Повод за тези редове е убедеността на хора и правителства, че те живеят в един разумно организиран свят на свободната воля, където правилата как да живеем са плод на просветения разум, на грижата за индивидуалното и общото благо. Всички вярват, че този просветен разум е един колективен субект, който еволюционно и в диалог между отделните негови съставни единици е достигнал до просветлението какви трябва да бъдат правилата, гарантиращи на общността щастлив и справедлив живот и как отделният индивид, упражнявайки своето право на свободен избор (ограничен, разбира се, от мъдро формулираните от просветения разум правила), хармонично се вписва в общата картина.
Действителността, обаче, е различна.
Първо, колективен мислещ субект не съществува и причините за това са две.
1) Не всички мислят. Тук ще кажа нещо, което принципно се премълчава, защото е, ако използвам днешния политически жаргон, политически некоректно. Става дума, че болшинството хора не обичат и не умеят да мислят в същинския смисъл на думата. Те мислят нещата такива, каквито те се явяват пред тях или такива, каквито другите ги явяват пред тях, т.е. те мислят формата и проявлението на нещата, но не мислят нещата такива, каквито те са сами по себе си, т.е. те не мислят същността на нещата. Те не мислят какво е това мислене и защо, и как то се случва в човешката глава. Тук не става дума, че по рождение едни хора могат, а други не могат да мислят. Човек се учи да мисли. Но всяко учене е усилие, то отнема време (част от живота), сили, често е скучновато на пръв поглед и е едно самотно занимание. Не всеки има нагласата и волята да се подложи на тези изпитания и жертви. Същевременно мнозина нямат практическата – социална, съсловна, финансова - възможност да се изучат. Тоест, малцина са тези, които мислят в същинския смисъл на думата.
2) Субектът на мислене не може да бъде колективен. Мисленето е строго индивидуална дейност. Всяка идея, която оказва въздействие върху обществения живот се е родила в нечия глава и едва след това, ако притежава нужните качества да бъде споделена и успее да достигне до индивидуалните съзнания, тя бива припозната като „колективна”. Това означава, че обществото се развива и управлява съобразно идеите на отделни хора, на отделни групи, успели да наложат – чрез убеждение (без да се подбират средствата), чрез насилие или чрез хитрост (т.е. чрез лъжи) - своите приоритети на другите, а не, както ни се внушава и мнозина от нас мислят, съобразно един хуманен, просветен и колективен разум.
Второ, просветеният разум е само едно от проявленията на разума. Той може да бъде открит в книгите, в изкуството, в науката, но никога в политиката, така че убеждението, че правилата на обществения живот, изработени и проповядвани от политиката, и заявената от политиците грижа за индивидуалното и колективното благо нямат нищо общо с просветения разум. Просветеният разум търси и открива истината, красотата и доброто. Обществените процеси – за добро или за зло – са подчинени на политическия разум, който се ръководи единствено от волята за власт, представяна и разкрасявана от него като воля за хармония, благоденствие и справедливост. Дай, ама не. Властта и присъщите й механизми за обработка на общественото мнение и за управление на обществото нямат нищо общо с истината, красотата и доброто, а най-малко с грижата за другия.
Трето, свободната воля е феномен, който е в противоречие с това, което е породило обществото: принудата. Обществото по самата си същност е репресия над индивида. Просто няма как много хора да живеят заедно и всеки да прави, каквото му се иска. Но обществото като множество от хора и като регулирана институция дава сигурност на отделния човек. Оттук идва и основното противоречие в обществото: човек жертва лична свобода и печели гарантирана от множеството и от неговата организация сигурност. Тоест, в обществото свободната воля никога не е естествено свободна. Тя е нормативирано свободна и е дотолкова свободна, доколкото не влиза в противоречие със свободната воля на другите.
Защо беше казано всичко това дотук?
То има за цел да постави на правилна основа дебата, който протича във връзка със забраната (чрез новия Закон за здравето) на тютюнопушенето в закрити помещения. От съществено значение е да се разбере какъв е залогът на този дебат. За противниците на тютюнопушенето той е здравето на хората, а за пушачите - свободата на избор и равноправието. Още тук става ясно, че дебатът се води за две различни неща. Освен това позицията на едните не противоречи на позицията на другите. И едните, и другите споделят виждането, че здравето е приоритет, който трябва да се защитава и със законови разпоредби и същевременно, и едните, и другите са съгласни, че свободата на избор и равноправието на гражданите са ценности, които са в основата на хармоничното и справедливо съжителство. Защо тогава въобще има дебат? Отговорът е категоричен: дебат има, защото новият Закон за здравето, изхождайки от неоспоримата теза, че човешкото здраве е несъмнен приоритет на политиката, потъпква по един безпардонен начин друга неоспорима теза: правото на свободен избор и равноправието на гражданите са фундамент на всяко демократично обществено устройство. Или, казано с други думи, този закон използва грижата за здравето като претекст, за да потъпче основни граждански свободи.
които впоследствие (ако реакцията срещу закона е слаба) да се превърнат в неоспорими норми на управление.
Сега няколко последни думи за родната сцена, на която се разиграва „дебатът” за тютюнопушенето.
Първо, новият Закон за здравето се аргументира чрез преднамерено изопачената истина за пряката връзка между рака на белия дроб и тютюнопушенето. Такава пряка връзка не е доказана от медицинската наука.
Второ, след като предишният Закон за здравето беше гарантирал правата на непушачите, следователно новият Закон няма за цел да постанови нещо, което вече е гарантирано от предишен закон и очевидно си е поставил за задача да угоди на световния властови център да бъдат отнети правата на една голяма част от гражданите на България.
Трето, всички приказки, че в цяла Европа и повсеместно в САЩ не се пуши в заведенията са лъжа.
Четвърто, съществуването на заведения за пушачи или отделни помещения за пушачи с нищо не нарушава правата на непушачите (които също имат свои заведения или помещения), което обезсмисля патоса на Закона и идва да покаже, че неговата цел е съвсем друга, а именно да угоди на световния властови център.
Пето, Законът в името на една тоталитарна по същество кауза, тенденциозно затваряйки си очите, че предишният Закон беше гарантирал правата на непушачите, чрез разделянето на заведенията за пушачи и за непушачи, респективно разделянето на големите заведения на помещения за пушачи и непушачи, обрича цял отрасъл на стопански упадък.
Шесто, новият Закон гузно и тенденциозно не отваря и дума, че здравето на хората е застрашено далеч в по-голяма степен от замърсения въздух в градовете, от отровите, които големите глобални компании влагат в храните, от някои ваксини и лекарства, чието съпътстващо лечебния им ефект въздействие върху човешкия организъм – по комерсиални причини - е почти неизследвано, отколкото от тютюнопушенето. Тоест, новият Закон за здравето демонстрира една фалшива грижа за здравето.
Седмо, в този му вид – лобистки, лицемерен и антидемократичен - този нов Закон за здравето е срам за правителството, за парламента и, в частност, за управляващата партия ГЕРБ.
--------------------------------------------------------
Допълнение:
ИСТИНАТА ЗА НОВИЯ ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТО
Новият Закон за здравето гласи, че се забранява тютюнопушенето в закрити помещения и на почти всички публични места, защото то е вредно за здравето на човека. Колко умилително и каква топла грижа сруи от него!
Но дали е така?
Очевидно тази грижа за здравето – размахвана от Закона като знаме на човеколюбие - е лицемерна, а аргументът „здраве” е едно удобно алиби за прокарването на един тоталитарен по същността си закон, защото нито отглеждането на растението тютюн, нито производството на цигари са забранени някъде по света. Ако пушенето на цигари е толкова вредно, защо не се забрани първо тяхното производство? Що за цинизъм е това? Де юре Законът приравнява тютюна с отрова, но де факто със съгласието на държавата „отровата” се отглежда (а някъде и спонсорира – у нас, например) и е незабранена суровина за една гигантска по мащабите си световна индустрия. При това положение нормалната и състоятелна логика изисква потребителите на тютюн – пушачите - да имат правото да употребяват този продукт. Ако наистина, а не според разни манипулативни псевдонаучни изследвания (каквито те са засега), тютюнопушенето е доказано вредно, то необоримата логика изисква да се спре производството на цигари. Всичко друго е недостоен лобизъм, съчетан с опит да се наложат на хората диктаторски форми на съществуване. Държавите не забраняват производството на цигари и следователно пушачите имат правото да пушат. Ако тютюневият дим дразни (именно дразни!, защото ако той е вреден държавите са длъжни да забранят производството на цигари) част от хората, тогава пушачите имат пълното и неотменимо (неотменимо, именно защото държавата позволява производството на цигари) да пушат в места само за пушачи. Това е желязната логика на дебата около тютюнопушенето и „вредата” от него. В този контекст новият Закон за здравето е висша форма на лицемерие и неприкрит (въпреки желанието на властта) начин да се угоди на нечие желание за прокарването на тоталитарни закони с цената на потъпкване на основни човешки свободи.
Впрочем в интернет се появи новина, която аз вече тиражирах, но досега не съм получил нито опровержение, нито потвърждение, че за прокарването на този закон ГЕРБ са били спонсорирани от финансово-информационната компания "Блумбърг".
Няма коментари:
Публикуване на коментар