Дордето храчките си кървави картечът
по синьото небе пилее, засвистял;
зелени, алени се блъскат и си пречат,
и падат ротите за своя подъл Крал;
дордето лудостта стотици хора мели,
в димяща купчина да ги превърне, в прах —
о, бедни мъртъвци в трева, сред зной и трели;
Природо, ти нали си майка и на тях! —
с насмешка Господ-Бог касапницата гледа
сред сърма, злато, дим и мирис на тамян;
и дреме в люлката на псалмите приспан,
но мигом буди се, щом влезе майка бледа
и цяла в траур и в сълзи извади пак
от свойта кърпичка последния петак.
Technorati Tags: поезия
Няма коментари:
Публикуване на коментар