Действието в първия том на романа се развива в края на 19 и началото на 20 век преди Балканските войни. Основен персонаж е банкерът Скарлатов, който се опитва да защитава българския национален интерес, нерядко влизайки в конфронтация със силните на деня. Особен интерес предизвикват пасажите в книгата описващи финансовите взаимоотношения между големите европейски банки и балканските страни. Тези пасажи неминуемо ни карат да си спомним Меглена Кунева и тесните и връзки с Пари Ба.
Нищо ново не е научено, нищо старо не е забравено!
Земя на прицел, роман от Свобода Бъчварова
Глава Пета
- Пич, истински пич! - каза едноръкият. -Кой?
- Буске. Пезевенкът Буске! Тоя търтей, който смуче България!...
Димитър Петков се бе занимавал с Буске доста често. Статиите му във вестника разсмиваха всички. Но Буске не бе смешен. Никак не е смешен, си мислеше старият банкер. Вече две годни, откакто дойде в София, но измежду всички членове на дипломатическото тяло е човекът с истинска, реална власт и можеше безпрепятствено да се меси във вътрешните работи на страната. Официалната му титла бе френски делегат на партньорите по тигрите от Българските държавни заеми. Имаше дипломатическа инвеститура. Той единствен упражняваше финансов контрол над страната от името на Франция, тъй като заемодавец бе Франция. За всяка стъпка, за всеки изтеглен лев от Народната банка българското правителство бе задължено не само да уведоми делегата Буске, но и да има неговото съгласие за изразходване на сумите. България бе изпаднала под пълен френски финансов контрол. Заплатата му надминаваше сто и двайсет хиляди лева годишно. Дали френският президент получава толкова, се попита банкерът, но със сигурност знаеше, че френският консул в София получава петдесет хиляди лева. По-вероятно реалният му доход да стига до сто и петдесет хиляди лева с далаверите, които върши, с комисионните, които получава от истинския си господар - Банк дьо Пари е де Пеи Ба. Да не говорим за извънсметните му разходи. Той даваше най-големите, най-богатите приеми в София, където канеше понякога повече от сто души. Но скандалните му връзки с жени, подаръците, пръскането на пари не му създадоха облика и популярността на аристократ.
Напротив, усилваха впечатлението за низшия му произход, за детинство и младост, свързани с лишения, за биография на беден буржоа, получил изведнъж шанса да харчи безотчетно. Бе достигнал с превит гръбнак до службата Генерален директор на митниците във Франция, а после внезапно му дадоха тоя висок пост в България. Но директорите на Пари Ба не си бяха направили лошо сметката. А те бяха гениалните финансисти - Торс, Нгуен и Тюретини - фактическите управители на Републиката. Защото Буске притежаваше едно велико качество - бе верен на Банката като куче, защищаваше със зъби интересите й, беше неуморим в измислянето на нови начини да измъкне за своите покровители колкото се може повече печалби. И те му бяха благодарни, удостояваха го със своята милост, пари и подаръци. След като съсипаха финансово Гърция, сега обект на огромния паяк Пари Ба бе България и Буске безмилостно изсмукваше всяка възможна капка кръв от снагата й. Затова презрението на стария банкер към тоя човек, омразата му стигаха патологични размери. Но трябваше да отчете реалността. Търговска банка Скарлатов бе свързана, дълбоко свързана с Банк дьо Пари е де Пеи Ба. Защото банкерът знаеше основното правило. Това бе първото и единствено правило и то гласеше: „За да съществува една банка в малка и зависима страна, тя трябва да суче от друга, богата банка в голяма страна". И с този постулат трябваше да се съобразява, както физиците със законите на Нютон. На практика между двамата би трябвало да царят добри отношения. И двамата бяха от една и съща фамилия - фамилията Пари Ба. Но банкерът не можеше да се пребори с чувството, че е българин, че България е родната му страна, както не можа да се пребори с личната си неприязън към този френски „бур-жоа-благородник". Знаеше, че последният изпитва не по-малка неприязън към него. Банкерът обаче бе свикнал винаги да анализира чувствата си, бе се питал откъде у него тази дълбока омраза към Буске и бе стигнал до заключението, че се дължи на страх. Страх пред подлеца, страх пред нищожеството, на което е дадена власт. Чувството му за опасност никога не го лъжеше. Той беше убеден, че Буске крои нещо срещу него лично, но какво?... Може би трябва ше да се срещне с него?...
Глава Осма
Няколко седмици по-късно старият банкер седеше в трапезарията. Тези ранни сутрешни минути, в които си пиеше кафето, бяха едни от най-приятните. Пиеше силно кафе - мока, без захар, приготвено по френски маниер, в голям порцеланов филджан с много дебели стени, за да запази дълго време топлината.
Постепенно главата му се избистряше след неспокойния кратък сън и неусетно започваше тази основна, постоянна дейност в своя съзнателен живот- да мисли, да анализира, да преценява. Той не се чувстваше нито по-радостен, нито по-угнетен, откакто започна борбата за запазване на Банката. Успокои го донякъде активността, с която я предприе. Някога той играеше шах и обичаше тази игра. Сега битката, която се разрастваше, му приличаше на шахмат. В началото всеки изигра бързо ходовете на дебюта. Получи се доста объркана позиция. На единия фланг предимството бе на белите, а на другия - на черните. Но най-голяма неразбория цареше в центъра. Партията започна така: Кауфман с помощта на финансови специалисти от Германия изготви обширен доклад с общообразователен характер и с непретенциозното заглавие - Финанц политик Грихенланд. Там подробно бе проследена финансовата история на младото Кралство Гърция, многобройните заеми, изплащанията им, постепенното пропадане на бюджета под пълен контрол и накрая банкрутът на Гърция, което наложи на финансистите и държавниците от цял свят да спасяват кралството. В заключение се даваше картината на пълното финансово разорение на тая съседна балканска страна. Кауфман връчи доклада на банкера. Скарлатов поработи добре върху него, вмъкна факти, каквито само той знаеше, зачеркна ненужните пасажи и написа кратък обзор за България - финансово състояние, заеми...
По-нататък работата се разви така. В момента управляваше Народнолибералната партия. Но фактически Министерският съвет представляваше една военна хунта от министри-генерали, които не се съобразяваха с Народното събрание, а бяха пряко ръководени от Двореца. И въпреки че Скарлатов бе един от лидерите на Народнолибералната партия, той и останалите цивилни нямаха никакво влияние върху управлението на страната. Нещата се решаваха от генералите и Княза на четири очи. Това беше пречка за банкера, защото той не можеше да използва механизма на собствената партия, която формално бе на власт. Ако се откажеше от нея и преминеше в опозиция, нямаше да погледне никой с добро око на него и щяха да го смятат за въжеиграч. Политическото му реноме щеше силно да пострада. Той не можеше да използва и партийната преса начело с Димитър Петков. Оставаше да действа все пак чрез опозицията. Но тук трябваше да пипа крайно внимателно, за да не се открие неговата намеса. Беше улеснен от факта, че никога не скъсваше с политическите си противници. Поддържаше винаги връзка с тях. Това бе негова стара тактика. Доста депутати и журналисти от опозицията бяха длъжници на Банката. Притежаваше добър пакет от техни ипотеки. Можеше при нужда с един удар да ги разори и те добре знаеха това. Той внимателно прегледа списъка на опозицията и се спря на лицата, които щеше да използва в кампанията. За ръководител избра младия и способен, но съвършено безскрупулен журналист Бижев. Държеше го в ръцете си и финансово. За пари бе готов на всичко. А когато му обеща, че ако акцията успее, ще му уреди кореспондентско място в Европа, Бижев бе всецяло негов.
Кампанията не ще бъде в противоречие с линията на неговия опозиционен вестник, а напротив. Щеше да му предаде особена тежест. А и той, Бижев, щеше да се превърне в глашатай на истината. Така описаният план бе мечтата на всеки журналист, защото само истината, изречена смело и направо, може да даде една желана известност и престиж на журналиста. Щом минаха вече на точните и документирани факти, Бижев изпадна във възторг и нямаше търпение да започне акцията. Но Скарлатов не бързаше, той опипваше работите отдалеч. Даде му доклада на Кауфман, обработен лично от него. Бижев седна и в два дни превърна почти научния трактат в остър, обвинителен документ срещу правителството. С примера на Гърция и краткия разбор на България, той показваше какви бъднини готви проектираният заем.
Статията направи страхотно впечатление. Но никой не очакваше, че това е само началото. Скоро последваха серия нападателни, почти хулигански статии. Кампанията поде цялата опозиционна преса. Вестниците, близки на правителството, отговориха. И понеже нямаха аргументи да защитят правителството и Княза, те се нахвърлиха с лични обиди и заплахи. Не остана назад и чуждият печат. Банкерът започна редовно да чете немската и австрийската преса. Езикът на техните журналисти бе също груб и директен. Французите отговориха не по-малко злъчно. Последва официалният протест на тайния съветник при Външно министерство барон доктор Фридрих Розен. Зад него стоеше канцлерът фон Бюллов. Те не питаха, а направо обвиняваха България, че е пренебрегнала Германия чрез новия заем и доставки. Правителството и Князът се объркаха. Те мислеха, че досега са действали в пълна тайна. Тревога обхвана и французите. Това бе първият етап на акцията. Във втория етап умело ръководената критика се насочи не само срещу проектодоговора за нов заем, но преди всичко върху готвения пълен контрол над България. Всъщност това бе ахилесовата пета на договора. Този пункт засягаше националните интереси на страната.
Ударите се насочиха върху Буске като главен инициатор на това предстоящо финансово родство. Обадиха се и англичаните. Опозиционната преса надмина по разюзданост всичко досега. И цялата игра не струваше нито стотинка на банкера. Плащаше Кауфман, но чрез Скарлатов. Това придаде особена тежест на банкера. Когато се касаеше за чужди пари, той умееше да ги харчи артистично. После започна обработването на депутатите. Първите гласове на протест в Парламента се обадиха. Но старият банкер бе реалист. Той не се увлече. Даваше си ясна сметка, че не е главният играч. Други бяха гросмайсторите. Той бе само една пионка. Бе се намесил не защото искаше, а защото го бяха принудили. И в цялата тая гигантска партия той провеждаше своите обмислени два-три хода, с цел да запази Банката. Тази малка игра бе игра на живот и смърт за него. Другите му работи отидоха на заден план. Той не се зарадва и на добрата печалба, която му подхвърлиха немците от две солидни сделки. Този път се отнасяше до собствената му кожа. Скарлатов отлично знаеше, че зависеше преди всичко от големите, и внимателно следеше ходовете им. Старият банкер не се издаде, че е в центъра на тая конфронтация. Никъде не застана начело. Не остави никакви следи. Не даваше никога пари на ръка, а само чрез трети и четвърти лица. Липсваха каквито и да е документи за тая му дейност. Нито писмо, нито малка бележка! В азиатската коварност и предпазливост западните банкери не можеха да се мерят с него. Отначало Скарлатов стоеше в сянка. Никой не му обръщаше внимание. Даже Буске престана да се занимава с него. На французите в момента никак не им бе до откриването на нова банка. Мина известно време, в което банкерът само чакаше. И той дочака!...
Няма коментари:
Публикуване на коментар