При вестта за влизането на Съединените щати във войната Чърчил открито ликува и с основание. Както по-късно той пояснява: „Съдбата на Хитлер е решена. Съдбата на Мусолини е решена. Колкото до японците, те ще бъдат сринати със земята. Всичко останало е само въпрос на правилното прилагане на смазващ натиск" Подобна увереност през 1942 и първата половина на 1943 година сигурно изглежда твърде неуместна за по-предпазливо мислещите сред съюзниците. През първите шест месеца след Пърл Харбър японските части вилнеят неистово из Тихия океан и Югоизточна Азия, като разбиват европейските колониални империи, обсаждат Китай от юг, изправят пред заплаха и Индия, Австралия и Хаваите. По Източния фронт Вермахтът подновява своите победни атаки и след като отминава зимата на 1941-1942 г., пробива с бой пътя си към Кавказ. В почти същото време много по-малобройните германски части под командването на Ромел в Северна Африка се приближават на петдесет и пет мили от Александрия. По-смъртоносни от всякога са както десантната кампания срещу съюзническите конвои, така и най-силните удари срещу търговски кораби през пролетта на 1943 г. Англо-американската „контраблокада" не успява да нанесе тежки поражения на германската икономика посредством стратегическо бомбардиране и търпи значителни загуби сред самолетните екипажи. Ако съдбата на силите от Оста след декември 1941 г. е вече решена, не са много доказателствата, че те го съзнават.
Правилното прилагане на смазващ натиск
В основата си преценката на Чърчил е точна. Превръщането на конфликта от европейска война в световна може би обърква стратегическия мистификационен план на самата Англия - както подчертават много от историците, загубата на Сингапур е последица от концентрираните в Средиземноморския театър2 английски самолети и елитни дивизии, но след пълната мобилизация на новите воюващи страни равновесието на силите изцяло се променя. Междувременно военните машини на Германия и Япония продължават своите завоевания. Но колкото повече напредват, толкова по-трудно отвръщат на методично разработените от съюзниците контраофанзиви.
Първата от тях се провежда в района на Тихия океан, където базираните самолетоносачи на Нимиц вече притъпяват японския щурм към Коралово море (май 1942 г.) и Мидуей (юни 1942 г.) и демонстрират колко съдбоносно важна е бойната морска и въздушна мощ сред необхватните ширини на океана. Към края на годината японските войски са изгонени от Нимиц, (Честър Уилям (1885-1966)-американски адмирал, командвал американския флот в района на Тихия океан от 1941 до 1945 г. (б. пр.)Към Гуадалканал и към Нова Гвинея се придвижват австралийско-американски войски.
Когато в края на 1943 г. започва насочената към централната част на Тихия океан контраофанзива, двете мощни американски бойни флотилии, прикриващи нападението на Гилбърт, са охранявани от четири групи скоростни самолетоносачи със специално предназначение (общо дванайсет самолетоносача) със съкрушително господство във въздуха. Още по-големият дисбаланс на силите позволява на английските дивизии през октомври 1942 г. да разбият германските позиции в Ел Аламейн и да отблъснат частите на Ромел към Тунис. Когато заповядва настъплението, Монтгомъри разполага с шест пъти по-голям брой танкове от противника си, три пъти по-многочислена войска и почти пълно господство по въздуха. През следващия месец стохилядната англо-американска армия на Айзенхауер се приземява във Френска Северна Африка, за да започне откъм запад „придвижването към чувала" на германо-италианските сили, което завършва с масовата им капитулация през май 1943 г. По същото време и Дьониц е принуден да изтегли подводниците от Северния Атлантически океан, където те понасят твърде тежки загуби от съюзническите конвои, прикривани сега от свръхдългобойните „Либърейтърс", от ескортиращи самолетоносачи и охранителни групи, съоръжени с най-модерните локатори и подводни бомби, предупреждавани за движението на германските подводници от устройствата за дешифриране „Ултра"5. Въпреки че на съюзниците им е необходимо повече време, докато постигнат „превъзходство по въздуха" над Европа, за да го изравнят с пълното си господство и по море, решението е бързо намерено чрез създаването на дългобойния изтребител „Мустанг". През декември 1943 г. той вече придружава ятата от бомбардировачи на САЩ, а след още няколко месеца способността на Луфтвафе да защитава въздушното пространство над войниците, фабриките и цивилното население на Третия райх е безвъзвратно отслабена.
Много по-застрашителна за върховното командване е промяната на съотношението в постигнатото преимущество на Източния фронт. Още през август 1941 г, когато мнозина сред наблюдателите допускат, че Русия е на път да бъде ликвидирана като велика сила, генерал Халдер мрачно споделя в дневника на военното командване: „Разчистили сме си сметките с около 200 неприятелски дивизии. Досега вече сме преброили 360 невъоръжени, екипирани съгласно нашите стандарти, често и тактическото им командване също е слабо, но ако ние разбием една дузина, руснаците чисто и просто вдигат друга дузина. Времето е на тяхна страна, защото те са близко до собствените си ресурси, докато ние се отдалечаваме от нашите все повече и повече".
Броят на жертвите в тези масови, безразсъдни, жестоки боеве прави да изглеждат „нормални" дори загубите по времето на Първата световна война. Германците твърдят, че през първите пет месеци от сраженията са убили, ранили или пленили много повече от 3 милиона руснаци. Все пак именно в момента, когато Сталин и Ставката планират първата контраофанзива край Москва, Червената армия все още разполага с 4,2 милиона в полевите си армии и има числено превъзходство в танкове и самолети. Няма смисъл, разбира се, да бъдат правени сравнения с германския професионализъм по суша или въздух - дори в края на 1944 г. руснаците губят петима или шестима срещу всеки един германски войник.
Когато страховитата зима на 1941-1942 г. отминава, военната машина на Хитлер отново започва своята офанзива, този път срещу Сталинград, за да последва и катастрофата. След Сталинград германците правят следващия си опит през лятото на 1943 г. като събират своите бронетанкови части, за да докарат за обсадата на Курск невероятния брой от седемнайсет бронирани дивизии. И все пак в битката, която се превръща в най-голямото танково сражение през Втората световна война, Червената армия участва с общо трийсет и четири бронирани дивизии от близо 4000 бойни машини срещу германските 2700. Въпреки че за седмица броят на съветските танкове намалява с повече от половината, по време на тази операция те разбиват по-голямата част от Хитлеровата Panzerarmee и вече са готови за безмилостното контранастъпление към Берлин.
Дошлото в този момент-известие-за-десанта на съюзниците в Италия служи на Хитлер като извинение за отстъплението, но то е и доказателство околко неприятелите на Райха са затегнали обръча. Дали в такъв случай всичко това е „само въпрос правилно да се приложи смазващ натиск"? В действителност икономическата мощ никога не е била единствената сила, оказваща въздействие върху ефективността на военното дело, дори и по време на автоматизираната, тотална война от 1939-1945 г. Икономиката и провеждането на битката, ако перифразираме Клаузевиц*, се намират в почти същата взаимна зависимост, в каквато са майсторенето на мечове и изкусното им използване. И наистина съществуват твърде много примери за печалните политически и стратегически грешки, извършени от германското и японското командване след 1941 г., които им струват скъпо. За германците те се простират от сравнително дребномащабните решения. То тръгва от арогантната предубеденост, че тайнствените нравствени норми няма никога да бъдат сломени от идейните предразсъдъци спрямо наетите в заводите за боеприпаси германски жени, въпреки че всички неприятели на Германия охотно експлоатират тази недокосвана досега яма с работна ръка. Това е съпроводено от съперничествата сред висшите ешелони на самата армия, което ги лишава от способността да се противопоставят на налудничавите Хитлерови идеи за свръхамбициозни офанзиви, като Сталинградската битка и Курската дъга например. Освен всичко това съществува и обясняваният ни от учените като „поликратичен хаос" сред съпершгчещите помежду си правителствени служби и „субимперии" (армията, СС, областните гаулайтери, Министерството на икономиката), който спъва всякакво съгласуване на решенията и разпределянето на ресурсите, да не говорим, че наричаната по целия свят „велика стратегия" се скалъпва набързо. Този начин да се води война е несериозен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар