“Нощес ми докарали някакъв си русин да пее руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите - те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас – на ти тебе едно разколебаване, едни песни ни в туй, ни в онуй време. Едва сварихме да се изпокрием...”
Селото Кенали е разположено в Битолската равнина на 15 километра южно от град Битоля, до железопътната линия Битоля - Солун. Тук от 3 октомври до 14 ноември 1916г. българските войски водят кръвопролитни отбранителни боеве срещу връхлитащите съглашенски войски.
Цели 42 денонощия малобройните български войски обезкървяват силите на Антантата и спират временно настъплението им към Битоля.
В Кеналските боеве полковете на 8-а Тунджанска дивизия току - що окопали се в каменистата почва, без големи бетонни укрития, както при Дойран срещат в открит бой превъзхождащите френски войски. 42 денонощия българските войски с много воля и безумна храброст отразяват атаките на противника. Французите имат мощна артилерия и преорават постоянно българските позиции и окопи. След това атакуват с пехотата. Особено ожесточени са пехотните френски атаки на 4, 14 и 28 октомври и 14 ноември 1916г. Те са отблъснати с големи загуби за противника. Унищожен е 2/3 от състава на френската колониална дивизия.
Днес във френското Битолско военно гробище почиват костите на близо 15 000 френски офицери и войници, загинали в жестоките боеве при Кенали. Тунджанските полкове, към които се присъединяват и други полкове - части от 21-ви полк и 33-ти Свищовски полк от 9-та Плевенска дивизия също понасят сериозни загуби. 12-ти Балкански полк и 23-ти Шипченски полк, сражаващи се на Кеналската позиция губят половината от личния си състав, който е около 5000 души.
Ясна представа за битката може да се получи от дневника на френския войник сержант Жер Оливие, от 54-ти колониален полк, който е пленен на 28 октомври 1916 г.:
11 октомври 1916 г.
..Проклетата им Битоля... Българите усилено бомбардират гарата Кенали. Вали, кал, вода, проснал съм се по корем всред калта и очаквам... очаквам събитията. Какво ли ще дочакам?
13 октомври 1916 г.
Тая сутрин нашата артилерия усилено бомбардира неприятелските позиции. Особено тука в ляво има една батарея от 155, обръща им из дъно окопите.
Но и българите не си играят, шрапнелите им току фучат, свирят, гранати раздират въздуха, от вред трещят бомби. Току изведнъж без да знаем защо, се разгърмяват, пламва цялата линия от адска престрелка...Заради тази престрелка стана вече 3 часа лежа на корема си в тинята – не си познавам ни дрехите, ни обущата - всичко е безформена и безцветна маса - славата на Франция на Балканите!...
Някой разправя зад траверса, че тука не са само българи насреща ни. Здраво се държат тия поразеници, инат паплач, забили се в земята и макар, че на тъй на инак нашата артилерия ги рови и разравя – не шават. Тука половината и повечето трябва да са германци. Непременно, защото българите не могат удържа това - казват, че не ги бивало за модерна окопна война.
14 октомври 1916 г.
Вразуми ги, Господи, те искат да атакуваме! Вече раздадоха и вино да ни позамъглят главите – ще има значи атака днес...
...Боже, Боже, имам съвсем слаба надежда да видя още веднъж Франция...Да умреш поне във Франция или за Франция, а то за тия голтаци... Поврага му и сърбите, и българите, и целият им изток...
15 октомври 1916 г., при гара Кенали.
Какви ти германци! То били българи – брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар отдалече – цели покрити с косми, с пъклени очи. Отървахме се, ама как, сам си зная, а за другите един Бог знае. На ти тебе атакувай! Не разбирали българите от окопна война! Сочейки безспорната мощ на нашата артилерия, поручик Шотард ревеше: „Те всички са избити от барабанния ни огън. Вървете направо към окопите, никаква съпротива, никаква жива душа няма да срещнете и довечера сте в Битоля – там е почивката, там е избавлението. En avant! Vive le France!
И ние се втурнахме. Аз бях с команда чистачи на окопи / nettoyeurs/, която вървеше по-отзад, със задача, щом се заемат окопите, да се пръсне по тях и с нож и бомби да очисти всички ходове и окопи от останалите и скрилите се българи.
Отначало никой не се обаждаше и ние с още по-голяма увереност тичахме към телените им мрежи, гдето действително всичко бе разринато от нашата артилерия. Ненадейно като зафучаха снаряди върху нас, от вси страни се разтракаха картечници и тъкмо навлизахме в окопите им, сякаш из под земята изскочиха тия чудовища, нададоха едни дивашки викове и като бесни вълци се втурнаха право срещу нас, що бяхме отзад, с ножове, бомби, ятагани... с хиляди бяха, не видях точно колко бяха, не сварих и да видя – чистачи, щурмующи, черни, бели, всички се разбъркахме от тая изненада и рукнахме назад.
Че като започна и нашата артилерия върху нас, че и тяхната бие, та се къса, онези страшилища надали адски викове тичат подире ни, гърмят, хвърлят бомби, колят кого да сварят. Аз по чудо стигнах и минах нашите окопи и се скрих, останалите, особено щурмующите на поручик Шотард – смляха ги, нищо не остана от тях.
Бил съм и в други боеве и при Сома, и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал.
Ребюфа, горкият Ребюфа! Жив го уловиха. Тежко му! Той от тия канибали най-много се боеше. И Кампло, и него уловиха жив. Каква съдба ги чака... Боже, Боже, къде ни изпрати.
Аз си знаех, че няма да успеем, но дружинният като викнал: ''Атакувай! En avant!” Я ти ела да те видя, я ти излез срещу българите, като били толкова прости и не разбирали от модерен бой...
Да бяхме само бели, поне нямаше тъй нещастно да свършим. Аз го заявих и на ротния: ''Mon capitain, не ви ща 30 души във взвода, половината ми дайте, само десет ми дайте, да, десет, но да са бели французи.” С тия ваксаджийски кутии /boites a cirrage/ - сенегалците, никъде не можеш да отидеш. Те и френски не разбират. Само зъзнат от студ и за вкъщи плачат. Отвратителна сган са тия черни. Ех, да беше цялата ни войска само бели...
16 октомври 1916 г.
Нашата артилерия бомбардира най-усилено неприятелските позиции – същински вердюнски ад. А те, българите, не мърдат, а се нахвърлят с шрапнели и фугаси по окопите ни. И ние се обърнахме на страшилища. С нашите почернели немити лица, рошави бради, с окаляните до неузнаваемост дрехи, ние сме същински пещерни люде, които газят на четири крака из тинята, гледат подплашено с изцъклени очи и нищо не виждат. Смеехме се на българите...
Ето, тоя огън се превръща във фурия. Ох, нещастие! Пак ли ще атакуваме? Все ние ли се намерихме да ни хвърлят срещу българите?...
18 октомври 1916 г.
Отървахме се. Светна ми. Нощес изтеглиха ротата. Та какво ли беше останало?... Ще си почина, ще полежа и ще подишам малко без гърмежи, без кошмари за тия грамадни страшни цървулани....
24 октомври 1916 г. , с. Секулево.
Това не е почивка, ден и нощ вали дъжд, палатки, окопи, пътища – всичко е плувнало във вода. Кал, невъобразима кал. Не съм виждал в живота си толкова кал – тука е война и с тая непобедима сръбска кал... Изпратиха ни на тия проклети Балкани и вече не се погрижват за нас. Да се биехме за Франция, за нещо свое, а то стовариха ни в тая кал, в тая дива страна, всред тия мръсни сръбски селяни, мръсни като тяхната кал, ние гнием в нея заради техните македонски коптори, докато един ден тия българи скочат върху ни и ни изтрепят. Те поне все пак са си у тях или до тях си и са свикнали. Аз се питам, нас защо ни пратиха тука да мрем? Ние що щем тук?
Малко ни важи, чия била Македония. За техните кавги, ние нещастния французки народ патиме.
Неразбрана война! Но смееш ли да кажеш, че не тука е нашето място, че ние трябва нашата земя да браним, защото я нагазиха бошовете / германците le boshes /. Ще дойде време, всичко ще се разбере, но колко ми струва, когато всички безполезно си отидем по реда из тия чужди нам пущинаци...
... Студено ми е, треперя...как страдам, как ужасно страдаме всички изхвърляни тук.
Сити сме да се търкаляме из тая кал, всред тия пущинаци,разбирате ли, хей там в Париж, който сте виждали Балканите само на карта, тилови /embusques/ такива...
26 октомври 1916 г.
Пак ни турнаха на линията. Натъпкаха ни в едни по-мизерни окопи, до една река. Гарата Кенали остава по на запад от тук. Българите са съвсем близо, та не смеем да се подадем и да погледнем – цял ден стрелят...
Ротният казва, че дошла още много наша артилерия и получила заповед да не оставя ни една българска батарея да се обади. И действително от нашите артилеристи не можем се оплака – ден и нощ стрелят. Онези – българските – трябва да виждат голяма мъка, но въпреки всичко пак се обаждат. Кой ги знае – нашите ли не ги виждат хубаво, крият ли се някъде...
Казват, че по на изток сме имали успехи и българите отстъпали. Не знам, какви успехи имат там ония – сърбите – но тука с толкова артилерия не можем не само да ги поклатим, но и големи мъки ни създават.
Нощес ми докарали някакъв си русин да пее руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите - те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас – на ти тебе едно разколебаване, едни песни ни в туй, ни в онуй време. Едва сверихме да се изпокрием...
28 октомври 1916 г.
Пак атака! Вече раздадоха вино да ни понапият... Тия хора са си загубили ума. Дъжд вали на порой – сякаш потоп ще става. Мене едва ме прибра поручик шотард под един навес, където и пиша...
Да може дъждът да отмени атаката!...
Тия проклети българи, сто пъти проклети! Залостили са се ей там и всред тоя потоп от дъжд и от огън на стотини наши оръдия, всред тая ужасна тъма и те не спират, а стрелят, трещят с бомби, артилерията им бие по нашите окопи,... и кръв, кал, вода, дим, трясък, тела – всичко се смесва... усещам, че разумът ми се губи в тоя хаос.
Глава не можеш да подигнеш, а ще трябва да атакуваш. Че в това ли време намислиха да ни изкарват на разстрел от тия вълци – те само това чакат...
Да се помни и да се знае, че който не е бил в атака при Кенали, който не е бил мачкан от тоя рядък, но жесток огън на българите, който в тоя пороен дъжд не се е влачил по корем из калта на плувналия окоп, чакайки часа на атаката, но сигурната смърт, който не е чувствал ужаса всеки момент, да бъде заринат от българска граната, в тая чужда земя или жив разкъсан от внезапно изскочилите български страшилища ... в тоя див далечен край, далече от...
...../ зацапаното с кръв не се чете.../
...По-хубаво наместо да се мъчим, да тръгнем, па ако ще би и живи да ни изядат тия българи ...
сержант Жер Оливие
Няма коментари:
Публикуване на коментар