Български военни на окупираната територия в СССР през Втората световна война. Българският санитарен влак на Източния фронт

Оказва се, че Царството все пак е участвало с военни сили срещу СССР през ВСВ. България изпраща не само санитарен влак, но и охрана за него. Неоспорим исторически факт е присъствието на български части на окупираната от Германия руска и украинска територия.

Завръщането на санитарен влак № 1

Попаднах на молебен пред паметника “Кръстещата се”, създаден по проект на скулптора Иван Лазаров, който се намира до Военномедицинска академия. От групичката възрастни жени се отделиха няколко с малки букетчета и просълзени се заклатушкаха по мраморните стъпала. Когато стигнаха площадката, две от тях се отпуснаха на колене в поза, твърде близка до тази на жената върху пиедестала. Така стояха: две тъжно сведени бели глави и една белокаменна...

Оттам тръгнах по следите от живота на две медицински сестри сестра Стефана Томасини и сестра Мария Неманциева. Техният разказ за събития, случили се преди 60 години по време на Втората световна война и след нея, с нещо ми напомни ситуации в настоящето. И тогава реших да ви срещна с тях.

Стефана Томасини: Родом съм от Ямбол. По бащина линия съм италианка. Дядо ми работил по железниците и останал в България. По това време баща ми беше тежко болен от туберкулоза, майка едвам се справяше с издръжката ни, а сестра ми учеше в гимназията. Реших да запиша училището за милосърдни сестри при Българския Червен кръст. Трябваше да уча нещо, да взема професия. Така попаднах във войната.

Мария Неманциева: Аз съм от Скопие. Баща ми беше член на ВМОРО и го убиха в Илинденско-Преображенското въстание. Мама работеше като санитарка, със сестра ми бяхме на ръцете є. Сестринското училище осигуряваше пълен пансион. Завърших го през август 1941 г., а през 1942 г. получих повиквателна. Мобилизираха ме в Санитарен влак № 1 на Източния фронт.

1943 г. Санитарният влак №1 някъде във военна Европа

От автора:

Едва ли българското общество помни, че България е участвала в хуманитарна мисия още по времето на най-кървавата досега война Втората световна. Знае се, че тогава България не е изпратила войски на Източния фронт, че е поддържала дипломатически отношения със СССР, но като политическа позиция в тази война е на страната на Тристранния пакт. Eдинственото, което тогавашното правителство и царят одобряват, е оказването на хуманитарна помощ за ранените и пострадалите на Източния фронт, което дава начало на червенокръстката мисия на Санитарния влак и Военнополевата болница в Яблона-Легионово до Варшава.

Стефана Томасини: В началото на 1942 г. ме извика сестра Невена Сендова, леля на сега известния академик Сендов, която беше началник на медицинските сестри в БЧК. “Командироваме ви в Санитарния влак, който работи на Източния фронт. Ще ви дадат три заплати и после ще ви превеждат заплатата тук. Във влака ще ви дават джобни пари. Командирована сте от март до декември. Ако издържите, може да останете и повече.”

Мария Неманциева: Във влака само аз и сестра Томасини бяхме жени. Самарянки нямаше, защото работата беше тежка, за санитари мъже. Момчетата се държаха с нас с особено уважение и грижа. Със сестра Томасини се познавахме отдавна и се харесвахме, затова не ни беше трудно да делим живота във влака. Но си беше война. Най-тежко беше, че не можеш да останеш нито за миг сам.

Във влака имаше двама лекари д-р Разбойников и д-р Бурмов. Много добри хирурзи. Но когато ранените надхвърляха 200 души, те не смогваха и ние поемахме по-дребните манипулации. Те го отчитаха и ни бяха благодарни. Всички се опитвахме да облекчим страданията на ранените. Имаше нощи, в които не лягахме. Беше изключително уморително. Като се приберях в купето, заспивах още докато се събличах. Понякога не спяхме по 18 20 часа. Спомням си, че в една такава нощ сестра Томасини седна за пет минути и заспа непробудно. Война.

Стефана Томасини: Влакът пътуваше в Прибалтийските републики към Украйна до Кримския полуостров. Това беше, както сега му казват, хуманитарна, спасителна мисия. Санитарният влак беше оборудван в България, но маршрутите получаваше от немското командване. Постоянната му спирка беше във Варшава. Отнасяше голяма част от ранените в Полевата хирургическа болница в Яблона-Легионово до Варшава, оборудвана и обслужвана също от българи.

На гарата в Закопане

Първото ми пътуване беше, за да вземем измръзналите войници при Сталинград. Никога по-късно не съм виждала така измръзнали хора крака, ръце, лица...

Мария Неманциева: Всеки човек, изтръгнат от смъртта, беше за нас победа. Така ни бяха учили в училището за медицински сестри и такива бяха принципите на Червения кръст.

Стефана Томасини: Пътувахме предимно през деня, защото ни беше страх от мини и акции на партизаните. Мините бяха за войската, но понякога го отнасяха санитарните влакове.

Мария Неманциева: Една нощ се наложи да заминем, защото имаше много ранени. Попаднахме на мина. Локомотивът и първите два вагона дерайлираха. Те, слава Богу, не бяха болнични, а предпазни пълни с чакъл и пясък за стабилност на композицията. Спасявали са ни нееднократно. Усетихме удар. Настъпи паника. Токът угасна. Отоплението спря. Страх, страх, какъвто можеш да усетиш само на война.

Стефана Томасини: Стояхме няколко часа. И болните, и ние студувахме. После дойде локомотив, продължихме. Преживяхме въздушно нападение. Падаха бомби. Слава Богу, не ни улучиха. Така беше в Прибалтика. Ние вярвахме, че ни пазят големите бели кръстове, изрисувани върху покривите на всеки вагон, но чувахме за взривени санитарни влакове и това ни потискаше. А бяхме млади, живееше ни се.

Мария Неманциева: Докато чакахме за ранени, чувахме зловещи разкази. Озверяването беше и от двете страни. В Симферопол ни разказаха как в една изба за вино се скрили 200 души руснаци. Било ад. Танкове, авиация, стрелби. Хората не успели да се евакуират и се скрили. Но при отстъплението си съветската армия взривила избата... Срещахме и деца, останали без подслон и родители, с гладни очи, подивели от страх и самота. По спирките хората молеха за хляб. Каквото можехме да отделим, давахме им.

Санитарният влак №1 е попаднал на мина

Стефана Томасини: Чувахме непрекъснато тътена на фронта. Взривове избухваха съвсем наблизо. Бяхме потопени в човешкото нещастие. В страха от бъдещето. Никой не знаеше как ще продължи нататък. Предвоенните ни представи за света бяха пометени... Помня как един младеж ме молеше да отида с него до някакво немско градче, за да се запозная с майка му. Все повтаряше, че ще позная градчето по площада с катедралата и кметството. Като че ли площадите на всички немски градчета не са еднакви. Свалиха го в кома...

Мария Неманциева: Сред ранените имаше войници от всякакви националности, които воюваха на Източния фронт. Французи, чехи, унгарци, австрийци, румънци. Нямаше поляци и сърби, и, естествено, българи.

Лекувахме и руски военнопленници. Спомням си един войник от Вермахта и един съветски офицер. Леглата им бяха в съседство. Една нощ руснакът щеше да се задуши, немецът даде знак за помощ. После отношенията им се развиха интересно. В началото се изучаваха. Постепенно осъзнаха, че войната ги бе засегнала еднакво. Бяха ги изпратили да се бият, без да ги питат дали искат. Сега от бойци се бяха превърнали в хора, нуждаещи се от помощ. Опитваха се да разговарят за родителите си, за жените си, какво са работили, откъде са. Показваха си снимки и талисмани. Като че ли не искаха да мислят за войната, а със смъртта бяха свикнали...

Стефана Томасини: Радиото говореше за победи, но ние товарехме все повече ранени, които разказваха ужасяващи неща. Виждах как всяка от тях се заплаща с млада и скъпа човешка кръв. Но гледахме да не мислим, защото хората страдаха и трябваше да им помагаме.

Мария Неманциева: В началото на 1944 г. сестра Томасини се върна в България. Останах сама. Фронтът приближаваше към Германия, а ние все още бяхме далеч от родината. Поисках демобилизация, но ми казаха, че докато съществува мисия, трябва да останем в нея.

На 5 септември 1944 г. вечерта чухме, че СССР ни е обявил война, а правителството ни поискало мир. Дали не станахме емигранти?!

Стефана Томасини: Върнах се в България преди края на войната. Казаха ми, че в болницата на БЧК имат нужда от кадри. По-късно главната сестра ми призна: немците се оплакали, че в екипа на нашата санитарна мисия има италианка. Нали съм Томасини! А Италия вече беше обявила война на Германия.

Българската военна болница в Легионово

Мария Неманциева: С група санитари, лекари и сестри от Военнополевата болница успяхме да се приберем у дома. Тук общественият строй, както се научихме да казваме по-късно, се беше сменил. Загубих софийското си жителство и останах без място, защото се смяташе, че съм работила за Германия. А бях само един изпълнител на волята на тогавашното законно правителство на България.

Стефана Томасини: През 1949 г. ме освободиха от болницата на БЧК, защото съм била на Източния фронт. Казах им: нали вие ме мобилизирахте и изпратихте там? Сега германците са врагове, а преди пет години бяха съюзници. Аз нося с гордост касинката си на сестра от Червения кръст. Ние сме възпитани и споделяме принципите на Международния Червен кръст, затова където ни изпратят там отиваме. А какво общо има медицинската сестра, която се грижи за ранени и страдащи, с вашата политика? Защо обърквате живота ми? Въпросите ми не развълнуваха никого.

Така започна моето митарство по болници и клиники. Без работа не съм оставала, защото съм много добра операционна сестра, но все се намираше някой, който се заравяше в биографията ми и всичко се повтаряше отново и отново.

Мария Неманциева: Не мога да разбера мотивите на такива хора. Можех да остана в Германия или Швейцария, но не мислех, че нещо може да ми попречи да се върна в България, да живея и работя тук. Оказа се, че съм се лъгала. Дълго време не ми даваха работа. По-късно се установих в Пловдив, омъжих се и все пак работих като медицинска сестра. През 80-те години ми идваха на гости колеги от Санитарния влак, които останаха в чужбина. Чудеха се защо са ни репресирали...

От автора:

Сякаш Санитарният влак № 1 едва сега се завръща в родината. Завръща се с възкръсналото в нашия живот понятие “хуманитарна мисия” с новите отговорности, които страната ни носи в съвременния свят. Тези отоворности и тези мисии се изпълняват от днешното поколение българи: бойци, медици, просто граждани. Нека изстраданият, жестокият опит на санитарния влак добави мъдрост на обществото и то да запази тези наши сънародници от конюнктура, демагогия и политически превратности. Горчивата българска памет свидетелства, че нерядко онзи, който доблестно изпълнява дълга си, бива отхвърлян, оскърбяван, тъпкан. Всъщност, достойните граждани няма за какво друго да бъдат преследвани, освен за добродетелите си. Но бъдещето не бива да допусне това...

Неизвестен автор