Извършеният от комунистите Геноцид и Холокост над българската нация (1944-1989 г.)

Данните за тази глава по разбираеми причини не са пълни и точни, тъй като все още архивите на БКП и бившата ДС не са отворени и разсекретени, въпреки че са минали над 60 години от кървавия преврат на 9 септември 1944 г. Независимо от това обаче съществуват множество други документи (държавни, съ­дебни, на МВР и прочие), както и свидетелства на останалите живи жертви на комунистическия терор и техни роднини. Всич­ко това дава възможност да се сглоби една обща картина за из­вършените от комунистите престъпления през посочения пери­од. Тук трябва да отчитаме също така, че много документи са умишлено унищожени, а много не са надлежно проучени – нап­ример военните архиви и други по-периферни архиви и доку­менти от Централния държавен архив (ЦДА).

      Понеже за жертвите е писано доста, тук акцент ще сложим върху имената на палачите, техните сътрудници и помагачи и извършеното от тях.

       Под диктовката на Москва на 26 август 1944 г. ЦК на БКП (БРП) издава окръжно №4, което призовава комунистите, Оте­чествения фронт (ОФ), народните маси (разбирай лумпените) заедно с армията „да се вдигнат на смела и решителна борба за незабавно скъсване съюза с хитлеристка Германия, за изгонване на войските й от България, за общи действия с другите балканс­ки народи срещу завоевателите, за демократична власт… „

     По същество това е сигнал на комунистите за извършване на въоръжен преврат срещу законната власт в България, подк­репен от окупационната 200-хилядна съветска армия! На 8 сеп­тември сутринта Червената съветска армия нахлува в България а на 9 септември 1944 г. правителството е свалено, налага се комунистическа диктатура (наричана „народна демокрация“) и започва поредната голяма касапница над българите!…

        Комунистическите историци в България наричат този прес­тъпен акт „Деветосептемврийско въстание“ и „начало на бъл­гарската социалистическа революция“. Нека видим как протича това „светло начало“.

        Новото правителство на Отечествения Фронт (ОФ) е огла­вено от професионалния превратаджия Кимон Георгиев*. Вед­нага са свалени регентите Н.Ц.В. Кирил Княз Преславски и ге­нерал-лейтенант Никола Михов. На тяхно място са поставени проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов. Но­вото измекярско правителство под диктовката на Москва вед­нага обявява война на доскорошния си съюзник Германия и бъл­гарската армия е пратена да гине за чужди интереси, вместо да укрепи българската власт в Беломорието и Македония. Изтег­лянето на българските войски от двата района оставя беззащит­но българското население, подложено на зверства, грабеж и убийства от страна на гръцките андарти, сръбските и албански­те ултранационалисти и комунисти. Единствено в Скопие един български батальон излиза срещу албанците и спасява града от погроми, но след това много от бойците на този батальон са разстреляни от генерал Темпо заради отказа им да воюват с гер­манците и предложението им да се завземе Солун (81).

          Комунистите изпращат на фронта срещу германците елита на армията – офицери, подофицери и войници, в по-голямата си част членове на патриотични организации. Те биват пратени на първа бойна линия, а партизани, доброволци и политкомисари стрелят зад тях. Така абсолютно безсмислено България дава 35 000 убити и хиляди инвалиди. Целенасочено по този начин е унищожена част от цвета на нацията, а страната окончателно загуби Беломорска Тракия, Македония и Западните покрайни­ни, освен това е заставена да изплаща огромни репарации (129).

* Кимо Георгиевски – Габриел*, масон 33 степен.

         Непосредствено след преврата започват чистки, масови убийства на политически противници и чисто криминални прес­тъпления, извършвани от комунистическите партизански бан­ди; руската окупационна армия и касапите от НКВД, дошли спе­циално за целта.

             От Москва Сталин* давал указания „как трябва да се про­веде революцията в България и че за да стане както трябва, е необходимо да се пусне повече кръв“… Палачите: Кимон Геор­гиев* – министър-председател; Антон Югов – министър на вът­решните работи и член на Политбюро на ЦК на БРК(к); Георги Петров – член на Политбюро на ЦК на БРК(к); Трайчо Костов; Никола Гаврилов; Петко Кунин; Минчо Нейчев; Георги Чанков; Владимир Димчев; Върбан Ангелов; Добри Терпешев; Георги Ди­митров; Васил Коларов; Цола Драгойчева; Александър Оббов; Адам Трънка*; Димитър Ганев; Вълчо Червенков;Титко Черно-колев; Менахем Файонов*; генерал-лейтенант Добри Терпешев; д-р Любен Герасимов; д-р Иван Пашов; Стефан Тончев; д-р Ми­хаил Геновски; Иван Харизанов; Георги Кулишев; Васил Юру-ков; генерал Мархолев; Здравко Митовски; Димитър Братанов; Иван Попов; Райко Дамянов; Георги Дамянов; Владимир Поп-томов и други подписвали директивите и решенията на ОФ, ЦК на БРП(к); БЗНС, Народен съюз „Звено“ и БРСДП (155). Тези и други ръководители и членове на репресивния апарат на тота­литарната комунистическа диктатура са провеждали геноцид-ната антибългарска политика, диктувана от Москва.

           Започва невиждан кървав терор, като без съд и присъда са избити десетки хиляди хора. На първо място според указанията на комунистите това са хора от интелигенцията и управляващи­те до 1944 г. – учители, кметове, полицаи, висши офицери, тър­говци, адвокати, съдии, по-богати българи, членове на патрио­тични организации (легионери, бранници и др.), свещеници и други. Непосредствените извършители на престъпленията са лумпени от комунистическите партизански банди, евреи – цио-нисти и комунисти от бойните групи на БРП(к) и РМС, пълно­мощници на руското НКВД, криминални елементи, освободени от затворите, и хора от утайката на обществото, жадни за мъст и примитивен реваншизъм.

Ето какво пише в своите „Спомени“ за този период вдовст-ващата царица Йоана Савойска:

        „… Започнаха веднага арестите. Бяха освободени от затво­рите политически затворници, но също и обикновени престъп­ници, които бяха рекрутирани в Народната милиция, заела мяс­тото на полицията. Бяха задържани незабавно всички министри от правителствата, следвани едно след друго по време на вой­ната, включително и тези, които бяха обявили война на Герма­ния; всички журналисти от всички партии; много от офицерите, с изключение на членовете на Отечествения фронт. Полицията бе унищожена за кратко време, нападнати бяха магазините и скла­довете; започнаха нощните извеждания от къщите. Никой не зна­еше дали на следващия ден щеше да бъде жив и в дома си, както е правилото на всяка „народна демокрация“.

        За да поддържат постоянна атмосфера на ужас, руснаците бяха разположили батареи от оръдия в парковете на столицата, които на различни интервали даваха халостни изстрели. В про­дължение на три дни не получих известие от Кирил и регентите, които бяха задържани под арест в същия Царски дворец, от къ­дето малко след това изчезнаха. Техните следи се губят чак до процеса пред Народния съд. Аз не успях да установя никакъв контакт с тях. Вероятно са били отведени в Русия, за да бъдат „обработени“ за това, което би трябвало да отговарят на народ­ните съдии, които щяха – все едно – да ги осъдят на смърт.

         „Кървавата баня“ се развиваше в грандиозни мащаби в ця­ла България. Официалната цифра, съобщена от правителстве­ните власти няколко години по-късно, бе 138 000 души за една страна от седем милиона жители. Но действителните цифри са по-високи. След като затвориха границите, започна „масовата чистка…“ (157).

          В следващите 3-4 месеца след 9 септември 1944 г. са извър­шени най-големите престъпления от страна на комунистите. Във всички села и градове – училища, затвори и казарми били пре­пълнени с арестувани хора, към които били отправени абсурдни обвинения от типа на: „отговорен за катастрофата“, „отявлен фашист“, „народен враг“, „капиталист“ и така нататък. След ка­то били извършени тези масови арести, в продължение на мно­го дни арестуваните били подложени на нечовешки мъчения, бой, душене, пускане на ток и други. След това дошла кодирана за­повед от София, която гласяла: „Докарайте арестуваните в Со­фия!“— Това била паролата на комунистите всички арестувани да бъдат избити и разстреляни без съд и присъда!

          В дневника на д-р Найден Найденов (съратник на Иван Баг-рянов) има един доста показателен епизод, който описва точно как комунистическите лумпенизирани банди са се държали с хо­рата по време на „революцията“ на 9 септември 1944 г.:

„… Из града се движат на групи младежи с шмайзери в ръ­ка, надавайки дивашки викове. По „Пиротска“ срещнахме ня­колко такива групи. Баща ти поиска да се върнем веднага в къ­щи, но аз настоях и отворихме магазина, аз поставих на нашия трикольорното знаме… В това време откъм църквата „Св. Нико­ла“ се зададе голяма група младежи, между които имаше и ня­колко цигани. Те надаваха някакви зверски викове и размахваха над главите си шмайзери и ножове. Като дойдоха пред нашия магазин, забелязали трикольора, спряха се и започнаха да се нах­върлят върху мен (майката на доктор Найденов) с ругатни. Ня­кои извикаха: „Къде ви е червеното знаме? Веднага да свалите този буржоазен парцал!“

         Не се уплаших! Напротив, много спокойно им отговорих, че това не е никакъв парцал, а националното знаме, символът на България. Казаното от мен ги озвери и те се нахвърлиха още по-стръвно. От групата се отдели един висок циганин, откачи зна­мето, начупи пръта му, разкъса плата на парчета и го захвърли на средата на улицата. Младежите нададоха тържествуващ вик и замачкаха с крака знамето.

- Какъв позор, сине! Циганин свали националния трико-льор и се гаври с него!…

         Когато зверовете се наситиха да мачкат народната светиня продължиха пътя си, надавайки истерични дивашки викове. Нас­ред улицата остана знамето разкъсано, измачкано, осквернено Взех парчетата, изтупах ги и ето – тука са!

       Мама разви пакетчето, което държеше в ръцете си. Знаме­то бе накъсано на парчета и замърсено. С какво чувство на прек­лонение тя погали тези останки! И с гняв и възмущение каза:

- Престъпници! Дадоха импулс на най-долните, башибозущ. ки инстинкти. Циганин да къса националната светиня!…“ (103).

               9-ти септември 1944 г. не минава и без някои куриози, които ако не беше трагедията на българския народ – биха звучали ко­мично:

          В Бургас съветските войски правят десант и настървените гладни войници намират на гарата една цистерна с метилов ал­кохол. Собственикът ги предупреждава, че спиртът е за промиш­лени цели и е отровен, но бива разстрелян като „капиталист и саботьор“; в резултат 200 войници и офицери умират от отравя­не с метиловия алкохол, а много ослепяват…

            В Стара Загара комендантският патрул от НКВД залавя и разстрелва на място пияни руски войници, грабили и изнасил­вали българи.

            И в двата града по-късно комунистическата угодническа власт издига паметници на безславно загиналите по този начин съветски войници, където пише: „Тук са погребани съветски вой­ници, геройски загинали в Отечествената война, в борба срещу фашизма и капитализма“. Тия паметници стоят и до днес!…

          Избиванията в страната и столицата се извършвали по пред­варително изготвени от комунистите списъци (от местните ор­ганизации), в които са посочени водачите на българския народ, представителите на властта и интелигенцията, както и членове­те на патриотични и националистически организации.

          В репресиите и избиванията се включват особено активно лица, като: Антон Югов – министър на вътрешните работи; Да­вид Елазар* – партизанин от бригада „Чавдар“; Тодор Живков – тогавашен служител в МВР; Лев Главинчев* – по-късно пол­ковник в МВР (собственоръчно убил над 250 души!); Хенрих Ко-ен* – следовател от ДС; Бачи Зеев* (Изидор Леви*) – агент на Берия* и ръководител на следствието към ДС; майор Аврам Ми­хов* – офицер от ДС, бивш политкомисар от врачанския парти­зански отряд „Гаврил Генов“; Рако Аврамов* – партиен секре-хар на БРП (БКП) в Коларовград (Шумен); полковник Валери Таджер*; Исак Елизер Франсис*, Матю Кербел*, Жак Натан Примо* (по-късно член на ЦК на БКП); Давид Буко Коен* -служител в МВР (ДС); Ешуа Кемалов Декало*; Анжел Ваген-щайн*; Георги Боков (баща на Филип Боков от БСП); Премя-нов-старши (баща на Красимир Премянов от БСП); Гео Зайков Пирински (баща на Георги Пирински* от БСП – понастоящем председател на Народното събрание); Панайот Каракачанов (ба­ща на Красимир Каракачанов от фалшивото ВМРО); Давид Ова-дия* – партизанин-терорист; Раймонд Вагенщайн*; Изидор Со-ломонов*; Димитър Насимов Аврамов* (Давид Насим Авраам*) – инспектор и главен палач в РО-2; партизанинът Санто Бидже-рано* (баща на Лидия Шулева* от НДСВ – бивш министър и вицепремиер в правителството на Симеон Сакскобургготски-Ко-хари*, понастоящем депутат от парламентарната група на НДСВ и български наблюдател в Европейския парламент); Мирчо Спа­сов – по-късно генерал от МВР; майор Стефан Китов – начал­ник на затвора в „Дома на слепите“ в София, началник на конц­лагера „Персин“, и редица други гадове (за по-пълен списък на палачите виж – 23, 55, 114, 131, 160). Членове на еврейското ОФ били: полковник Валери Таджер* – председател, Изидор Соло-монов*, Давид Елазар*, д-р Йосиф Аструков*, Давид Бенвенис-ти*, ст. н. с. Давид Коен и други. Всички гореизброени лица би­ли членове на БРП (к), по-късно преименувана в БКП.

   За това с какво са се занимавали горепосочените комунис­тически лумпени, палачи и садисти споменава един от сътруд­ниците на Лев Главинчев*:

„… В началото арестувахме само офицери, министри, бив­ши управници, търговци – изобщо богати хора. Министър на МВР беше Антон Югов, партизаните станаха началници, полит­затворниците – също, а криминалните станахме обикновени „гвардейци“. Главният щаб на „гвардията“ бе хотел „Славянска беседа“ – бивш щаб на германските войски. Аз бях пряко подчи­нен на Лев Главинчев*, един от най-жестоките убийци по онова време. Отделът, ръководен от него, беше от 29 души, които се разделяха на групи от двама или трима, като при акция за арес­туване вземаха и войници от дадените за охрана на военното министерство. Освен със „Славянска беседа“ „гвардията“ раз­полагаше и с „Дома на слепите“, затвора, ареста на Съдебната палата, сградата на „Московска“ № 5, както и някои други сгра­ди, една от които на улица „Княз Александър I“ – по-късно тя стана банка.

         Още на 9 септември към обяд докараха двама от регентите – принц Кирил и генерал Михов. Докараха ги с лека кола, а ги откараха към затвора с жандармерийски черен автобус с дълги седалки от стена до стена. Пак в „Славянска беседа“ доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офице­ри (ШЗО). Наши „гвардейци“ го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж – уж се е самоубил. Бяха убити и други хора, имената не им помня, а и никой не ми ги е казвал. „Гвар-дейците“ ходехме на различни адреси, арестувахме хора, ала има­ше случаи, ако в къщата, дето извършвахме ареста, нямаше дру­ги и ако беше вечер, да убиваме арестуваните още там. Убиване­то ставаше с чук или заколване с права лопата.

            Още на втория ден се отвратих от себе си. Като се върнех­ме в „Славянска беседа“, където спяхме, пиехме ракия, вино, ко­няк и се напивахме; но страшните картини от убийствата, извър­шени от нас, не изчезваха. Не зная до тогава колко души съм убил – аз или общо нашата „ударна група“, ръководена от Лев Главинчев*. Освен нашата имаше още десетина „ударни групи“-Когато отивахме да арестуваме, правехме обиск и намерехме ли ценни неща – злато, диаманти, украшения, пари, пълнехме пър­во джобовете си; след това се правеше протокол за останалото, което не беше в нашите джобове. Арестуваният обикновено не протестираше. Но ако протестира, го убивахме. Имаше такъв случай – човекът беше много богат, живееше на площад „Сла­вейков“ и улица „Солунска“. От касата извадихме над 20 килог­рама злато, диаманти, златни часовници, пръстени, пари. Жена му започна да вика: „Грабители, разбойници!“. Главинчев* я зас­треля, а след като видя, че човекът мълчи, свалил глава на гър­дите, написа протокол, в който отбеляза, че е намерил 10 мили­она лева, а те бяха повече, и не вписа нищо друго, накара човека да го подпише и го застреля. После си напълнихме джобовете -кой колкото може да вземе. Главинчев* сложи останалото в ед­но куфарче, а пък 10-те милиона отброи и постави в пакет, който даде на Коце Испанеца да ги предаде в Дирекцията на милици­ята. След това заключихме апартамента и си излязохме. Едва късно вечерта са изнесли труповете.

          Арестувахме хора навсякъде – в София, в Банкя, в Бояна, в провинцията. Може би от всеки 10 души убивахме по 6 или 7. Някъде през ноември 1944 г. ни пратиха на фронта да арестува­ме офицери…

           После дойде 1946 г. Ние, милиционерите, започнахме да би­ем и избиваме представители на опозицията и през 1947 г., кога­то беше забранена със закон, опозицията беше всъщност уни­щожена изцяло. Всеки набеден, че е от опозицията го арестувах­ме и го пращаха на лагер или в затвора. Беше ми станало отвра­тително. Но как да пожалиш някого? Моите началници узнаеха ли, щяха ли да ме пощадят?…

          Най-сетне всичко мина. Аз се уволних от милицията и ста­нах началник на пласмента в един голям завод. Но нощем съну­вах хората, които бях убил. Това са страшни кошмари…“ (148).

            Подобни са и спомените на Жеко Кашеров* – секретар на РК на БРП (к) от Свиленград, който разказва как след 9 септем­ври 1944 г. са се взимали партийни решения за избиване на по­литически противници и „врагове на народа“ (Държавен архив – Хасково, ЧП – №318, л. 6, 7). В мемоарната книга на комунис­та Теню Стоянов – „Шпионаж, преврати, процеси, убийства“ (ИК „Пеликан – Алфа“, София, 1993 г.) се споменава и за така наре­чената „екзекутивна група“, действала под ръководството на Трайчо Костов. В нея влизали Мирчо Спасов, Тодор Живков д-р Владимир Бонев, Раденко Видински и други. По думите на Стоянов „непосредствено след 9 септември „екзекутивната гру­па“ се разправяше безмилостно с всички контрареволюционни и антиотечественофронтовски сили… Ние узнавахме (в редакци­ята на вестник „Работническо дело“), че без каквото и да е разс­ледване са били залавяни и незабавно екзекутирани познати или посочени видни царски реакционери, фашистки и немски, ули­чени като агенти… „

           От изложените свидетелства става ясно, че това са били ко­мунистически терористични групи, които са избивали по свое усмотрение невинни хора, без съд и присъда!

            Споменатият по-горе Лев Главинчев* (македонски евреин) бил изключителен садист; според някои показания на полити­чески затворници собственоръчно убил близо 250 души! Някои от тях удушавал с голи ръце за няколко минути. Жертвите му били предимно македонци, свързани с ВМРО. Една от жертвите на убиеца Главинчев* е Манчо Димитров – виден адвокат и съ­дия в апелативния съд в София. Димитров бил удушен още в камионетката на път за Дирекцията на милицията на „Лъвов мост“. Той имал лошия шанс да бъде съдия в един наказателен процес преди 1944 г., където Лев Главинчев* бил осъден за кри­минално деяние – убийството на една жена (23).

            Полковник Лев Главинчев* се ползвал с голямо доверие от страна на комунистическото ръководство. Било му поверено да извърши екзекуцията на регентите – принц Кирил и генерал Ми­хов. По-късно Главинчев ръководи групата, изровила гроба на цар Борис III в Рилския манастир, а през 1946 г. директорът на милицията Руси Христозов и Димо Дичев (от ЦК на БРП) му на­реждат да проведе акцията по избиването без съд и присъда на десетки дейци на ВМРО, преживели предишните чистки. Сред тях са Вл. Куртев, Ж. Настев, Стр. Развигоров, К. Дрангов и други.

           Царица Йоана в своите „Спомени“ посочва, че комунисти­ческият терор след 9 септември 1944 г. достигнал чудовищни измерения:

„… Арестите следваха ден и нощ: селяни от селата, държав­ни чиновници без вина, богати търговци, професори, офицери на служба или в оставка, журналисти, свещеници, представите­ли на всякакви идейни течения и така нататък. Някои плащаха значителни суми, за да получат свобода, но биваха залавяни от­ново след няколко дни и ликвидирани.

            Заплахата, че можеш да излезеш от къщи и да не се върнеш за доста време (тоест да бъдеш арестуван на улицата) беше така разпространена и поради това, както загатнах, бе установила една любопитна привичка: хората носеха винаги със себе си чорапи и кърпи за смяна и не забравяха никога палтото. Много пъти, за да бъдат арестувани, беше достатъчен някакъв израз на лицето, не­навременен смях, признак на радост, които минаваха лесно за антикомунистически изяви. Дори униформата на „стария режим“ можеше да послужи като мотив за осъждане на смърт. Бяха раз­стреляни много регулировчици, виновни единствено, че са но­сели униформата на Софийското кметство. Храбрият командир на столичните пожарникари Захарчук се самоуби, когато разбра за предстоящия му арест…“ (157).

          Ето и някои от по-главните действащи лица в управлението на страната тогава:

1. Кимон Георгиев* („Звено“) – министър-председател;
2. Добри Терпешев (БРП) – министър без портфейл;
3. Антон Югов (БРП) – министър на вътрешните работи;
4. д-р Минчо Нейчев (БРП) – министър на правосъдието;
5. полковник Дамян Велчев – министър на войната;
6. Димо Казасов* („независим“) – министър на пропаган­дата;
7. Никола Петков (БЗНС) – министър без портфейл;
8. проф. Петко Стайнов („Звено“) – министър на външните работи;
9. проф. Станчо Чолаков („Звено“) – министър на народно­то просвещение;
10. проф. Петко Стоянов („независим“) – министър на фи-

нансите;

11.Димитър Нейков (СДП) – министър на търговията, про­мишлеността и труда;

12. Асен Павлов (БЗНС) – министър на земеделието и дър­жавните имоти;

13. Борис Бумбаров (БЗНС) – министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството;

14. Ангел Держански (БЗНС) – министър на железниците, пощите и телеграфите;

15. Григор Чешмеджиев (СДП) – министър на социалната политика.

     Това престъпно и незаконно правителство на ОФ с указ №13 разпуска XXV-тото Обикновено народно събрание, освобожда­ва регентите и подготвя Геноцида, извършен над българския на­род, като приема редица антиконституционни наредби – закони и актове в режим на комунистическа военна диктатура (155).

       По време на арестите много български патриоти и военни от висшите чинове предпочитат да се самоубият, отколкото да попаднат в ръцете на комунистическите изверги и сатанинските изчадия от НКВД. Сред тях са: поручик Петър Добрев Петров от Шуменския гарнизон; офицер от запаса полковник Славейко Василев – министър от кабинета на Иван Багрянов; генерал Ко-чо Стоянов – командир на 5-а армия, и съпругата му; полковник Сава Куцаров – директор на полицията; Паскалев – началник на Софийското полицейско училище; капитан Радев от Военното комендантство и други.

Други са убити по най-зверски и подъл начин без съд и при­съда:

-    На 10.09.1944 г. в село Долни Лозен, Софийско, войнишки комунистически комитет сваля от пилона националния трико-льор и издига червено знаме. Батарейният командир поручик Георги Дървингов заповядва да се свали комунистическия флаг и издигне отново трибагреникът. Разстрелян е на място.

-    На 12.09.1944 г. командирът на 4-та армия генерал-лейте­нант Атанас Стефанов, пътувайки се от София за Плевен, подло е убит от комунистката-партизанка Митка Гръбчева. По-късно нейната дъщеря Иванка Гръбчева като режисьор прави филма „Черните ангели“, в който са пресъздадени епизоди от дейност­та на терористичните комунистически бойни групи в София и ,великите подвизи“ на майка й.

-   Много жертви дава Съюзът на българските национални легиони (СБНЛ), който по това време наброява близо 300 000 членове. Христо Недев – водач на легиона във Варна, пребит от бой, е завлечен в Морската градина и обесен на едно дърво. Иван Йотов – водач на легиона в Пазарджик, и Стамен Лазов – водач на легиона в Пловдив, са извлечени от домовете им през нощта и са убити. Генчо Генев – водач на легиона в Габрово, е убит и заровен някъде в местността Узана. Марко Димитров – водач на легиона в град Бяла Слатина, и още 30 легионери са аресту­вани, изведени извън града и разстреляни. В местността Девол край Веслец около 100 легионери, събрани от околните села, са избити най-жестоко, като са им отрязани главите и насечени с брадви телата. В местността Бутово край Враца са избити около 100 легионери. Арестуваните водачи на легиона в град Ви-н – йеромонах Паладий и Валентин Шутилов, заедно с мно­го техни другари легионери са простреляни като мишени пред погледите на другите, очакващи смъртта си. На йеромонах Па­ладий най-напред му извадили очите, след което го убили. Мес­тността Бутово е гробницата на легионерите. Там са били от-рвани легионерите от околните селища и масово избивани, един от най-ярките примери за комунистическите зверства е из­биването на 200 ученици легионери в мазето на училището в град Оряхово (129).

-   В село Козаревец (Горнооряховско) в гората Мешето след 5.09.1944 г. всяка вечер в продължение на близо месец разст-елват и избиват с колове и мотики десетки хора. Отначало ги огребвали полуживи и местните хора чували как стенат в полу-заритите гробове. После започнали да ги палят (Холокост), за да заличават следите. Избитите са от Велико Търново, Гор­на Оряховица, Долна Оряховица и околните села. „Безследно изчезнали“ 274 души, предимно интелектуалци – учители, адво­кати, лекари, търговци, свещеници, банкови и кооперативни де­ятели и богати селяни. При ексхумацията на масовия гроб след 1989 г. се установява, че някои са простреляни в главата (по об­разец на екзекуция на НКВД), на други са отрязвани главите и камион е прегазвал труповете (9).

-     На 08.09.1944 г. е убит генерал-лейтенант Никола Хрис­тов – командир на 3-та армия; на 10.09.1944 г. е убит генерал-майор Асен Карев, командир на 12-та пехотна дивизия; на 14.09.1944 г. е убит генерал-майор Антон Ганев, командир на тру­дови войски; на 01.09.1944 г. е убит офицерът от запаса генерал-майор Кючуков, бивш командир на 7-ма Рилска дивизия; на 27.09.1944 г. е убит офицерът от запаса генерал-майор Георги Тенковски, бивш командир на конницата.

-     На 23.09.1944 г. безследно изчезва (убит без съд и присъ­да) архимандрит Иреней (1910 – 1944 г.), доктор по философия от Римския университет, протосингел на Софийската митропо­лия, председател на Духовния съд. По същия начин в различни части на България по заповед на комунистите-талмудисти (ан­тихристи и атеисти) са убити над 150 български свещеници с различни санове.

            На 25 септември 1944 г. вестник „Работническо дело“ (ор­ган на комунистическата партия – БРП), в уводна статия, озаг­лавена „Отмъщение“, отправя следния призив към комунистите и членовете на ОФ: „Стреляйте верно, забивайте ножа по-дъл­боко! Дръжте здраво пушките в ръцете си! Крачете смело срещу врага! Унищожавайте го безпощадно! Той не заслужава никак­ва милост – дори и оная към едно пребито куче!“…

       Така бе благословен, поощрен и инспириран жестокият те­рор, залял с кръв България след окупацията на съветската ар­мия и въоръжения преврат на комунистите.

        Различни източници посочват, че в периода 1944-1945 г. комунистите избиват без съд и присъда между 25 000-35 000 души, които са цветът на нацията. Съюз „Истина“ разполага с документи и свидетелства за около 25 000 избити след 9 сеп­тември 1944 г. и около 250 000 репресирани в лагери и затвори, където има данни за убити още над 1000 души, и то по най-зверски начин. Между 1946 и 1985 г. 339 души са убити в райо­на на границите на НРБ при опит да напуснат нелегално стра­ната. Тези числа обаче според мен са силно занижени (може да се каже, че много документи липсват и са унищожени!). В сво­ите „Спомени“ царица Йоана твърди, че официалната статис­тика посочва 138 000 избити българи след 9 септември 1944 г. Някои дори говорят за 300 000 убити, но явно в това число се посочват и репресираните. Всъщност последното твърдение не е лишено от логика, тъй като преминалите през комунистичес­ките концлагери и затвори (86 концлагера и 29 затвора!) бяха смачкани от физическия и психически терор. Над тях беше из­вършен духовен Геноцид и повечето бяха унищожени като лич­ности и доведени до пълна деградация и унижение!… Много от тези хора не доживяха спокойно края на дните си и умряха преж­девременно от болести, глад, безработица, влошено здравос­ловно състояние и мизерия (23, 160).

           На 30 септември 1944 г. правителството на ОФ приема „На­редба-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“. Съгласно този „закон“ виновни­ците се наказват с временен или доживотен строг тъмничен зат­вор или със смърт и глоба до 5 000 000 лева. Много интересен е чл. 4 на този псевдозакон, където пише:

„…Смъртта на лице, извършило деяние по този закон, нас­тъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се из­даде присъда съгласно „предшествуващата алинея… “ („Държа­вен вестник“, № 219, 06.10.1944 г.) (155).

         Горното е лесно обяснимо като се има предвид печалния
факт, че много от осъдените са убити предварително и в прото-
колите пишело „отсъствуващ по време на делото“…………….. Целта обаче била допълнително да се ударят близките на осъдените и да се конфискува имуществото им (движимо и недвижимо) в полза на държавата (т.е. в полза на комунистите).

         С учредяването на „народния съд“ се създават 68 съдебни състава в цялата страна – 4 върховни и 64 областни. С тези фар­сови процеси в стил „ала Вишински“ комунистическата власт на ОФ цели да узакони предварително извършените убийства и грабежи на имущество.

           В периода декември 1944 – април 1945 г. „народният съд“ образува 135 процеса (13 в София, а останалите в провинцията) От произнесените 11 122 присъди (толкова са осъдените), 2730 са смъртни, 1305 – на доживотен затвор, 1782 – на строг тъмни­чен затвор от 10 до 20 години и т.н. Най-тежкото наказание по­лучават бившите регенти, дворцовите съветници, министрите от кабинетите на Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов, много от депутатите на XXV ОНС и други видни представители на управляващите среди в България до 9 септември 1944 г.

            Редица документи, още преди процесите да се проведат, до­казват, че присъдите за главните подсъдими са предрешени от комунистите и под диктовката на Москва!

     Някои от арестуваните, като бившите регенти княз Кирил, проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов, бившият министър-председател Добри Божилов и министърът на вътрешните рабо­ти Петър Габровски, преди процесите са отведени тайно в Мос­ква, където са разпитвани от специалисти на НКВД и обработ­вани психологически.

          Много съвременни историци и политолози отчитат факта, че никоя друга страна от участвувалите във Втората световна война не е ликвидирала по такъв драстичен начин всички ръ­ководители от старата власт. За сравнение, от Нюрнбергския процес в Германия на смърт са осъдени само 11 души!

            В случая с България, която не е била активна страна по вре­ме на войната, масонът Кимон Георгиев* заявява цинично след­ното : „България е виновна, че не е воювала с никого!“ (157). Въз основа на тази логика имуществата на гражданите бяха конфис­кувани, религиозното обучение бе премахнато, духовенството принудено да съдейства на правителството на ОФ; класата на дребната и средна буржоазия, градска и селска – подложена на безмилостно изтребване! Всъщност „другарят“ Кимон Георги­ев* е прав по отношение на мотива защо е наказана и ударена по такъв жесток начин България; защото нейните ръководители не се подчиниха на юдео-масонската схема на „поръчителите“ на войната, които извлякоха най-голяма печалба от нея, предиз­виквайки разрушения и погроми на цели държави и континенти и избивайки над 50 милиона души! България трябваше да бъде наказана и за това, че спаси 50 000 евреи от депортация в Герма­ния да работят и с това обърка плановете на ционистите, но то­ва е друга тема. Точно тези обаче 50 000 евреи (повечето ко­мунисти, ционисти, талмудисти и бандити-гешефтари) зако­паха България, ограбиха и избиха цвета на българската нация -138 000 души! . …

            Съдилищата на т.нар. „народен съд“ бяха съставени от юрист-комунист, обществен обвинител, съдебни заседатели от народни елементи (разбирай лумпени), избрани сред работни­ци, разни чиновничета и изпаднали адвокати от провинцията, записали се набързо в партията (БРП или ОФ). В съдебната зала съгласно класическата формула присъстват постоянно платени клакьори – мъже и жени, викащи периодично и „спонтанно“ ед­но единствено искане за присъда: „Смърт“! Някои от жените, специално докарани от селата, са облечени с чисто нови дрехи в черно и се представят, че са един вид вдовици в траур на „изби­тите им семейства“ от „виновниците за катастрофата“ – пълен фарс и лош третокласен „провинциален театър“, запомнящ се с фалшивия патос на актьорите и марионетките (157).

Нека видим кои бяха „народните съдии“:

1.Богдан Саздов Шулев – председател (роднина на бившия вицепремиер от НДСВ Лидия Шулева (Биджерано)*);

2. Стефан Манов – член на съда, заместник-председател;

3. Вяра Начева – член на съда;

4. Тодор Милев Божилов – член на съда;

5. Давид Николов* – съдия от Апелативния съд;

6. Йордан Шумков – военен съдия;

7. Рада Тодорова – член на съда;

8. Васил Хр. Гърбов – член на съда;

9 Райна Тодорова Петкова – член на съда;

10. Димитър М. Тошев – член на съда;

11. Крум М. Михайлов – член на съда;

12. Мишо Димитров Мишев – член на съда;

13. Сергей Златанов – член на съда;

14. Георги Петров – главен обвинител;

15. Никола Гавраилов – обществен обвинител;

16. Атанас Армянов – обществен обвинител; (забележка: това е съставът на „народния съд“, съдил регентите, министрите и царските съветници) (103).

Първи състав на „народния съд“:

17. Манчо Рахамимов Мошев* (1902 – 1986 г.) – обществен обвинител в 7-ми състав на „народния съд“;

18. Исак Елизар Франсез* – съдия;

19. Пепо Менахем Коен* – съдия (баща на Леа Коен* – бив­ша посланичка в Швейцария, от СДС, член на „Билдербергите“);

20. Еми Барух* – съдия;

21. Йосиф Кутев* – съдия;

22. Исак Данон* – съдия;

23. проф. д-р Насим Юда Меворах* – съдия;

24. д-р Израел Моше Калми* (1885 – 1968 г.) – съдия;

25. д-р Самуил Борисов Шейнин* – съдия;

26. д-р Израел Бохор Леви* – съдия;

27. д-р Шаул Хаим Романо* – съдия;

28. д-р Йосиф Максимов Фаденхехт* – съдия (роднина на артиста Йосиф Сърчаджиев*, активист на СДС и ДСБ, бивш член на НСРТ);

29. д-р Елизар Якоб Вентура* – съдия;

30. д-р Марчел Калев* – член на съда;

31. д-р Яко Исак Арис* – член на съда;

32. д-р Александър Клайн* – член на съда (роднина на Еду­ард Клайн*, депутат от СДС);

33. д-р Нисим Рахамим Леви* – член на съда;

34.  Йосиф Яшаров* (1894 – 1971 г.) – адвокат в „народния
съд“ (член на масонските еврейски ложи „Бнай Брит“, „Общите ционисти“) и други (55).

35. Светослав Гираджиев (председател на 2-ри състав на „народния съд“);

36. Владимир Димчев (прокурор на 2-ри състав);

37. Борис Лозанов (председател на 3-ти състав);

38. Димитър Вапцаров (прокурор на 3-ти състав); и други.
Почти всички членове, съдии и обвинители в „народния съд“ са комунисти. Тъй нареченият народен съд в България не е само антиконституционен (в нарушение на членове 8, 67, 73, 75, 155, 157 и 158 от Търновската конституция; той е и прецедент, съпер­ничещ само с френския масонски конвент по броя на издадени­те смъртни присъди – 2730, и общо осъдени 11 122 души! „На­родният съд“ издава също така смъртни присъди над предвари­телно избити неколкостотин души, което е уникално в история­та на правораздаването! С конфискацията на имуществото на осъдените и избитите, този „съд“ обезнаследява неоспоримо не виновни хора – техните наследници. „Народните съдии“, назна­чавани от ОФ-комитетите и провеждащи класово-партийно съ­допроизводство, сами създават „класата на фашистите“ в Бъл­гария – хора лишени от имот, право на работа, право на образо­вание и квалификация, право на пенсия, право на пътуване в чуж­бина и така нататък. За „фашисти“ са обявени всички, които не симпатизират и не поддържат ужасния и тираничен комунисти­чески режим и тоталитарната диктатура, която властва от 1944 до 1989 г. (103).

       Някои от осъдените от „народния съд“ по нареждане на глав­ния обществен обвинител Георги Петров са съдени допълнител­но и от „народните обвинители“ на местните съдилища, които се явяват по-нисша инстанция. От древността до днес няма та­къв юридически казус – по-нисш съд да съди хора, осъдени вече веднъж от по-висша инстанция! И още една юридическа негра­мотност: когато са осъдени народните представители, те са би­ли с депутатски имунитет (абсолютен прецедент!).

          На 2 февруари 1945 г. след полунощ към Централните со­фийски гробища потеглят пет камиона с 91 осъдени на смърт от Първи и Втори състав на тъй наречения „народен съд“ – реген­ти, царски съветници, министри и народни представители. Те са вкарани в ями, изровени от въздушните бомбардировки над Со­фия, и разстреляни от четири страни с картечници (160). Според друга версия осъдените са убивани на групи или един по един, като след всяка група лекар от самите осъдени (проф. д-р Ста-нишев) е трябвало да ги проверява дали е настъпила смъртта. Последен е разстрелян лекарят (157). Според някои източници ръководители на тази зловеща екзекуция са двама евреи от ДС -полковник Лев Главинчев* и палачът следовател Бачи Зеев* (Изи-дор Леви*) – специални агент на Лаврентий Берия* от болше-вишкото НКВД!… (14, 131, 160).

         Мястото на екзекуцията е известно на столичани и на тъй наречените „демократи“ след 1989 г., но досега никой не е ини­циирал да се извърши ексхумация с експертиза от вещи лица, за да се уточни как е извършено престъплението и убитите да бъ­дат погребани както следва. Причините да не се извърши това, както и защо още не е отхвърлен със закон „народният съд“ и все още комунизмът не е осъден официално – ще разберете в следващата глава.

             В редица периодични издания (в. „Про & АНТИ“, в. „Пре­лом“, в. „Демокрация“, в. „Легионер“, в. „Истина“, сп. „Борба“, сп. „Един завет“, сп. „Авитохол“, в. „Български глас“ и други) както и в много книги, издадени след 1989 г., излязоха редица данни и документи, както и свидетелства за стотици и хиляди достойни българи, избити без съд и присъда след 9 септември 1944 г. Публикувани бяха материали и за осъдените от „народ­ния съд“ и хилядите репресирани в концлагери и затвори, за тех­ните мъки и страдания. Част от тези материали са използвани и в настоящето издание с акцент върху убийците и палачите на българския народ. На „Черната стена“ до параклиса на НДК стоят над 8000 имена на избити от комунистите българи от всички краища на страната; това обаче е само една малка част от жер­твите на „червения терор“, направляван от Москва и не по-мал­ко поощряван от Запада (главно Англия и САЩ) – нещо, което не трябва да се забравя!…

           На 20 декември 1944 г. престъпното правителство на Оте­чествения фронт (ОФ) приема два закона, с които се поставя на­чалото на широкомащабни репресии спрямо населението и из­пращането на българите в концлагери. Двата „закона“ са: „На­редба-закон за трудововъзпитателните общежития“ и „Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опас­ни лица“. С това се слага началото на комунистическите концла­гери в България – 86 на брой, наричани цинично „Трудово-възпи-тателни общежития“ (ТВО). Най-зловещите концлагери са: Куци-ан, Ножарево, Бобов дол, Скравена, Зеленодол, Росица, Белене (остров Персин), Слънчев бряг (до Ловеч), село Борил (сега Вай­кал), Макаренко, Кофалджа, Босна, Богданов дол, Гонда вода, Заг-рад, Николаево, Янко Забуново, Биримирци, Александрово, Ка­риерата, Красно градище, Подлее, Чернево, Дебелт, Тръстина…

         На 26 януари 1945 г. е приета „Наредба-закон за защита на народната власт“, а преди това на 15 януари 1945 г. регентите проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и проф. Тодор Д. Пав­лов по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов приемат Указ №8 на МВР за създаване и работа на ТВО. Една от особеностите е, че в комунистическите концлагери са изпращани хора предимно без съд и присъда. В допълнение на това са функционирали с максималния си капацитет и 29 затво­ра. През тези концлагери и затвори в периода 1944-1989 г. са преминали и са били репресирани близо 300 000 души. Това са предимно роднини на осъдени от „народния съд“, дисиденти-интелектуалци, хора, свързани с бившата власт, царски офице­ри, членове на патриотични организации, бивши народни пред­ставители, министри, хора, несимпатизиращи на ОФ-властта и комунизма, и случайни граждани (например разказващи поли­тически вицове).

          Целта на комунистическите концлагери в България не е би­ла „превъзпитание“ (ТВО), както са ги афиширали в обществото тогава, а активен терор срещу инакомислещите. Те са били изг­радени по съветски образец, подобно на тези в Сибир.

         В началото на 1945 г. по указания на Георги Димитров и Трайчо Костов се изпращат български групи за обучение в НКВД в Москва. През юли 1945 г. по настояване на Георги Димитров от Москва за София заминават трима полковници: Стружников, Глу-бенко и Зеленски в качеството си на съветници при министъра на вътрешните работи Антон Югов. При отпътуването им лич­но Георги Димитров се среща с тях, „за да ги инструктира“ (38).

           По-късно в репресивния апарат се включват и други съвет­ски специалисти, предаващи на българските комунисти своя опит в терора и убийствата по същия начин както обучаваха през 30-те години немските специалисти от „Гестапо“ и „СС“ – факт, който и до сега се крие от историците! Сред специалните агенти на Лаврентий Берия Гогоберидзе* и Сталин* в България могат да се посочат имената на: генерал Атанас Атанасов (бивш слу­жител от съветското армейско контраразузнаване), генерал А. Филатов, генерал Сергей Бирюзов, Бачи Зеев (Изидор Леви*) -началник служба в Първи отдел на ДС, генерал Черипанов – от съюзническата контролна комисия, генерал Чернов* (Черни или Шварц), полковник Иван Крекманов (бивш служител на НКВД), генерал В. Емелянов (главен съветник към МВР и МНО) и пол­ковник Л. Мишчербековски (съветник към българската главна следствена служба). В разпореждане на тези палачи специалис­ти били още неколкостотин помощници и съветници от НКВД и „Смерш“, които действали по места!…

       Тези професионални инквизитори заедно с българските ко­мунисти изграждат концлагерите и ги напълват с хора.

         Преди да бъдат изпратени в лагерите и затворите, жертви­те били изтезавани по нечовешки начин със седмици в подземи­ята на държавна сигурност (ДС). Сред следователите и биячите-палачи имало и много евреи.

          Ето какво пише във връзка с това концлагеристът д-р Най­ден Найденов, съратник на министър Иван Багрянов:

„… Още на втората вечер ме подложиха на жесток побой, принуждаваха ме да говоря за вражеската си дейност. Въпреки побоя аз твърдях, че нямам никаква вражеска дейност. Цяла сед­мица наред, всяка вечер изтезанието продължаваше. Една вечер инспекторът Бенбасат* (евреин), биейки ме, викаше:

- Кажи какви саботажи си вършил и как ги прикриваше с лъжливи документи!…

         Една вечер евреинът инспектор ми нанесе жесток побой. Уда­ри ме с едно дърво по главата. Усетих, че ми става лошо… Кога­то отворих очи и се огледах, лежах на легло в една стая…

             В продължение на десетина дни, след довеждането на Мла­денов в килията, не бях извеждан на разпит. Но една вечер вра­тата се отвори и аз се отзовах при инспектора, чиято физионо­мия издаваше еврейския му произход. По-късно разбрах, че се казва майор Тершанов*. Още с влизането си при него, той се нахвърли върху ми с юмруци и ритници… Така продължиха въп­росите до сутринта. От време на време инспекторът ставаше, удряше ми няколко плесници или юмруци, мушкаше ме в коре­ма с ръка и пак сядаше на стола си. След три поредни вечери разпит, и като не постигна резултат, евреинът ме наказа да стоя на един крак 24 часа. При мен стоеше милиционер и щом се опит­вах да стъпя на двете си ходила, той ме шибаше с тънка пръчка по краката, голи до глезените.

         На следната вечер бях отново на разпит, който приключи пак със същия резултат и с наказание – „три денонощия на един крак“. С падане, с бой, изтърпях и Това наказание.

          Пак разпит и пак наказание: три дена без храна, подпрян на стената само на палците на краката и на показалците на ръката, непозволяване да спя през деня и какво ли още не. Разбира се, винаги отговарях: „Нямам какво да кажа“ или „Нямам вражеска дейност!“ Тия „занимания“ продължиха около 20 дни.

          Една вечер обаче бях подложен на жесток побой. Събляко­ха ме гол, накараха ме да легна на пода по корем и инспекторът майор Тершанов* и едно съвсем младо момче почнаха да ме налагат с пръчки по задника, гърба и краката, докато ми прило­ша и загубих съзнание. Когато се събудих, бях в килията. Цялото тяло ме болеше, не можех да се помръдна. Главата ме болеше така, че не можех да гледам от болка. Дрехите ми бяха изцапани с кръв. Тези „занимания“ продължиха през 2-3 вечери и траяха почти цял месец, докато отпаднах толкова, че нямах сили да се | изправя на крака.

            Една вечер, не ходещ, а почти влачен от двама милиционе­ри, бях представен на майор Тершанов*, който с мазна подигра­вателна усмивка ме запита:

- Ти като че ли не си добре? То е вероятно от много лежане. Нищо, ще ти мине като на куче… Тая вечер ще кажеш всичко, иначе ще те изпратя при вашия свети Петър. Говори за вражес­ката си дейност!… Тук ще мреш, куче недно. Докато не кажеш какво гласите, няма да те оставя. На парчета ще те направя, ко­съм по косъм ще те скубя, зъбите ще ти избия, но всичко ще кажеш! Казвай, говедо (гой)!… “ (103).

            Вследствие на тези жестоки инквизиции и на други, на кои­то е подложен в концлагера в „Белене“ през 1953 г. д-р Найде­нов получава гангрена на стъпалата на двата крака и те са ампу­тирани до глезените. По-късно той заболява от левкемия и уми­ра преждевременно през 1965 г. на 63 години. Неговите споме­ни, записани в публикувания от дъщеря му дневник „Спомени с Иван Багрянов“ (103), са важен изобличителен документ за ко­мунистическите концлагери и садистите евреи от ДС!… За тях пише и о.з. генерал Марко Иванов във връзка с комунистическа­та истерия по повод Военния съюз 1945-1946 г. и съдебния про­цес срещу Никола Петков и опозицията:

„… Една вечер на разпит при Бачи Зеев* (истинското му име е Изидор Леви* – следовател от ДС) заварих коменданта на столичната милиция Веселин Георгиев и един генерал, по-късно разбрах, че бил от Вътрешното министерство, генерал Цанков. Те започнаха с груб разпит и като не получаваха исканите отго­вори, започнаха да ме бият на кого както му падне, безжалостно, да ме ритат и псуват. Бивах повален от ударите им и подмятан между бюрата, канапето и столовете с истински садизъм, до по­ложение едвам да си поемам дъх…

          Началник на отдела РО беше новопроизведеният комунис­тически генерал Петър Вранчев, а за началник на това отделе­ние беше един човек с майорски дрехи – Кирил Косев; следова­тел Краю Владов; един от инспекторите и същевременно главен бияч беше новопокръстеният евреин Димитър Нисимов Авра­мов (Давид Насим Авраам*) – типичен садист, който биеше най-жестоко и усърдно, с ехидна усмивка на лицето…

             Закараха ме на разпит при следователите. Там е тарторът -биячът садист Димитър Нисимов Аврамов*. Увисват ме на лост между два стола, така че ходилата на краката ми да стърчат на­горе и той с едно оплетено въже бие по стъпалата с все сила. Ударите следват един след друг, с все сила, жестоко, с уста пре­вързана до задушаване, за да не се чуват писъците и стенанията на жертвите им. Над главата ми се хили ехидната усмивка на садиста Димитър Нисимов Аврамов (Давид Насим Авраам*), зет на Гео Милев, жесток и коварен тип…“ (160).

           Това са само част от гаврите и нечовешките изтезания, на които са подложени няколко поколения българи в концлагери, затвори, ТВО и други. Роднините на репресираните и осъдените също са подложени на Геноцид. Те са изселвани в провинцията, отнема им се жителството и биват изгонвани от работа.

             Преминалите през затворите и лагерите над 300 000 души, след изтърпяване на наказанието им е забранено да упражняват професията си. На тях по негласна разпоредба им е разрешено да полагат само тежък физически труд.

            Според официалната статистика в лагерите са умрели само 150 души. Това, разбира се, въобще не е вярно; действителните данни варират между 500 и няколко хиляди души, без да се бро­ят осакатените и умрелите от болести в лагерите или наскоро след освобождаването им.

              Според свидетелствата на д-р Найден Найденов и други ла-геристи от Белене само на остров Магарец са погребани некол-костотин лагеристи и лагеристки, но лагерите са били 86. А уби­тите в затворите, а умрелите от побоищата и така нататък, и така нататък…

                Вероятно истинският брой на убитите в лагерите и затво­рите ще бъде изяснен след пълното разсекретяване на архивите на ДС, МВР и военните архиви и събиране и анализиране на ця­лата информация от неправителствени организации и свидетел­ствата на оцелелите репресирани и техни близки. При всички случаи обаче броят им е огромен, става въпрос за хиляди убити, извън споменатите 138 хиляди избити непосредствено след 9 сеп­тември 1944 г. Тези жертви обхващат периода 1944-1989 г., кога­то тоталитарният комунистически режим беше на власт.

          Убийствата в концлагерите (ТВО) и затворите са се извър­швали по най-дивашки и садистичен начин; при това целенасо­чено, систематично и с „научен подход“, с цел тотален физичес­ки и психически терор над задържаните. Освен обикновените разстрели се прилагали също: бой с дрянова тояга, обкована с гвоздеи (няколко удара били достатъчни за да бъде убит човек!); убиване с чук по главата (така е убит Никола Петков); удушаване (така е убит Кръстьо Пастухов); насичане с брадва, удавяне, уби­ване от медицински персонал с инжекция, поливане със студена вода зимно време до замръзване, невъобразими условия на кар­цер, мъчения с насъскани озверели кучета; убиване чрез удар с тояга в слънчевия възел и други подобни методи!

         Според свидетелствата на лагериста Божидар Петров само по време на неговия престой (1961-1962 г.) в концлагера „Слън­чев бряг“ (Ловеч) са били убити неколкостотин души, а общата бройка убити в този концлагер надхвърля 1000!

            Има много данни и за убитите в другите концлагери. Ня­кои от лагеристите, особено жени и такива с по-чувствителна психика, просто полудявали, а други се самоубивали. Според редица свидетелства в женските колонии, жените били редов­но изнасилвани и измъчвани от милиционерите и охраната на лагерите (23).

           Всички тези ужасни престъпления на комунистите са опи­сани в детайли в книгите на Найден Найденов (103), Колю Кон-дов (76), Диньо Шарланов (160), Константин Бакалов (9), сбор­ника „Българския Гулаг. Свидетели“ (23) и редица документал­ни публикации и разкази на свидетели в периодичния печат след 1989 г. От тези свидетелства става ясно, че много от милиционе­рите и бригадирите биячи в лагерите били цигани и специално подбрани криминални престъпници, които били много усърдни и старателни пред началството. Понякога граничарите на Беле­не и съседните острови отвличали лагеристи до граничната по­лоса и там ги разстрелвали, за да получат 15 дена домашен от­пуск. В други случаи милиционерите убивали просто за удовол­ствие или по „нареждане от горе“. Най-много убийства и изде­вателства ставали след посещение в лагерите на някой голям началник от МВР или БКП, които идвали уж да инспектират за „извращения“, а всъщност информирали партийните вождове от ЦК на БКП как функционира „машината за унищожение на народните врагове“.

           Пряко свързани с дейността на концлагерите са Антон Югов, Вълко Червенков, д-р Минчо Нейчев, Тодор Живков и съветниците му акад. Яраслав Радев и ген. Мирчо Спасов, а също и Борис Велчев – шеф на комисията на ЦК на БКП за лагерите (роднина на бившия министър на финансите Милен Велечев* в коалиционното правителство НДСВ-ДПС, с министър-предсе­дател Симеон Саскобургготски-Кохари* и кандидат за кмет на София през 2005 г.). Отговорност носят също Георги Димитров, масонът Васил Коларов*, Трайчо Костов и целият състав на ЦК на БКП, както и стотиците комунистически прокурори, следо­ватели, руски „съветници“, служители и сътрудници на ДС и МВР, милиционери, партийни секретари, активисти на ОФ и членове на еврейски организации и масонски ложи.

Ето още имена на палачи и убийци:

• Майор Стефан Китов – началник на затвора в „Дома на слепите“ в София; началник на концлагера „Персин“ (Белене);
• Капитан Остап Гершанов* – комендант на концлагера „Джерман“; началник на лагера „Богданов дол“;
• действал е и в концлагера „Куциян“; абсолютен убиец-садист;
• Нешев – началник на концлагера „Джерман“;
• Петър Петринсккг- наричан „страшилището за реакция­та“ и „българският А. Вишински“; прокурор, зареден с „револю­ционна ярост“;
• Руси Христозов – директор на милицията и директор на ДС (1947 г.); зам.-министър на МВР (1948 г.); отговорник за кон­цлагерите;
• Дочо Колев – „отговорен другар“ от БКП, отговарял за концлагера „Белене“;
• Борис Митов – служител на ДС в концлагера „Персин“ (Белене);
• ген. Бурачев – зам.-министър на МВР;
• Стефан Богданов – началник на отделение „Б“ в ДС (при разследване през 1956 г. в касата му е открита цяла камара зла­то, откраднато от убити хора!) (160);

• капитан Кондов – комендант на концлагера „Биримирци“;
• Георги Атанасов – началник на ТВО „Ножарово“ (до село Богданово);
• майор Страхинов – шеф на концлагера „Богданов дол“;

• Димо Дичев – началник на ДС (1945 г.);
• Ген. Петър Вранчев – началник на Разузнавателния от­дел (РО) при Генералния щаб на МНО;
• Георги Ст. Ганев – началник на отделение „А“ за борба с „реакцията и фашизма“ при ДС (1944 – 1949 г.) въвеждал „науч­ни подходи“ при разпитите на задържаните (разпит най-малко 12 часа през денонощието!) (160);
• полк. Никола Дворянов – инспектор в отделение „А“ на ДС; по-късно зам.-началник „Следствие“;
• Георги Веселинов – следовател от ДС; според него има една формула „Шпионин, провокатор, вредител. Едно от тези ако липсва, значи си лош следовател. Ти трябва да имаш резул­тат, и то не какъв да е, а обезателно за провокатор, шпионин и вредител… “ (160);
• Андрей Алипиев – следовател от ДС (1946 г.), въвежда съветски „научни методи“ на следствие, целта на които е да се разбие нервната система на арестанта (160);
• Антон Кирилов – следовател от ДС;
• Радослав Миларов – следовател от ДС;
• Георги Давидов* (Графа) – началник на милицията в Гор­на Джумая (1945 г.) участвал в избиването на дейци на ВМРО;
• полк. Лев Главинчив* – служител на МВР и надзирател в концлагера „Белене“; патологичен убиец садист;
• полк. Георги Дамянов – завеждащ Военния отдел на ЦК на БРП(к)(1945г.);
• майор Кирил Косев – следовател от РО към МНО;
• Любомир Пинтиев – следовател от РО към МНО;
• Димитър Нисимов Аврамов* (Давид Нисим Авраам*) -инспектор от РО и главен бияч-садист; патологичен изверг и па­лач (160);
• Бачи Зеев* (Изидор Леви*) – следовател от ДС и завеж­дащ следствието; инквизитор и патологичен убиец (160);
• Бенбасат* – инспектор и палач от ДС в София (103); типичен дегенерат-садист;
• майор Тершанов* – инспектор, инквизитор и палач-са-дист от ДС в София (103);
• полк. Александър Починков – началник на РО – 2 при ГЩ на МНО;
• Васил Живков – главен инспектор в ДС (1947 г.);
• Радой Вълков – главен инспектор в ДС;
• Стефан Митев – инспектор в ДС;
• Тодор Георгиев – инспектор в ДС;
• Петър Райков – Софийски прокурор (1947 г.);
• Илия Попниколов – агентурна група „X – 11″ към РО на ГЩ на войската;
• Бачо Петров – инспектор следствен отдел на ДС в Со­фия (1948 г.);
• Рудалф Мармур* – оперативен работник от следствено­то отделение на ДС (1948 г.);
• Исак Леви* – оперативен работник от следственото от­деление на ДС (1948 г.); дегенерат-садист;
• Хенрих Коен* – следовател от ДС-Пловдив (1948 г.), разследвал нелегалната организация „Национал-християнски кръст“;
• Давид Овадия* (1929 – 1995 г.) – партизанин-терорист, „червен шаман“, член на БКП; убеден според собствените му думи, че „историята се пише с кръв“ и, че „омразата не бива да угасва“! Типичен палач-комунист, цензор в Съюза на българс­ките писатели. За него Радой Ралин създава епиграмата: „Защо е жив страхливият подлец? – По съпротивата да бъде спец“;
• Аркадий Ваксберг* – резидент на КГБ в България по времето на Тодор Живков, сътрудник и съветник в ДС, член на

• ЦК на БКП;
• ген. Александър Гетман* – служител на ДС и МВР учас­тва в избиването на много хора; назначен е по-късно за дирек­тор на Народната опера, за да следи и контролира интелектуал­ците. Попитан от журналистите в чужбина как е възможно гене­рал да бъде директор на опера, той отговаря арогантно: „Вие какво искате, полковник ли да бъде?…“;
• полк. Емил Кало* – служител в ДС, сътрудник на съвет­ника на Тодор Живков – Нико Мойсей Яхиел*, сталинист и ярос­тен комунист;
• понастоящем председател на ционистката еврейс­ка организация „Шалом“, агент на МОСАД;
• д-р Христо Кунчев – лекар „експериментатор“ от конц­лагера „Белене“ (българският „д-р Менгеле“);
• полк. Исак Франсез* – следовател от Столичното уп­равление на МВР ДНМ (1961 г.); типичен садист-дегенерат, инк­визитор;
• кап. Любен Данов – политически началник на концлаге­ра „Кофалджа“;
• зам.-началник на концлагера „Белене“ (1952 г.);
• полк. Ханджийски – началник на концлагера „Белене“ (1953 г.);
• престъпен и покварен тип, отявлен комунистически па­лач; бил е в управата и на лагера „Куциян“ (1948 г.);
• лейт. Найден Мишев – отговорник за карцерите и „на­казателната група“ в концлагера „Белене“ (1953 г.),
• инквизитор-кап. Петър Иванов Гогов – началник на концлагерите „Белене“ и „Слънчев бряг“ (Ловеч),
• садист-убиец; ст. л-т Блажо Пенев – офицер от ДС в концлагера „Беле­не“;
• кап. Петров („Червения капитан“) – един от основните палачи в „Белене“;
• полк. Цвятко Горанов Цвятков – началник на концлаге­ра „Слънчев бряг“ (Ловеч), убиец-садист;
• Георги Цанков – министър на МВР (1951 – 1962 г.) и зам.-председател на МС;
• зам.-министри на МВР – Георги Кумбилиев, Апостол Колчев, Мирчо Спасов, Ангел Цонев, Стоян Гюров (1951 г.);
• Делчо Чакъров – началник на отдела за концлагерите (ТВО) към МВР (1962 г.);
• Минчо Минчев – главен прокурор на НРБ (1959 г.);
  генерал-полковник Мирчо Спасов Христов – един от основните отговорници за концлагерите;
• за убийствата е удос­тоен със званието „Герой на социалистическия труд“;
• носител е също на ордените „Георги Димитров“ (1961, 1969, 1971, 1981 г.), „Народна република България“ – 1-ва степен, „9-ти септември 1944 г.“ – 1-ва степен с мечове, „Народна свобода 1941-1944 г.“, съветския орден „Червено знаме“ и други; специализирал „ла­герно дело“ в СССР след 1948 г., член на ЦК на БКП, народен представител (1962-1986 г.);
• съставът на Политбюро на ЦК на БКП, взимал решени­ята за засилване на репресиите в концлагерите (ТВО) и затвори­те (1958 г.): Боян Българанов, Димитър Ганев, Райко Дамянов, Тодор Живков, Иван Михайлов, Борис Тасков, Георги Цанков,
  Антон Югов, Димитър Димов, Петър Панчевски, Тодор Прахов, Младен Стоянов, Данчо Димитров и Станко Тодоров (женен за еврейката Соня Бакиш*) (23);
• полк. Кирил Александров Николов – началник на Ок­ръжно управление на МВР в град Ловеч; отговарял е за концла­гера „Слънчев бряг“;
• майор Николай Симеонов Газдов – началник на ДС в концлагера „Слънчев бряг“;
• един от основните убийци садисти, убивал затворниците по особено жесток начин с дебела дрянова тояга (сопа), обкована с желязо (23);
• ген. Иван Чуков – началник на отделение „Въдворяване й изселване“ в МВР;
• Борис Цветков – прокурор на НРБ, завеждащ архивите на концлагера „Слънчев бряг“;
• Петър Николов Господинов – служител на МВР в конц­лагера „Белене“, който подписвал смъртните актове на зверски убитите като „обявител“ (актовете естествено се фалшифицира­ли, че лагерникът е умрял от болест или нещо друго!);
• подп. Видю Димов – завеждащ отдел „Затвори и ТВО
  към МВР (1953 г.);
• д-р Табаков – управител на лагерната болница в „Беле­не“, сътрудник на ДС; убивал затворници с отровни инжекции (106);
• Димитър Мурджев – началник на ДС в град Пловдив;
  майор Ангел Куртев – началник на концлагера „Куци-ян“(1948г.);
• Моис Насим Алфандари* – следовател на ДС в Софийс­кия затвор (1947 г.); дегенерат-садист;

• Петър Грънчаров – началник на затвора в Кюстендил;
• ген. Григор Илиев – началник на ВКР;
• полк. Пенчо Стоилов зам.-началник на ВКР;
• полк. Иван Райков – зам.-началник на ДС (1949 г.)
• майор Васил Джананов – следовател в ДС (1949 г.);
• майор Христо Христов – следовател в ДС (1949 г.);
• кап. Иван Нейков – следовател в ДС (1949 г.);
• кап. Христо Русев – следовател в ДС (1949 г.);
• полк. Георги Ачанов – завеждащ отдел „Следствие“ в ДС (1949 г.);
• Георги Попов – директор на Пазарджишкия затвор (1951 г.); имал извратения навик да уринира в отворените усти на уби­тите в затвора жертви (76);
• Пеньо Генов Кирацов – организирал множество убийст­ва след 9 септември 1944 г.; по-късно за заслугите си е издигнат за секретар на ЦК на БКП; след 1989 г. става притежател на медицинска клиника в Либия;
• Пело Пеловски – участник в „Абашкото клане“ (в село Махалата (бивше Пелово), сега град Искър, Плевенско) на 27 септември 1944 г.; бил е първи секретар на БКП в Плевен, а по-късно и министър на търговията;
• майор Стоян Атанасов – началник на милицията в квар­тал „Хаджи Димитър“ в София; давал нареждания на подчине­ните си през 1944 г. да колят арестантите и да им отрязват гла­вите в Дирекцията на народната милиция на „Лъвов мост“. Така е убит служителят от Министерството на съобщенията Георги Тодоров Танев (след 9 септември 1944 г.);
• Никола Павлов Колев (Комара) – административен сек­ретар на Политбюро на ЦК на БКП; типичен пример на парти­ен екзекутор – изпратил над 300 души на разстрел (1956 г.).

       *Според думите на личния секретар на цар Борис III – Станислав Балан, Васил Коларов бил член на масонската ложа „Велика ложа България“. В същата ложа членували той и баща му академик Александър Тодоров-Балан, който бил главен майстор – шеф на ложата. Именно той отменя чрез Васил Коларов смърт­ната присъда на сина си, произнесена от „народния съд“. След година и половина (при доживотна присъда!) Балан-младши е освободен от затвора от Георги Димит­ров (Петър Япов. „Трайчо Костов и Никола Гешев: съдебните процеси през 1942 и 1949г.“, издателство „Изток – Запад“, София, 2003г.)

        Този списък от палачи, сътрудници и служители на ДС и МВР, както и началници и убийци-садисти от концлагерите да­леч не е пълен, но той може да бъде допълнен след едно обстой­но разследване. Тези лица трябва да бъдат съдени, макар и за­дочно (тези, които са умрели) за Геноцид и престъпления срещу човечеството. За такива ужасни престъпления няма давност!…

         Едни от най-гнусните и садистични убийства са били из­вършвани в двата концлагера „Белене“ и „Слънчев бряг“ и за тях има най-много данни от оцелели бивши лагерници и затвор­ници. Според свидетелствата на Колю Кондов (76) затворници­те с присъди в „Белене“ през 1952 г. били около 4000 души (от тях 1800 легионери), а тези без присъди (така наречените „Втори обект“) били над 8000 души. Освен тях на остров Щурец имало и женски лагер с над 300 жени. Лагерниците в „Слънчев бряг“ би­ли над 1500 души и там също имало женски лагер. Тук обръщам внимание, че това е капацитетът на посочените концлагери, но общата бройка на преминалите през тези концлагери и убитите в тях и досега не е известна, тъй като запазените официални от­чети са фалшифицирани или унищожени.

            В протокол „А“ №101 от заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 5 април 1962 г. относно проверката на режима в ТВО край град Ловеч („Слънчев бряг“) четем следното: „..От създа­ването на групата (от 170 души, докарани от ТВО – „Белене“) през нея са минали 1200 души. От тях 810 души са пуснати на свобода като неправилно задържани, 150 души са умрели и 223 мъже и 31 жени се намираха в лагерите край Ловеч и село Скра­вена… “ (23).

        На това заседание присъстват: Боян Българанов, Митко Гри­горов, Райко Дамянов, Тодор Живков, Иван Михайлов, Енчо Стайков, Георги Цанков, Антон Югов, Димитър Димов, Тодор Прахов, Борис Велчев, Тано Цолов и Живко Живков. Констата­циите и смешните наказания на „отговорните другари“ са пълен фарс, защото тези хора създават концлагерите, а после заседа­ват и обсъждат „извращенията“ под натиска на общественото мнение и най-вече заради реакциите в чужбина.

        Очевидно е, че данните са тотално фалшифицирани, тъй като само убитите в „Слънчев бряг“ са над 1000. Повечето оцелели лагеристи твърдят, че убийства в двата лагера са ставали всеки ден, а по някога са били убивани по 10-15 души на ден, които били слагани в чували зад тоалетните и извозвани и погребава-ни тайно на остров Магарец близо до „Белене“ и другаде.

             Д-р Найден Найденов дава сведения, че на остров „Мага-рец“ са погребани неколкостотин убити и умрели от лошите ус­ловия в лагерите, но той визира само периода през който е бил там (1951-1954 г.). Колю Кондов споменава, че освен на остров Магарец за погребване на убитите се използвал и остров Малка бързина. Христо Николов – лагерист от „Белене“, свидетелства, че погребения на лагеристи се извъришвали и на остров Пре­дел, където свинете от свинарника изравяли труповете и ги раз­късвали (23). Мисля, че последното е правено умишлено, с цел заличаване на следите… С тази цел са убивани и по-старите зат­ворници, прекарали по-дълго време в лагерите. Според свиде­телствата на лагериста Димитър Сираков на остров Персин в концлагера „Белене“ хиляди българи са намерили смъртта си. Същото твърдят и други оцелели лагеристи (23). Пълната исти­на за тези престъпления на комунистите може да излезе наяве само ако се направи ексхумация на масовите гробове на остро­вите Магарец, Малка бързина, Предел и на самия Персин и се извърши надлежна съдебномедицинска експертиза на трупове­те на убитите (убити без съд!)…

            За да не бъдем голословни, ще представим някои случаи от живота в комунистическите концлагери и затвори, предадени точ­но от очевидци:

Колю Кондов („Белене“):

          На 5-ти септември 1951 г. 35 млади български патриоти са разстреляни в Старозагорския затвор. По същото време и в Сли­венския затвор са екзекутирани двама легионери (76).

           По-горе споменах името на директора на Пазарджишкия затвор – Георги Попов. Ден-два преди събитията, започнали на 24-ти април 1952 г. и преди пребиваването ми в директорската стая, бях в карцера. По това време бяха убили един младеж -учител от Хасково. Трупът му беше хвърлен върху въглищата срещу карцера. Късно вечерта през решетките на карцера видях, че дойде директорът изверг. Пиян и псувайки ни, отиде до трупа на убития учител и уринира в отворената уста на жертвата. Жес­токи дни на побоища и убийства!… “ (76).

            „Много често охраната извикваше някой от нас и му нареж­даше да отиде (отвъд колчетата с надписи „Стрелба без предуп­реждение!“) и да им отреже пръчка от върбата. Ние знаехме, че този нещастник ще бъде убит… “ (76).

          „По време на брането на слънчоглед в късното лято на 1952 г. млад 17-годишен затворник заспал на обекта. Събуждайки се, разбрал, че е сам. Започва да тича и да моли за прошка, стре­мейки се да ни застигне и да се прибере с нас на Първи обект. Милиционерите се върнаха, пресрещнаха го и го убиха с брадви. Този младеж беше от Свищовско…“ (76).

           „Д-р Никола Грозев беше отговорник на лазарета. Той е нео­бикновен човек – легионер. Много често го вкарваха в карцера, за­щото отказваше да подпише някой смъртен акт на убит затворник. Имаше случаи, когато престояваше в карцера и 9 месеца…“ (76).

      „Един ден, работейки на дигата, беше застрелян Драган Ко­лев, защото беше посегнал да откъсне (от глад!) стрък лапад. Уби го милиционер – негов съселянин. Пред всички ни, хвана го за краката и го завлече в шубрака, казвайки, че искал да бяга. Убийствата бяха почти ежедневни и безпричинни. Никой от нас не знаеше дали ще доживее утрешния ден… “ (76).

           „На 6 март 1953 г. бяха удавени няколко затворници, които с лодка преминаваха от остров Голяма бързина за остров Пер-син. Лодката имала пробойна, запушена с парцал. Последният изпаднал и лодката започнала да се пълни с вода. Настава сума­тоха и боричкане и всички потъват във водата. Само двама от тях успяват да се спасят с плуване… “ (76).

          Същия ден, когато умря бай Христо Мутафов, умряха още 20 възрастни лагеристи от азиатски грип. Началникът на лагера, полковник Иван Тричков – брат на небезизвестният комунисти­чески герой Владо Тричков, пристигна и каза: „Малко са умре­лите! Искам трупове, трупове!… “ (76).

Д-р Найден Найденов („Белене“):

„… Понякога постоянният вятър на острова (остров Пер-син в „Белене“, наричан от лагеристите „Моргата“) донасяше провлачена тъжна песен, която напомняше ридание над гроба на скъп човек. Много пъти се чуваше: „Помощ, на… му стана лошо, припадна“. А веднага след това стоящият за охрана ми­лиционер циганин подвикваше: „Не викайте, ба! Голяма работа, жа умре една гад…“ (103).

Владимир Свинтила („Богданов дол“):

„… Почват първите инквизиции. Те се правят показно – то­ва е „приемът“. С един удар е повален някакъв студент – фракту­ра на черепа, менингит и екзитус (смъртен изход)! Но има и по-страшно. Възстановени са забравените отпреди реформите на Александър II шпицунтери (бой под шпалир). Но това не са шпи-цунтерите, рисувани от Шевченко. Там те удрят един път и ти продължаваш. Тук върху ти се изсипва град от удари. Но има по-страшно: убийството с удар на тояга в соларния плексус. И тогава хвърлят трупа на свинете… “ (23).

„… Не ги гледай никога в очите. Свеждай очи. Правият пог­лед се наказва със смърт.

            Един бе погледнал Остап Гершанов* право в очите. И бе повален – беше му счупен гръбнакът. Въпреки това стоя още една година. И когато излизаше от лагера, излизах и аз и го ви­дях, ходеше на четири крака, влачеше се по корем, Гершанов* му четеше някакви наставления от висотата на ръста си. А бед­ната човешка жаба гледаше нагоре с разбита уста (Гершанов* го бе ритнал в устата!). Бедната човешка жаба… “ (23).

Димитър Сираков („Белене“):

„… На този остров (остров Персин в „Белене“) човекът бе извън закрилата на всеки закон и всеки момент можеше да бъде застрелян с повод или без повод. Хиляди намериха своята смърт. И когато прасетата започнаха да изравят труповете, трябваше да се закрие свинефермата… В деня, в който беше заклано едно куче и вече имаше 60 случая на умрели от глад, на острова прис­тигна някаква комисия от добре охранени хора от София и със собствените си очи видяха как черния дроб на кучето се обръ­щаше във врящата тенекия.. “ (23).

Асен Рашев („Белене“):

„…Отивайки към тоалетната, на 10 крачки от пътеката ви­дях един лагерист, който държеше в дясната си ръка котленка (котленките, които ползвахме за събиране на убитите жаби, змии, и варяхме от ярмата качамак). Беше се хванал за дебелия кавак, а срещу него милиционер с насочен шмайзер викаше и псуваше. Лагеристът с ужас в очите се молеше: „Не ме убивай, не ме уби­вай!“ Недоизрекъл молбата си за трети път – откос от шмайзе­ра, и жертвата се строполи на земята. Милиционерът, може би стъписай, изчезна, вероятно да докладва.

           Връщайки се обратно, видях жертвата с лице, обляно в кръв. В дясната ръка стискаше котленката, чието съдържание – царе­вична ярма, се беше изсипало върху тялото му. Явно бе тръгнал към огнището да си вари качамак… “ (23).

„… Бай Иван Йондев – анархокомунист от Кюстендил, бе­ше също мой приятел. Добър човек и веселяк беше. Една сут­рин, когато колоната се движеше към обекта, той се отклони десетина метра встрани, за да убие с пръчка една жаба (за хра­на). Изведнъж се чуха изстрели и бай Иван се строполи с лице върху земята. Всичко свърши. Той беше мъртъв… “ (23).

Иван Делийски („Белене“):

„… Върбите са нещо като гранични стълбове, очертават гра-
ницата между лагера и…. България. Минеш ли тази линия, Вът-
решните войски стрелят без предупреждение. Да, ама като ра-
ботиш, де ще я видиш върбата и въображаемата линия… По ед-
но време чуваме: пак-пак! так-так! Стрелба, ама не от шмайзер.
Дотичва през ливадите и върбалаците Минчо Панов и се бухва в
нас. Какво става, бе? Убиха ги, двамата ги убиха! Ония, с които
той косил, навлезли, както косят, в „българско“ и ги убили на
място…“ (23).

„… Докато лежах в лазарета, 11 души умряха от глад. Пог­ребваха ги на съседния остров, на запад е от нас – остров Мага-рец. Няма една тревка там, няма едно храстче. Пясък само. Там са зарити най-малко хиляда трупа, и от Ловеч докарваха мъртви там… “ (23).

Теодора П. Калайджиева; Янко К. Кожухаров:

„На 20 април 1990 г. по Радио София бе съобщено за колек­тивен гроб край Благоевград, също създаден в есенните дни на 1944 г., а имаше сведение за жестоко погребение и край Перник, пак по същото време. Там изчезнали адвокатът Владо Йонов от Радомир, председателят на кооперация „Съгласие“ в Перник -Тачо Пеев; Цеко Марков, Иван Петров Комитов и много други.

Без съд и присъда, тези хора са били хвърлени живи в 300-мет-рова шахта… “ (53).

Румен Пенков („Кофалджа“ – „Мъртвата долина“):

„… На ръце лагеристите донесоха един човек. Оказа се, че е Христо Генов, народен представител на БЗНС „Никола Петков“ от Чирпан. Той беше излязъл от болница с кръвоизлив от язва на стомаха. Към обяд пристигна комендантът Стефан Китов, об­лечен със сталински мундир, и отиде при бай Христо, който ле­жеше на земята под една круша. Започна да го рита с подкова­ните ботуши. Бях на стотина метра и виждах как човекът умира. След това лагеристи го донесоха на ръце в лагера, но казаха, че вече бил мъртъв. Не знам дори дали е погребан… “ (23).

Дончо Стоянов („Белене“):

„… Началникът ни – Стефан Китов, беше садист и убиец. Веднъж, помня, влезе в помещението и се заяде ей тъй без при­чина с анархиста Иван Йондев: „Ти какъв си, бе?“ Онзи мълчи, „Човек“, казва. „Знаем, че си човек, избухна началникът, но аз съм комунист, а ти какъв си?“ Не му изтраяха нервите на нашия и си позволи да отвърне: „Аз за разлика от Вас съм просто чо­век“. На другия ден охраната го застреля. Бяхме на работа на „Носа“. Който от лагерниците минаваше покрай мястото, оца­пано с кръв, оставяше по шепа лайкучки… Не се церемоняха и със своите хора. Информаторите си сред лагерниците най-често убиваха. Никой не знае къде и как… “ (23).

Христо Пеев („Белене“):

„… Понтонът „Ужас“ – това име ще му остане в епопеята на „Белене“. Тридесет и пет младежи, предимно от забранения Зе-меделчески младежки съюз, трябва да изтърпят наказание, кое­то трудно би хрумнало на самия Берия*. В началото на януари при минус 10-20-градусов студ те престояват 14 денонощия под открито небе, брулени от вятъра, без да могат да седнат или да излязат от водата, която през нощта замръзва, а през деня едва-едва се размразява. Трудно е за нечие въображение да си предс­тави по-голям кошмар. Малцина остават живи, но осакатяват за цял живот с ампутирани от измръзването крайници… “ (23).

Димитър Куманов (Кюстендилски затвор):

„… Системата на безогледен терор беше повсеместна. Тя не отминаваше и затвора-болница – Кюстендилския затвор. В него бяха събрани при сравнително по-лек режим предимно туберку­лозни затворници. Един от тях бе Петър Гюров, висок, хубав мъж на около 40 години, приветлив и сериозен човек. Земеделец по убеждения. За негово нещастие управата реши да го вербува за доносник. Гюров възмутен отказал, при което изтървал и някоя по-силна дума. Грабнаха го нанякъде. След няколко седмици вър­наха на одеяло една жалка човешка сянка, обезкървена и измъ­чена до неузнаваемост. Говореше с върховно усилие с много тих и бавен шепот. Почина… “ (23).

Христо Николов („Белене“):

„… Между лагеристите имаше и хулигани (криминални ре­цидивисти). Иван Кантов ми казваше кой от хулиганите е бил натоварен от управата да извършва убийства в лагера на беля­зани хора. Иван беше на същата длъжност и по-късно, когато идваше молотовката от Ловеч с трупове. Поемаше чувалите (с убитите) и ги товареше на понтона, а после ги откарваха на ост­ров Предел, където ги закопаваха в шанци, дълбоки 40 – 50 см. Разправяше ми, че свинете от свинарника на острова ги изравя­ли и разкъсвали…

            Иван Кантов спеше при нас, в монтажната работилница… Оставаха му пет дни до излизането му от затвора. Започна да си подарява дрехите на нас, които оставахме. Беше лежал вече над 15 г. Но той не излезе. Това, което зная е, че полковник Т го е застрелял с пушка от прозореца на щаба. Премахнаха го, за да заличат част от следите!… “ (23).

Христо Рангелов Матев („Слънчев бряг“):

„… Ще споделя само, че бях с вързани ръце и когато казаха „Слизай!“, аз не можах да скоча от камиона. „Помогна“ ми един изверг с приклад в тила и аз се проснах долу. Биха ме до обезу-мяване…

          За да бъда кратък, ще ви кажа само, че нас ни биеха на ста­ване, при строяването, при тръгване за кариерите, при връщане от работа, при проверките и нощем дори… Така много момчета не издържаха и си отидоха… Над 300 души… (1954 г.)“ (23). Иван Иванов („Слънчев бряг“):

„… Според мен убийствата ставаха нощем… опъваха маса и шефовете се настаняваха за поредния запой: майор Гогов – на­чалник на лагера, капитан Баев – началник на милиционерската група, майор Газдов – началник на ДС, и Червения майор (Пет­ров) – най-големия гад и убиец, който после умря като куче. До­макинът на служебния стол – затворникът Дако от Угърчин, ми разправяше, че поглъщали неимоверни количества храна и ал­кохол. После, пияни-заляни, карали да им водят лагерници да ги мъчат или жени да се гаврят с тях.

          Сутрин, когато идвах на работа, съм виждал огромни лок­ви кръв – сякаш са клали добитък! Питал съм, но не са ми отго­варяли.

          Между жените имаше и красиви, макар че не може да се определи със сигурност – толкова отчайващо запуснати и мръс­ни бяха, че на човек му се повдигаше, като ги доближи. Милици­онерите обаче редовно ги изнасилваха!… “ (23).

Васил Вълков („Слънчев бряг“):

„… Най-големите масови убийства ставаха точно тук. Без куршум, без нож, без брадва – само с тояги с железен край. В чувалите някои трупове бяха без мозъци… Ако някой дивак (ка­нибал) хване човек, той ще го изяде, а тук прасетата ни изяжда­ха…“ (23).

Божидар Петров („Слънчев бряг“):

„… След това казаха на един от нас, мъж около петдесетте, че не трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвиди­рат. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив).

           Накараха го да легне по очи на снега и започнаха да го уд­рят с бастуните (сопите). Жертвата им крещеше и молеше за милост, а те удряха по целия гръб и краката, докато в един мо­мент престана да вика. Видях по врата му кръв, някой не беше насочил правилно удара, пък и той се гърчеше и местеше по земята… Някой донесе един чувал, палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета, те взеха чувала и го понесоха някъде…“ (23).

„… Виждал съм чувалите с жертвите, понякога над 15 на ден, оставени до сградата зад тоалетната. Към 2 часа след полу­нощ идваше кола и ги закарваха нанякъде. Между нас се чуваше, че ги заравяли в „Белене“, но това знаят най-добре палачите и техните ръководители. Различни бяха причините и прийомите да се убие някой. Но основната причина беше нечовешката ра­бота…

            Един младеж на около 25 години се хвърли под влака на Голямата кариера, когато правеше маневра. Колелетата му от­рязаха и двата крака, но той беше жив. Старшината от охраната попита звеневия Левордашки какво става. Левордашки взе един боен чук, изтеглиха го от релсите и го удари в гърдите. Жертва­та издъхна, а старшината одобрително кимна на убиеца. Вечер­та на проверката Газдов и Горанов държаха заплашителна реч никой да не смее да се самоубива. Те не искаха да изпуснат удо­волствието да ни лишават от живот собственоръчно. Те бяха съ­дии и палачи… “ (23).

Иван Желев Кисьов („Слънчев бряг“):

„… Този боклук от Бургас знае да плямпа на осем езика и е адвокатско синче – извика Газдов и си плю на ръцете. – И вмес­то да си гледа езиците, ходел в пристанището и предупреждавал чуждестранните моряци кои чейнчаджии били сътрудници на ми­лицията.

          Той замахна, че въздухът изпищя, бастунът (сопата) описа дъга и прасна човека в главата. Кръвта рукна като гейзер. Бри­гадирите се нахвърлиха връз него и тоягите им зачаткаха сякаш трошаха орехи. Прожекторът беше насочен към тила му и свет­лината струеше към мен, та главата му изглеждаше черна и кръвта шуртеше като мастилена струя. Биха го петнадесетина минути, той спря да мърда. Донесоха чувал и го натъпкаха вътре. На сут­решната проверка кръгът стоеше очертан от вечерта. В него бе­ше засъхнало ръждиво петно…

             Край лагера растяха някакви жилави храсти – дрян ли бе­ше, друго ли – не знам. Но бяха жилави и след като ги обгаряха на огън, много трудно се чупеха. При силен удар тоягите пукаха черепите като зрели дини. Имало е случаи да влезе някой в кръ­га и Газдов да замахне по-тежко… по лицата и дрехите ни пръс­каше червено-бяло пюре от кръв и мозък: когато беше студено, кръвта димеше като сярна киселина… Убиваха дневно от пет до седем души, а понякога и повече. В началото бяхме 180 лагерис-ти; за един месец стигнахме до 1000, а към края на първата годи­на чух, че сме били заедно с женския лагер между 1500 и 2000 души. Материал да убиват и милиционерите, и бригадирите има­ше в излишък. Камионите непрекъснато докарваха нови и нови хора без присъди, защото нищо не бяха извършили, а отнасяха трупове… “ (23).

„… Докараха веднъж един военен, беше полковник. Страш­ни бяха вечерните проверки, тогава ставаха и най-големите из­девателства над лагерниците. С полковника се заяде Горанов, заместник-началникът. В продължение на десет дни го би до при­падък всяка вечер, охраната на каменоломната също не го оста­вяше. Ей, така, профилактично. На десетия ден, по-точно вечер­та, го изкара пред строя и каза „Полковник! Ти ще умреш тук, в кръга, още сега. Утре ще докарат сина ти и той също ще умре в кръга!“

        Оня нещо му каза и Горанов го уби с един удар. Сложиха го в чувала. Кръвта беше толкова много, че му нахлузиха втори чувал, но и той протече. Синът му дойде на другия ден – снажен, красив мъж, бил артист. На втория ден гърбът му стана кървава каша от бой… Старшина Йозов видя, че артистът не е добре и го задебна. Щом се люшна от мястото си, удари го с тояга и той падна като отсечен. Покрихме го с шинел, но аз видях, че още е жив. Отваря­ше си устата като риба на сухо. Нямаше да го бъде… Четният Димитър Цветков го видя на плаца и се засили да го удари в гър­лото. Артистът или това, което беше останало от него, направи инстинктивно движение, случайно омекоти с ръка удара. Обаче вторият замах му омля гръкляна, обърна очи и умря… “ (23).

          Описанията на очевидци от концлагерите могат да продъл­жат до безкрайност, но не е нужно; достатъчни са и тези, за да се вдъхне ужасяващата и зловеща атмосфера на комунистическите лагери на смъртта, където са избити без съд и присъда хиляди човешки същества, чиято вина е била, че са били високообразо­вани, интелигентни, произхождали от аристократични семейст­ва и не симпатизирали на просташкия и кървав комунистически режим. „Клиентите“ на тези концлагери били адвокати, артис­ти, лекари, инженери, бивши народни представители и минист­ри, свещеници и военни. Те били поставени при ужасни условия да работят като каторжници по 12-16 часа на ден, на границата на физическото оцеляване, и били хранени колкото да не умрат, „но много от тях умрели от глад и изтощение. Схемата да бъдат убивани с тояги, продължителен бой, физически и психически тормоз, не е била измислена случайно. Винаги можело да се ка­же, че убития е умрял от нещо друго (трудова злополука, сбива-ния между лагеристи, болест и така нататък). Тези лагери били замислени от ЦК на БКП като съвършена машина за унищожа­ване на политически противници и терор над останалото насе­ление чрез налагане на страх и ужас! Това е била целта.

         Някои, дори от надзирателите в тези концлагери, са твър­дели, че те са по-страшни от фашистките концлагери, а аз бих добавил, че са съизмерими единствено със съветските концла­гери в Сибир, тъй като са правени по техен образец. И едните, и ддругите са измислени от евреи!…

           Репресиите спрямо българите продължават на приливи и отливи при различни акции и инициативи на тоталитарната ко­мунистическа власт в периода 1944-1989 г. При всяка подобна акция концлагерите и затворите се пълнят с невинни хора, като някои от тях попадат по няколко пъти там, след като веднъж са влезли в „черните списъци“. Неудобните на властта хора се пре­махват понякога тихомълком („безследно изчезнали“ или умре­ли в лагерите от „настинка“), а също и чрез шумни процеси със смъртни присъди, за сплашване на останалите живи.

Ето някои от тези акции и кампании на комунистите:

• Чистките на „виновните за катастрофата“ и „Народния съд“ (1944 – 1945 г.).
• Създаването с наредба-закон на ТВО – концлагерите (1945 г.).
• Ликвидиране на опозицията. Процесите срещу ГМ. Ди­митров, Кръстьо Пастухов, Цвети Иванов, Никола Петков и дру­ги (1946 – 1947 г.).
• Чистките сред армията и „Военния съюз“ (1946 – 1947 г.);
• Процесите срещу ВМРО и михайловистите (1946 г.).
• Насилствената колективизация в селското стопанство, преследване на „кулаците“ и създаването на ТКЗС (1949 – 1950 г.).
• Търсене на „врага с партиен билет“, процесите срещу Трайчо Костов и други видни партийни лица и майстори на ин­квизицията в ДС (за заличаване на следите) (1949 – 1950 г.).
• Унищожаване движението на горяните (1948 г.).
• Чистки сред студентите и академичните среди (1944 – 1950 г.).
• Закон за трудово мобилизиране на безделниците и праз­носкитащите (1946 г.);
• Закони за национализация на индустрията, едрия земе­делски машинен инвентар и едрата градска собственост (1947 -1948 г.);
• Процесите срещу свещениците – евангелисти и католи­ци (1952 г.).
• Репресиите по повод Унгарската революция от 1956 г.
• Репресиите по повод „Пражката пролет“ и нахлуването на войски на Варшавския договор в Чехословакия (1968 г.).

      При последните две събития органите на МВР и ДС по мес­та са имали подробни списъци на хора, които при нужда (вълне­ния и бунтове, стачки) е трябвало да бъдат поголовно избити от властите.

         Както вече споменахме, избиванията, извършвани от кому­нистите, били съпровождани и с ограбване на имуществото на жертвите. Понякога хората били изпращани в концлагер, защо като някой началник е харесал за себе си къщата им или поради друг личен мотив. На убитите в концлагерите мародерите изби­вали златните зъби (които били популярни по това време) и съ­бирали ценния метал (53).

           На много от убитите от „народния съд“ жилищата били кон­фискувани и в тях се настанили съответните „отговорни друга­ри“; най-често техните палачи. Създателят на „народния съд“, Минчо Нейков, тогава министър на правосъдието, експроприи­ра дома на осъдения на смърт Димитър Генчев, бивш инспектор на дворците. Политбюровецът Петко Кунин се разполага в жи­лището на индустриалеца Димитър Саръиванов, докато зам.-министърът на вътрешните работи Руси Христозов заема къща­та на разстреляния генерал Лукаш. Не остава по-назад и колега-|та му Мирчо Спасов – след като изселва фамилията на осъде­ния бивш царски съветник Петър Морфов, той се премества да живее в апартамента му. Същото прави и началникът на ДС То­ма Трайков – прилапва жилището на убития, вероятно лично от него, без съд и присъда Атанас Пашков, деец на македонското движение. Колегата му от ДС Георги Стаменов пък си „заплю–а“ дома на проф. д-р Димитър Атанасов – бивш министър на земеделието и държавните имоти. В къщата на „безследно из­чезналия“ Марко Султанов, бивш околийски управител на Тър­говище, се самонастанява местният партизански бандит Най­ден Младенов, а известният главорез Стою Неделчев-Чочооглу взема дома на старозагорския народен представител Иван Мин­ков, също жертва на „народния съд“. Най-голям удар прави глав­ният народен обвинител Георги Петров, който си присвоява апар­тамент от 143 кв. м, принадлежащ на подполковник Илия Йон­чев, чиято смъртна присъда Петров лично е подписал. Заслужа­ва да се отбележи и името на Цола Драгойчева, „влязла във вла­дение“ на жилището на незнайно къде убития руски белоемиг-рант княз Дмитрий Лобанов-Ростовски и т.н., и т.н. (147).

         Освен тези съществуват обаче и много по-крупни грабежи на комунистите, които засягат цялата страна и я връщат десети­летия назад в своето развитие, разорявайки и ограбвайки труда на няколко поколения българи. От разсекретените архиви става ясно на какъв грабеж и финансово-икономическа разруха е под­ложена България след 1944 г., което също е важен елемент от Геноцида и Холокоста над българския народ.

          Набутването на България във война с Германия струва на страната близо 160 милиарда лева (1945 г.) и 40 000 жертви в жива сила (8337 убити, 9155 изчезнали и 22 958 ранени, осакате­ни и измръзнали). За сравнение, целият национален доход на България за 1945 г. е 141,8 милиарда лева, а военните разходи за 450-хилядната армия, която комунистите изпращат срещу Германия, надвишават три пъти приходната част на бюджета на България за 1945 г. (43 милиарда лева) (92).

            Независимо че България воюва с Германия, на нашата държава е отказан статут на съвоюваща страна и България е об­ложена с огромни репарации и средства за издръжка на 600 000 души от „освободителната“ (а всъщност окупационна!) съветс­ка войска. Този грабеж възлиза на близо 40 милиарда лева. Това са само част от сумите ограбени от България. Подробно описание на загубите и анализ на процесите са направени в пуб­ликацията на проф. Георги Марков във в. „Истина“ (92).

          Съветските окупационни власти слагат ръка също на ва­лутните резерви и златния резерв (в кюлчета) на БНБ и ги извоз­ват в Съветския съюз. Те прибират незаконно също и около 1 милиард лева дълг на Германия към България.

             Тоталният финансов и материален грабеж продължава и с „драконовските закони“ за национализация, отчуждаване на „ед­рата градска собственост“ и насилствената колективизация в сел­ското стопанство. Тези закони влизат в сила до 1948 г.

           В тези процеси на грабеж особено активни са българските евреи – комунисти и ционисти. Но българската история по лесни за обяснение причини е много слабо проучена за периода 1944­1949 г., когато значителна част от българските евреи емигрират по заповед на ционистките организации и масонските ложи в Израел. В това отношение най-пълно до сега е изследването на

             Бойка Василева (18), от което се вижда, че евреите и БКП са действали като едно цяло!… Проф. Крум Балтаджиев (14) до­пълва и разширява това изследване и с един задълбочен анализ доказва, че евреите комунисти са едни от палачите (може би ос­новните) на българския народ след 1944 г. Те избиват и ограбват 138 000 души – елита на българската нация, и извършват редица спекулации с недвижими имоти (тъй наречените „еврейски имо­ти“), които двойно се осребряват за евреите. Веднъж те ги про­дават (в повечето случаи без нотариален акт, а само с договор) на богати българи, а след национализацията и конфискацията (чрез закони, измислени от тях), комунистите отново ги приби­рат и ги „одържавяват“. Към днешна дата потомците на същите тези чифути идват от „на майната си“ с нотариални актове и по закона за реституцията на алкохолика Лучников прибират имо­ти, които не са техни. Така, с фалшиви документи, почти е при­ватизиран и реституиран представителният хотел „Рила“, който като поземлена собственост поначало е бил владение на Бъл­гарската православна църква (съществуват документи за това!)…

            В тези мътни дела и незаконно разграбване на ценности и имущества, както и за емигрирането на евреите (което е напъл­но доброволно и по тяхно желание!) особено активни са: Георги Димитров (женен за еврейката Роза Димитрова*); Жак Натан Примо* (ЦК на БКП); Исак Франсез* (ОФ), д-р Конфино*, Ха­им Бенадов*, Израел Майер* (ОФ), Фишер*, С. Леви*, С. Пе-рец*, д-р Фархи*, X. Аструков*, Д. Йерохам*, М. Юлзари*, Я. Яков*, М. Бехаров*, Н. Исакова*, Е. Арие*, И. Аруети*, Рай-монд Вагенщайн*, Н. Гринберг*, Д. Асса*, С. Бали*, Л. Рубе-нов*, Бети Данон*, Исак Москона*, д-р Голдщайн* и други (18). В далаверата участват Консисторията, еврейската банка „Геу-ла“ и почти всички еврейски организации, институти и ложи в България, тясно подкрепяни от БКП и активистите на комунис­тическата партия.

          След заминаването на основната маса евреи за Израел, в България остават около 10 000 от тях, като в повечето случаи се настаняват на ключови места по върховете на властта. Ето ня­кои от тези лица, които са участвали най-активно в геноцидната антибългарска политика на БКП:

• Жак Натан Примо* (ЦК на БКП), завършил икономика в Москва, професор;
• доц. к.ф.н. Соломон Леви* (БКП);
• Соня Бакиш* (БКП), съпруга на Станко Тодоров – член на ЦК на БКП, бивш министър-председател и председател на Народното събрание;
• Роза Димитрова* (БКП), съпруга на палача на българския народ и създател на „македонската нация“ – Георги Димитров;
• майор Аврам Митов* (ДС), член на БКП;
• Пепо Менахем Коен* – съдия от съставите на „народния съд“ (БКП);
• Манчо Рахамимов Мошев* – главен обвинител в „народ­ния съд“, член на БКП;
• Исак Елизар Франсез* – съдия от „народния съд“ (БКП);
• Исак Соломон Паси* – един от главните идеолози на БКП, участвал в процесите срещу католиците (1952 г.), потомствен масон, цензор на академична литература, баща на „атлантика“ Соломон И. Паси*, бивш министър на външните работи от НДСВ (2001-2005 г.), понастоящем народен представител;
• 10. Исак Данон* – главорез от съставите на „народния съд“, член на БКП;
• 11. Паулина Юрай Пиринска* (БКП), майка на Георги Пи­рински* – понастоящем председател на Народното събрание; преподавателка по английски език в СУ „Климент Охридски“ (от 1953 г.); доцент (от 1973 г.);
• 12. д-р Ашер Хананел* – главен равин в България (1947 г.);
• 13. Ели Хаим Ешкенази* (БКП), ст.н.с. в Института за бъл­гарска история и в Института за балканистика (БАН); председа­тел на Еврейския научен институт; идеолог на БКП;
• 14. Елизар Ардати* (БКП);
• 15. Аврам Юда Алфаса* – масон, ръководител на ложата „Кармел“ към „Бней Брит“;
• 16. Соломон Леви* – масон („Бней Брит“);
• Давид Беневенисти* – (БКП) идеолог на БКП;
• Жак Аройо* – (БКП), преподавател по политическа ико­номика в СУ (1951 г.);
• Жаклин Бехар* (БКП) – преподавателка по педагогика, правни и държавни науки в СУ „Климент Охридски“ (1953 г.);
• Жак Меламед* (БКП) – преподавател по правни и дър­жавни науки в СУ (1953 г.);
• Нисим Яхиел* (БКП) – преподавател по философия в СУ (1954 г.);
• Леон Леви* (БКП) – преподавател по философия в СУ
• (1958 г.);
• Йосиф Барух* (БКП) – преподавател по журналистика в
• СУ (1958 г.);
• проф. Насим Сабат Аладжем* (БКП) – преподавател по „марксизъм-ленинизъм“ във Висшия лесотехнически институт
• в София (1949 г.);
• Хаския Давидов Несимов* (БКП) – преподавател във Висшия лесотехнически институт в София, доцент и професор
• (1973 г.);
• 26.  Рубен Аврамов Леви* – секретар на ЦК на БКП (1950
  .), директор на обединената школа на Коминтерна в Москва
  1941 – 1943 г.); председател на Комитета за наука, изкуство и
• култура и министър на културата в България (1952 – 1957 г.). Един от идеолозите на БКП и фалшификатор на българската история;
• 27.  Исак Москона* (БКП) – публицист;
• 28.             проф. Насим Меворах* (БКП) – съдия от съставите на „народния съд“; преподавател в Юридическия факултет на СУ;
• дипломат, представител на България в ООН и посланик в САЩ;
• баща е на поета комунист Валери Петров* (БКП) – един от „червените шамани“; и двамата са идеолози на БКП;
• 29.  Леон Соломонов Асланов* (БКП) – завършил Висшата
  партийна школа (1954 г.); специализирал в Москва (1960 – 1961 доцент по история, идеолог на БКП и фалшификатор на бъл-арската история;
• Давид Соломон Елазар* (БКП), завършил Висшата пар­тийна школа (1949 г.); завършил Военната академия, директор на Института по история на БКП, идеолог на БКП, „червен ша­ман“;
• Берта Якова Калаора* (БКП) – завършила Висшата пар­тийна школа (1954 г.) и история в СУ (1969 г.), профсъюзен деец;
• Давид Буко Коен* (БКП) – служител на МВР (ДС), за­веждащ ЦДИА; ръководител на научния архив на БАН, идеолог на комунистите;
• Клара Йосиф Пинкас* (БКП) – преподавателка във Вис­шата партийна школа, старши преподавател в АОНСУ доцент, зам.-директор на Института по марксизъм-ленинизъм (1960 г.), идеолог на БКП;
• Анжел Вагенщайн* (БКП) – режисьор на филми на ко­мунистическа тематика, идеолог на БКП и троен агент (ДС, КГБ и ЩАЗИ), син на палача Раймонд Вагенщайн*;
• Йосиф Леви* (БКП) – равин, председател на Централ­ния израилтянски духовен съвет в България; полковник от ДС;
• Доц. д-р Яко Моис Афар* (БКП) – доцент по биохимия, работил в Централния научноизследователски институт по фи­зическа култура, преподавател в Куба (1968 – 1970 г.); професор; съден е за взимане на подкупи от студентите във ВИФ „Г. Ди­митров“ (НСА) и е лежал в затвора;
• Нико (Нисим) Мойсей Яхиел* – член на ЦК на БКП.

       Има цял куп от такива „специалисти“ с еврейски произ­ход, които са издигани по партийна линия на ключови длъж­ности в държавния апарат, репресивните органи на МВР ДС и МНО; преподаватели в университетите и други, които са конт­ролирали живота в страната през черните десетилетия на то­талитаризма. Тогава цяла България бе превърната в гигантски комунистически концлагер, изолиран с „желязна завеса“ от ос­таналия свят. Един период на чудовищни репресии и страх; ед­но „безвремие“, в което сякаш не сме живели, а само сме съ­ществували и все пак оцелели с цената на много жертви от ня­колко поколения българи.

          Не трябва да забравяме, че основните съветници на дикта­тора палач Тодор Живков бяха също „богоборци“: Нико (Ни-сим) Мойсей Яхиел*, п-к Валери Таджер*, Леон Фабрикант*, Жак Натан Примо*, Исак Соломон Паси*, Валери Натан*, Барух Шамлиев*, Андрей Луканов*, Нансен Бехар*, Давид Овадия*, Александър Фол* и други.

          Тази „мода“ на ключови места в управлението на страната да се поставят евреи – талмудисти и безбожници, идва естестве­но от Москва. За чии интереси са работили тези люде не е труд­но да се досетим. Ето ви един факт за размисъл: секретарят на Тодор Живков – Нико Мойсей Яхиел служил при него близо 30 години, след падането му от власт през 1989 г., веднага „обърна палачинката“ и написа книга срещу тоталитаризма. После за­мина на стари години за Израел, където получаваше пенсия 2000 долара до 2000 г., когато умря. Дали пък пенсията не му е изпла­щана от „Мосад“?!?…

          Двамата секретари на Сталин* и цялото му правителство също бяха „богоборци“, обрязани по всички правила на „Талму­да“. Затова през периода на неговото властване в Съветския съ­юз бяха избити 62 милиона християни! След смъртта на Ста­лин* властта беше поета от друг криптоюдеин – Никита Хруш­чов* (истинското му име е Соломон Пеарламутер*). Тези данни са взети от книгата на Жан Бойе „Заговорът на масоните“ (15).

           По време на тоталитарния период в България освен физи­чески, протича и духовен Геноцид. Той яростно е осъществяван от комунистите и внедрените богоборци, окупирали академич­ните среди, културата и образованието. Правят се чудовищни фалшификации на българската древна и по-нова история, нала­гат се грешни кодове и комунистически клишета. Особено мно­го се фалшифицира историята на българите в Македония, за да се влезе в рамките, наложени от Коминтерна, и да се създаде от българите там „македонска нация“. С тази цел се измисля и „ма­кедонски език“, който, както е известно и на световната наука, е просто един западен български диалект. Следвайки препоръки­те на болшевиките, комунистите в България станаха проводник на националния нихилизъм и на обезличаващия интернациона­лизъм, трансформирал се днес в космополитизъм и глобализъм.

          Особено много вреди бяха нанесени на традиционната ни религия – православното християнство; безбожието (атеизма), налагано от комунистите и „богоборците“, е едно от най-голе­мите престъпления на управляващата върхушка. Атеизмът е пред­ставян от неговите апологети като „свободомислие“, „разкре-постяване на духа“, отхвърляне на религиозните догми“, „мо­дерно мислене“ и т.н. Според атеистите „религията е опиум за народите“ и трябва да се унищожи!?!…

            В някои книги на тази тема от онова време, издавани с пропа­гандна цел от „Партиздат“, можем да прочетем следните „бисери“:

„… Антирелигиозното достижение на българския народ е сериозен принос в съкровищницата на духовната ни култура. То е и подтик за национално-патриотична възхита!… “ (137);

„… Антирелигиозното свободомислие съставлява важен ас­пект от народния светоглед… “ (137);

„… Захари Стоянов на няколко места в своите „Записки“ отбелязва, че измежду апостолите „нямаше хора със строга на­божност“. Той непоколебимо поставя Левски на първо място сред безбожниците… “ (137). (Само дето тук авторите са пропуснали да посочат, че Захари Стоянов е бил масон – бел. моя, Г В.)

„… Гениалният поет революционер Христо Ботев се изди­га над традиционния революционно-демократичен атеизъм. Той се доближава до „крайъгълния камък“ (Вл. И. Ленин*) на мар­ксисткия атеизъм – идеята за религията като опиум за народи­те… “ (137).

„… Атеизмът е критерий за зрелостта на социалистическо­то общество, защото, както чудесно е казано от Маркс*, социа­лизмът ще побеждава в такава степен, в каквато изчезва религи­ята. Затова и лозунгът на войнстващите атеисти (юдео-масони-те – бел. моя, Г В.) през 30-те години е: „Борбата против религи­ята е борба за социализъм… “ (137).

           Още през 1925 г. обаче в „Църковен вестник“ българските свещеници пишат следното: „… Не е възможно човек да стане настоящ болшевик, без предварително да е станал безверник и безбожник. Защото болшевизмът е пълно отрицание на всяка религия, на всяка вяра в божество; той е царството на злото, на сатаната… „

        Мисля, че този пасаж обяснява всичко и едва ли е нужно да коментираме горната агресивна антихристиянска пропаганда, насочена срещу духовните ценности на българина! Тези сата-нински опити за налагане на фалшива ценностна система в Бъл­гария продължават под една или друга форма и днес, но на този важен въпрос ще се спрем в следващата глава.

             Паралелно с извършвания от комунистите в България Ге­ноцид и Холокост, тече такъв и спрямо българите в Гърция и Югославия (Западните покрайнини, Македония и други). В Югос­лавия след 1944 г. са избити над 30 000 българи (особено от Ма­кедония), а в сръбските затвори и концлагери изгниват над 120 000 българи, най-често за отказа им да ги запишат като „маке­донци“; над 180 000 се изселват принудително в България, къде­то също са репресирани, а едно не малка част е принудена да емигрира в Европа и Америка.

         В Гърция българското население е редовно тероризирано от гръцките андарти. Убити са много лидери и български све­щеници. Поломени са имоти, палят се български къщи, сипят се заплахи и побои. В българските села Просечен и Граменица (в Беломорска Тракия) гърците правели бесилки на площада и уби­вали българите наред. В други селища по най-садистичен начин са убити български свещеници, чийто очи са избодени с ножове и лицата им са обезобразени. Целта на този открит терор е да се принудят българите да се изселват в България.

      Керваните от български бежанци след 1944 г. са безкрайни и печални. Болните и стари хора били изоставяни по принуда, а някои по-слаби просто умирали по пътя.

         Гражданската война в Гърция (1946 – 1949 г.) отне живота на над 20 000 българи там, а други 50 000 бяха принудени да емигрират. Особено много пострадват българите от Егейска Ма­кедония. Ето един епизод от това време, описан в писмо от дее­ца на ВМРО Христо Лагадинов до Методи Кърпачев; разказ за гръцките затвори и лагери:

„… През 1948 г. аз и още 5 нашенци, подведени под смъртна отговорност като добри българи, бяхме хвърлени в най-стращ-ния затвор – „Макронисо“. Аз и още двама нашенци работехме като зидари при кухнята, близо до пристанището. Рано една сут­рин пристигна гемия, от която бяха разтоварени около 50 мом­чета на 13-17-годишна възраст. Всички бяха почти живи мър­тъвци. Всяко момче носеше кошничка или торба за старите си дрешки. Комендантът на острова, кръвопиецът полковник Тома Сильо, започна своята реч: „Докарахме ви тук за превъзпита­ние. Вие сте деца на майка Елада и всеки трябва да подпише клетвена декларация, че не е „Вулгарико гуруни“ (българска сви­ня), а че е горд православен грък.“

Като по чудо всички деца гръмнаха в хор: „Ние сме българи!“

         Комендантът се опита още няколко пъти, обещавайки сво­бода и добра работа, но децата пак повториха: „Българи!“ Тога­ва комендантът побеснял зарева: „Оли сти таласа!“ – (всички в морето)“. Военните полицаи започнаха да бият децата, да ги бу­тат по-навътре в морето. После започнаха да ги замерват с ка­мъни. След около половин час комендантът даде заповед да из­лязат от морето. Не излязоха всички деца. Пет-шест кошнички останаха да се люшкат на повърхността, пет-шест млади бъл­гарчета се удавиха…

          Още същата нощ тези децата герои бяха подложени на най-жестоки мъчения, включително бяха изнасилвани от военните полицаи и от самия комендант. Това продължи още десетина дни, когато една сутрин момчетата ни живи, ни умрели ги нато­вариха на гемията, за да ги карат в Атина на болница. През нощ­та тези деца бяха погълнали различни остри предмети като ви­лици, ножчета и прочие, за да се самоубият.

        Тези деца бяха от Костурския край. Това е пример на рядък кураж и жертвоготовност в името на българщината. Това е под­виг, пред който биха се преклонили и безсмъртните солунски атентатори, ако можеха да станат от гроба… “ (113).

         През същата 1948 г. в Македония вилнее инквизиторът Ла­зар Колишевски – ръководител на Комунистическата партия на Македония и председател на правителството на НРМ. Той е нат­рапен там от комунистическия вожд маршал Йосиф Броз Ти-то*. Сръбските концлагери от рода на „Голи оток“ и други бяха напълнени с български патриоти, които изгниха там и оставиха костите си за памет на нашето поколение!

        Това ставаше около нас, а в България комунистическите еничери и богоборческите изчадия продължиха да колят и обез­кървяват българския народ непрестанно до 1989 г., когато нови­те условия наложиха промяна на тактиката!…

           В края на тази глава ще цитираме един много любопитен документ – инструкция за съветските войски, окупирали стра­ните от Източна Европа, в това число и България. От този сек­ретен документ, изготвен от комунистите в Москва, става ясно как Геноцидът и тоталния контрол над българите са били прог­рамирани предварително, систематично и с научен подход (по същия начин, по който това се прави и днес с още по-рафинира-ни средства за унищожение и пропаганда):

Строго секретно КАА/08.113

Москва, 2.04.1947 г.

Инструкция НК/003 47

• В сградата на посолството да не се приемат местни ин­форматори. Срещите да се организират от наши специални служ­би на публични места. Посолството приема информации чрез специалните служби.
• Да не се допуска контакт между нашата войска и цивилни лица от страната. Забраняват се посещения на местни лица от нашия офицерски състав, контакт на войници с местни жени или на войници с войници от страната и нашата войска.
• Да се ускори ликвидирането на граждани, които участват или симпатизират на партии и организации отпреди войната и възстановили се след нея без нашето съгласие. Да се използват за тази цел всички конфликти и недоразумения между тях, а съ­що така и въоръжена опозиция.
• В политическите репресии да се използват войници от армията (възстановена на наша територия) и след това да се ликвидират тези войници.
• Да се ускори съединяването на всички социалистически партии в една – комунистическа, като всички водачи на тази пар­тия да бъдат предварително утвърдени от органите на нашите специални служби.
• Да се обединят всички младежки организации в една -комсомолска – с водачи, утвърдени от нашите служби. Преди обединяването да се ликвидират всички водачи на бивши юно­шески и младежки организации.
• Делегатите на партийните конгреси да нямат мандат след конгреса. Да се елиминират делегатите, които са активни. За все­ки следващ конгрес да се избират делегати, утвърдени от наши­те служби.
• Да се прави системно разследване на хора – добри орга­низатори и специалисти, които са популярни. Тези хора да се привличат към нас, а ако откажат – да не се допускат до ръко­водни длъжности.
• Да се организира всички държавни служители, освен ми­лиционери и миньори, да получават ниски заплати. Това специ­ално да се отнася до здравните служби, съдебно-изпълнителс-ките служби, просветата и културата.
• 10. Към всички органи на властта и всички значителни за­води да се включат хора, които сътрудничат на КГБ. Това да се осъществява без знанието на държавните местни власти.
• 11. Да се обърне внимание на печатната преса да не цитира сумарни количества и видове на стоки, които се изпращат в СССР. Да се посочва, че това е обменна търговия.
• 12. Местните власти да не издават на купувачите на земя, къщи и парцели нотариални актове, а актове за получаване.
• 13. Да се приложи такава специална икономическа полити­ка към частното селско стопанство, че то да бъде с ниска прои­зводителност и неефективно. При втория етап да се започне ко­лективизация на селското стопанство. Ако се появи силна опо­зиция, да се намали доставката на средствата за производство и се увеличат данъците към държавата. Ако и това няма ефект, то селското стопанство да се доведе до състояние да не може да изхранва държавата и да разчита на внос на храна.
• 14. Да се формулират всички закони, укази и разпоредби за организация, икономика и право така, че да не се дава точно и прецизно тълкуване (с изключение на военните).
• 15. За всеки проблем да се създават комисии, съвети, инст­рукции и т. н. така, че никои от тях да няма право на окончател­но решение без консултации с останалите.
• 16. Самоуправляващите органи на заводите да не могат да имат влияние върху дейността и развитието на предприятието. Те могат да се занимават само с изпълнение на полученото за­дание.
• 17. Профсъюзите не могат да имат противоречия с разпо­режданията на дирекцията. Да се натоварят профсъюзите с дру­ги задължения – организиране на почивка, просвета, културни и други развлечения, екскурзии, разпределяне на дефицитни сто­ки и потвърждаване на мнения и характеристики от политичес­ките власти.
• 18. Да се авансират само такива сътрудници и началници, които образцово изпълняват получените служебни задания, но без склонност към анализ на проблемите извън заданията.
• 19. На всички отговорни ръководители на партийни, дър­жавни и стопански дейности да се създадат условия, които да ги компрометират в очите на подчинените им, като се изключва възможността да се върнат в средата, от която са излезли.
• 20. Офицерският кадър от местната армия може да получи отговорни длъжности само при условие, че там има наши сът­рудници от КГБ.
• 21. Да се организира специален надзор за количеството му­ниции за всички видове оръжие на всеки арсенал. Учение с бой­ни патрони да се прави само при строг контрол.
• 22. Да се обхванат под специален надзор всички лаборато­рии към НИИ (научно-изследователски институти – бел. ред.).
• Да се обръща специално внимание на всички изобрета­тели и рационализатори, като всички по-важни изобретения и предложения да се регистрират в нашите централи. До реализа­ция да се допускат само изобретения, засягащи експлоатацията на минното дело. Важните изобретения да се продават в чужби­на. Да не се допуска до публикация стойността на изобретение­то.
• Системно да се нарушава графикът на транспорта в стра­ната (с изключение на нашия специален транспорт).
• Да се провеждат симпозиуми и конференции и да се за­писват предложенията и докладите, като се регистрират док­ладчиците, но за реализацията да се спазва само нашата инст­рукция.
• Да се популяризират интервюта с работници за актуал­ни производствени проблеми, като се критикува безпорядъкът, но не трябва да се ликвидират причините за тези проблеми.
• Всички обръщения към народа от официални служите­ли и водачи да обхващат исторически и народни акценти, но да не се проповядва дух на обединение на целия народ.
• Да се обърне внимание на всички новостроящи се гра­дове и квартали да не се изгражда друг освен главен водопро­вод. Всички стари кладенци и локални водопроводи да се ликви­дират систематично.
• При модернизиране и разширение на заводите да се оси­гури изтичането на замърсени води да става в реки, които могат да бъдат резерв за питейна вода.
• В новостроящите се апартаменти и къщи, а така също и при възстановяване да не се строят помещения за запасяване с хранителни стоки и за отглеждане на животни.
• Частните работници и предприятия да се снабдяват с лошокачествени суровини и оборудване, което да осигурява про­изводството на лошокачествена продукция на цени, по-високи от държавните.
• Да се създадат условия за максимално развитие на ад­министрацията по всички нива – районни, общински, градски.
• Може да се допуска критика на администрацията, но това да не влияе на нейното намаляване или по-прецизна работа.
• Да се контролира само изпълнение на плана на предп­риятия, произвеждащи суровини и други производства, включе­ни в нашата инструкция. Забранено е изпълнението на плана за продукти и стоки за вътрешния пазар.
• Специално да се наблюдава църквата, като се създават условия и програми за обучение на младежта за наслагване на омраза към нея. Специален контрол да се упражнява над цър­ковните печатници, библиотеки, архиви, проповеди и т. н.
• От всички основни, професионални и средни училища да се уволняват учителите, които имат голям авторитет и се пол­зват с уважение от учениците и населението. На тяхно място да се назначат нови. Учебните програми да се направят така, че да се прекъсва връзката между изучаваните предмети. Да се огра­ничи производството на учебни помагала. Да се премахне изу­чаването в средните училища на латински, гръцки, обща фило­софия, логика, генетика.
• По история да не се обяснява какво са правили царете за доброто на страната, а да се изтъкват тиранията и борбата на потискания народ. В професионалното обучение да се набляга на тясната специализация.
• Да се организират държавни митинги при годишнини на борбата против завоевателите (с изключение на руснаците), като се подчертава борбата срещу германците, а преди всичко борбата за социализъм.
• Забранява се да се поместват в средствата за информа­ция и издаваните книги данни за местни хора, живели в Русия преди революцията и по време на Втората световна война.
• Ако се възстановят или създадат организации, които под­държат дружбата със СССР, но се опитват да контролират дей­ността на държавните органи – да се обвинят в шовинизъм и на­ционализъм (нашите действия са независими от органите на дър­жавата). Начин на действие: унищожаване на нашите гробища и паметници, публикуване и размножаване на позиви, в които се осмива руският народ, руската култура и договорите между СССР и страната. Към тази пропаганда да се ангажират граждани от страната и да се използва съществуващата ненавист към СССР
• Да се прояви грижа за строителството на пътища и мос­тове, за да са готови при налагаща се интервенция така, че на­шите войски най-бързо и от всички посоки да се придвижат до центровете на опозиционните сили.
• Да се арестуват всички политически противници. Специ­ално да се преследват противниците, които имат авторитет сред населението. Да се ликвидират всички политически противници и след това да се обвинят в тежки криминални престъпления.
• Да не се допуска реабилитация на хора, съдени на поли­тически процеси. Ако се наложи такава да се допусне, но при условие, че това е съдебна грешка, без започване на разследване и обвиняване на виновните за съдебното решение.
• Не може да се изправят пред съд хора с длъжности, да­дени от партията – независимо че тези хора са виновни за ико­номически загуби и са мразени от подчинените си. В драматич­ни ситуации трябва да се преместват на друга равностойна или по-висока длъжност в друга област или град. В крайни ситуации тези хора да се назначават на неначалническа служба, като се използват за кадрови резерв за друго време.
• За хора, които не са съгласувани от нашите специални служби, може да се публикуват съдебни процеси (специално това се отнася за кадри от армията, генерални директори, минист­ри), в които се обвиняват в дейности против народа, социализ­ма, индустриализацията. Това ще увеличи подозрителността и ще мобилизира работническата класа.
• Да се проявява системен контрол хората на отговорни длъжности да произхождат от работническата класа и да имат най-ниска квалификация.
• Да се проявява постоянна грижа за систематически под­бор за висшите институти на хора, които произхождат от най-ниската категория от населението или незаинтересувани профе­сионално хора, стремящи се само към диплома.