството империи в историята на човечеството.

Араму Урартеца, обзет от страх при ужасния вид на моята могъща армия, се изтегли от града и се качи в планините на Адури. После аз тръгнах след него, и двамата влязохме в голяма битка в планината. С армията си аз унищожих 3400 войници. Подобно на Адада, доведох огромен дъждовен облак над главите им. Боядисах планината с кръвта на врага, сякаш беше вълна, и превзех лагера им. После Араму, за да спаси живота си, побягна към една непристъпна планина. С мощта си обаче аз прегазих земята му като силен бик, а градовете му превърнах в руини, и ги предадох на огъня.

Шалманезер III от Асирия, по повод кампанията срещу Урарту[17]

Покажете ми една военна операция, която да е морална… Да не би пробождането на корема на врага с байонет да е морално? Казват обаче, че стратегическото бомбардиране засягало и цивилни. В големите войни цивилните винаги са засегнати. В крайна сметка някогашните войни са завършвали с обсадата на съответния град. А каква е била целта на обсадата на един град? Да му бъдат отрязани всички пътища за набавяне на провизии, и градът да бъде държан в това положение, докато вътре не изядат всяко куче, котка и канален плъх, и всички започнат да мрат от глад. А междувременно войските, които го обсаждат, да хвърлят върху него всяко метателно средство, което им попадне в ръка, в повечето случаи независимо от това къде ще се приземи, като допълнителен подтик за предаването му.

Сър Артър Харис, командващ ескадрила бомбардировачи на Кралските военновъздушни сили, 1942–1945 г.

Когато Шалманезер превзема Арзашку — царската столица на Урарту (близо до езерото Ван в източна Турция), той набучва защитниците на остриетата на копията, а после нарежда посечените им глави по градските стени. Всичко това ни е известно, защото той се хвали с деянията си чрез надпис върху бронзовите порти, които издига в град Имгур-Енлил, близо до своята столица Ниневия. По съвременните стандарти асирийците имат репутацията на особено безмилостни завоеватели, но трябва да се знае, че поведението на Шалманезер въобще не е необичайно за своето време.

Когато само преди половин век бомбардировачите „Ланкастър“ и „Халифакс“ на маршала от Военновъздушните сили сър Харис унищожават градовете на Германия нощ след нощ, в противовъздушните убежища се задушават хиляди деца, а хиляди млади жени изгарят по улиците. Вероятно малцина от британските и канадски войници под негово командване са имали желание да удушат дете или да изгорят млада жена с горелка, дори и да им бяха заповядали да го сторят със собствените си ръце, така че такова нещо като напредък в морала вероятно съществува, но като се има предвид емоционалната граница, те действат без всякакво колебание по начини, които в крайна сметка водят до идентични резултати. И поведението им по никакъв начин не би могло да се определи като необичайно. Нито пък готовността им да продължат да го правят, макар да са били наясно, че шансовете им да продължат в този дух достатъчно дълго, са много малки. Войниците винаги са били наясно, че в крайна сметка всичко се свежда до убийство на други хора, независимо дали им харесва или не, а войниците на цивилизацията добавят към тази смес допълнителна нотка на стоицизъм — най-малко в големите войни, където предполагаемата цел е по-висша, в известен смисъл те действително се предлагат съвсем доброволно да бъдат посечени.

Но в никакъв случай не трябва да си позволяваме да разчитаме на подобни отклонения, сякаш цивилизованата война представлява квантов времепространствен скок в човешките отношения. Тя е много по-впечатляващо събитие, отколкото примитивните войни, дори само поради по-голямата численост на участниците в нея, а по-късно и поради забележителната военна технология, ала нито жестокостта, нито храбростта, които я характеризират, са нови. Военното дело мутира от хронични дребни стълкновения до спорадични, но далеч по-интензивни явления, но като цяло архаичната война е не чак толкова смъртоносна (относително погледнато), колкото нейната цивилизована версия. Раждането на цивилизацията на практика променя и всичко останало.

Около 2000 г. пр.н.е. там всички основни институции, ценности и поведенчески модели на цивилизацията вече са си на мястото и през следващите три хилядолетия не настъпват никакви драстични промени. До тогава най-малко 90% от човешката раса вече си изкарва прехраната чрез земеделие, а преобладаващата част от тези хора живеят в държави, които представляват социални пирамиди, с полубожествени царе на върха. Старите егалитарни ценности успяват да оцелеят само в единични малки градове държави, както и сред относително малък брой хора, изкарващи си прехраната като пастири, племенни земеделци или ловци. Многонационални империи, които се градят само на силата, бележат своя възход и упадък, с течение на времето стават още по-обширни, а тиранията и робството се превръщат в норма. Наистина ли не са съществували и други алтернативи за управление на обществото?

Вероятно не. Основният проблем бил броят на хората. Човешките същества и техните най-близки по генеалогия при-матни групи открай време са живеели в много малки общности, а новият им начин на живот внезапно им налагал да обитават далеч по-големи. И те не закъснели да измислят социалните техники, които правят възможни организацията и контрола на тези големи общества — писмеността, парите и бюрокрацията, — ала въобще не се сетили да сътворят някакви механизми, които биха позволили продължаване съществуването на традиционните човешки ценности. Политиката на вземане на решения, базиращи се на безкрайни диспути сред равни и постепенното достигане на консенсус сработва само за тридесет-четиридесет души. Тя не би могла да върши работа за общество от дори три-четири хиляди, и напълно загубила смисъла си, много преди населението да достигне три-четири милиона. Докато и освен ако народите не измислели система, която би позволила на изключително голям брой хора да комуникират един с друг, или поне да провеждат повече или по-малко едновременни дискусии по един и същи въпрос, а после да обобщят резултатите си, старата политическа система щяла да бъде мъртва. И така, тя загинала.

С нея загинало и равенството, защото единствената система, която вече можела да оцелее, била жестоката социална пирамида в която заповедите се предавали по низходящ ред, за да бъдат безусловно изпълнени на дъното й. Колкото повече растял броят на хората, толкова повече нараствало и неравенството и обществената принуда, независимо какви са били предишните ценности и традиции на съответната култура. В големите земеделски общества тиранията става универсална, единствена алтернатива, просто защото на подобно ниво никоя друга система не е можела да сработи. Това продължило хиляди години, без прекъсване. Социалната структура на всяка средна империя от древността се доближавала много повече до тази на мравките, отколкото до нашето собствено праисторическо минало. Въпреки това империите никога не са били особено стабилни, защото човешките същества не са се превърнали напълно в мравки — зад прехапания език и приведената глава те си оставали същите хора, каквито са си били винаги. Точно поради тази причина преобладаващата част от големите общества се сдобила със силна военна машина — физическа сила или поне постоянната заплаха от такава, която била необходима, за да се държат изкъсо тези наскоро опитомени наследници на примитивните ловци. Може би има някаква истина в твърдението, че елитът непрекъснато води войни, защото те оправдават наличието на армиите, които поддържат властта в собствените му страни. Следователно не войната е била новото — новото са милитаризацията на държавата и тираничната власт.

Днес, от съвременна гледна точка, бихме могли да си кажем, че експериментът, наречен цивилизация, най-сетне ще може да се отплати поне на някои от децата си. Ала от гледната точка на 2000 г. пр.н.е. компенсациите били незначителни, и дори през следващите няколко хиляди години такива не се очаквали. Даже и във физически смисъл повечето от хората от земеделските масови общества са били недорасли и приведени от недохранване и непосилна работа. Най-онеправдани били жените, доведени до социално подчинение и затворени в клетката на нескончаеми раждания. За мъжете обаче животът на селянина бил малко по-добър. Обратно пропорционално на нарастване броя на населението спада стандартът на живот. Благородните диваци на Русо се превърнали в изтощени роби, разделени на класи и пол, унизявани и тъпкани от тираните.

Така човешката раса собственоръчно си изкопава много дълбок ров, от чието дъно не успява да се оттласне хилядолетия наред.

Гуин Дайър
Войната

Няма коментари: