Когато съдим другите, да не забравяме, че и нашата нация е изживяла своите кошмари. След 1913 година стотици хиляди българи, немили недраги, под урагана на гръцкия и сръбски терор напускат родните си места за да поемат пътят на бежанеца …:
“ … Жената стоеше пред началната трамвайна спирка и гледаше света като насън. Сън тежък, страшен; сън, който, тя много добре знаеше, никога няма да се свърши.
Тя слушаше напътствията на старата жена — догде ще стигне с тази кола, где ще слезе, ще се качи пак, ще пита минувачи да й посочат болницата. Не, тя наистина внимаваше, запомваше, виждаше дори непознатите хора, които ще срещне и как ще ги попита. И все пак всичко беше сън. В паметта й се сплитаха дни, седмици, месеци; безкрайна смяна на случки, на хора и патила — от тежки по-тежки.
Назад стоеше миналото — шест месеца, — а отвъд тях — селцето им. Но като че ли шестте месеца бяха някаква тъмна пропаст, огласяна от писъци на давещи се хора, а отвъд тази пропаст се издигаше висок бряг и огряното от божи ден тихо селце. Тя имаше там дом — бедняшки, но свой дом; имаше земя, покъщнина, добитък. Но ето че дойдоха зли, чужди хора — отнеха къщата, имота и добитъка, разпиляха покъщнината. Мъжът й — млад, левент момък — падна пронизан от куршум. Останаха тя, старите и детето. Бягаха. Нощем избягаха — те и цялото село. Пътят им беше към чужда земя; не, към своя земя. Там ги чакаха еднокръвни братя, чакаше ги любов, свобода и щастие. Да, и щастие. Защо не! Най-сетне ще се забрави всичко, всичко — нали рожбата й Велко е с нея, нали е живо детенцето й, милото, клетото…