Заслугата на Виктор Суворов е не само и не толкова в това, че написа истинската история на Втората световна война. Това е, така да се каже, неговият частен принос към историята. Главният и общочовешкият му принос е в това, че показа колко неприемливо голяма част от нашето мислене и отношение към миналото и настоящето, а следователно - и нашето битие, е наложено от един грузински престъпник, добрал се до върховната власт в една голяма държава. Днес ние несъзнателно говорим и мислим за много неща по схемите, наложени от него.
Един пример от нашата нова история: опитът, за щастие неуспешен, за осъществяване на така наречената „Балканска федерация” след Втората световна война. Идеята за такава федерация броди из Балканите от век и половина насам, подхващана, като правило, в подкрепа на нечий политически интерес. Частично нейно осъществяване, в сръбски интерес, е самата Югославия. Единствен сериозен опит за междудържавно обединение, обаче, е този след Втората световна война.
Днес обичайното мнение за този позабравен случай (можем да си представим колко актуален би бил той все още, ако опитът беше осъществен) е, че това е съвместна инициатива на Тито и Георги Димитров, като последният е бил особено увлечен от идеята. Всеобщата оценка от българска страна е, че това би бил губещ за страната ход и на Сталин се отрежда едва ли не ролята на спасител заради осуетяването на съюза след скарването с Тито. Прави впечатление, че след тази констатация анализите и дебатите по случая се съсредоточават главно върху следствия от опита, като, например, македонизацията на част от българското население – която се приема отрицателно дори от защитници на комунизма у нас. Докато основната тема, тази за причините за него, остава в сянка.
Обичайното мнение е странно. Инициатива на Димитров? Всички знаем кой е вземал геополитическите решения в Източна Европа по това време. А Димитров, прекарал дълги години до бедрото на Сталин, е знаел по-добре от всички, че най-късият път към небитието от тази позиция е да имаш собствени политически идеи. От друга страна, ако решението е на самия Сталин, то изглежда странно: от край време се знае, че империи се градят на принципа „разделяй и владей”. А не „обединявай и владей”. За да пренебрегне това правило Сталин трябва за е имал сериозни основания.
Какви биха могли да са те ни подсказва едно изречение в спомените на френския писател Ромен Гари, по това време дипломат в София: „Сталин заговорничеше около възможна южнославянска федерация, която да обедини Югославия и България, неутрализирайки така един чрез друг Тито и Димитров.” Това звучи правдоподобно. Сталин е имал причина да не се съобрази с горния принцип.
Разбира се, с едно изречение не могат да се изчерпят обстоятелствата около случая „Балканска федерация”. Можем да напреднем само ако го разгледаме не като частен българо-югославски въпрос, а в светлината на всичко, случващо се тогава в Европа, а и в света.
Нека хвърлим поглед върху обстановката тогава. Сталин приключва една несполучлива война, започната от него с цел да превземе цяла Европа и голяма част от останалия свят, но донесла му далеч по-малко, отколкото е планирал, и то на несъответствуващо висока цена. Той не е единственият победител в нея и трябва да се съобразява със своите съюзници, с които не може да си позволи пряк военен сблъсък. По тази причина не може да погълне новозавладените страни, а трябва да им осигури привидна независимост, като поддържа в тях марионетни правителства. Трябва да мисли в перспектива: как да установи властта си в уговорените със съюзниците зони на влияние, как, ако може, да ги разшири и, вероятно, да ги подготви като плацдарм за нова, по-успешна война.
В това отношение Тито е специална грижа. Той е един от двамата комунистически водачи в новите сателити на Сталин, който разполага със собствена държава. (Другият, но с далеч по-малка стратегическа стойност, е Енвер Ходжа. Впрочем, Сталин ще намери общо и за двамата решение.) Тито има реална власт в държавата си: контролира въоръжените сили и репресивния апарат и, най-важното, в страната му няма съветски окупационни войски. За разлика от останалите марионетни глави на правителства в Източна Европа, той не може да бъде уволнен по телефона, когато се наложи. Сталин съзнава какви неприятности може да му донесе всичко това и бързо търси решение.
Междувременно първите стъпки към междудържавен съюз се предприемат от югославска страна още преди края на войната, когато Тито и Димитров се срещат в Москва през есента на 1944 и си говорят по въпроса за евентуално обединение - по инициатива на югославската страна, разбира се. Тито, за разлика от Димитров, може да си позволи да има геополитически идеи. Техният московски домакин вероятно бързо е схванал какви възможности за него крие това обединение. Реакцията му не закъснява.
Димитров свидетелствува в дневника си (10 януари 1945): „Сталин се обади:..."Югославяните ми съобщиха, че предложили на българите България да влезе в Югославия на онези права, както сърбите и хърватите. Но българите не се съгласили с това и настоявали за създаване от Югославия и България на равноправна българо-югославска държава. Аз казах, че българите са прави, а югославяните не са прави. Би следвало от Югославия и България да се създаде двуединна държава на равноправни начала, нещо като бившата Австро-Унгария. Иначе влизането на България в Югославия ще означава поглъщане на България...”
В това свидетелство от първа ръка прави впечатление странната загриженост на Сталин за българските интереси. Добре известно е, че той никога не се е грижил за ничий интерес, освен собствения си. Когато преди войната нарежда на Димитров да работи по създаването на "македонска", "тракийска" и "добруджанска" народности в България, нейните интереси не го вълнуват.
Същината на казаното е в определението "двуединна". В такава държава всеки важен пост, изключая евентуално държавния глава, би могъл да се дублира. С това решение Сталин цели далеч не само личностно неутрализиране на Тито чрез Димитров. Става дума за превземане на Югославия отвътре. Премахването на границата между двете държави ще позволи на цялата сталинова агентура в България да се разлее из Югославия и на паритетен принцип да заеме позиции във властта на всички равнища, като се обедини със сравнително малобройните местни сталинисти. Сталин ли не знае как се работи с кадрите! Дори Тито да бъде главната фигура в новата държава (което е най-вероятно), Димитров ще бъде като воденичен камък, вързан крака му. А ако нещата не потръгнат както трябва, една такава фактическа конфедерация се разтурва сравнително лесно.
И така, на 10 януари 1945 Димитров е уведомен за решението и разбира, че трябва да действува. Сталин обича да стои в сянка и да си върши работата с чужди ръце - в даденият случай с тези на Димитров. В случай на провал вината ще се носи от официалния изпълнител. За да прикотка Тито, след като е отхвърлил неговия вариант на обединение, Сталин му предлага да погълне Албания и част от Югозападна България. Така и Енвер Ходжа влиза в зоната на контрол. Примамката за Ходжа пък е възможността да се обединят албанците в Албания и Югославия. Само за Димитров не е предвидено сиренце в капана, защото няма нужда. Той е от тези, които могат да бъдат уволнени по телефона.
Действително, в най-неизгодно положение при тази сделка е България. Югославия печели територии, за Албания остава шансът при евентуално напускане на федерацията да си излезе с целокупното албанско население на Албания и Косово. Единствено България понася само загуба на територия.
Работата е възложена на Димитров, но Сталин я следи изкъсо. Още на 28 януари 1945 федерацията се обсъжда във вилата на Сталин, в присъствието на членове на Политбюро, български и югославски представители и самия Димитров. Изглежда, югославската страна се е отнесла резервирано към предложението за федерация от австро-унгарски тип, защото въпросът за характера й се отлага за по-късно. Обсъждане има и на 12 април 1945 между Сталин, Тито и Димитров. (Г.Димитров, Дневник)
Всичко това прилича на прецизно изиграна шахматна комбинация. Човек не може да не признае своеобразната красота, даже гениалност на политическите й ходове. Както в айкидото се използува енергията на противника, за да бъде той повален, така Сталин използува идеите на самия Тито, за да се справи с него. При това - с ръцете на Димитров. А пътьом се изявява съвсем безплатно и като защитник на българските интереси. (Нали, освен всичко, е и баща на народите!)
Политическите ходове на Сталин обикновено са такива. Нека припомним друга негова комбинация, разиграна на Балканите по същото време – гражданската война в Гърция. На срещата в Ялта са потвърдени уговорените преди това с Чърчил сфери на влияние – в България те са 75:25 (по-късно уточнени на 80:20) в руска полза, в Гърция – 90:10 в полза на съюзниците. В Чехословакия процентите са равни - 50:50, но на власт е некомунистическо правителство. А президентът Бенеш е ръководил чешкото правителство в изгнание и е припознат от западните съюзници като законен държавен глава. Той също е от тези, които не могат да бъдат уволнени по телефона.
Когато дава разрешение да започне гражданската война в Гърция – през пролетта на 1946 – Сталин не го прави за да я присъедини към империята си. Той знае, че това не би могло да стане без пряк военен сблъсък с вече почти бившите му съюзници. Той само им казва: «Аз съм джентълмен и спазвам уговорките. Искам просто да ви покажа как изглеждат моите десет процента. Добре ги разгледайте и се опитайте да се представите как биха изглеждали петдесетте. Да речем, в Чехословакия.»
По това време Гърция има далеч по-голямо значение за съюзниците, особено за Британия, отколкото Чехословакия. Попадането й в руски ръце означава за комуникациите през Суецкия канал връщане към положението от 1941. Когато съюзниците стават достатъчно отстъпчиви и дават да се разбере, че ръцете на Сталин в Чехословакия са развързани, той прекратява войната в Гърция и изпраща участниците в нея да се радват на социализма в Казахстан – по-далеч от греха, както гласи една руска поговорка. Всичко това също прилича на добре разиграна шахматна партия – Сталин дава шах на противниковия цар в Гърция, с което печели фигура в Чехословакия.
Не е причина лошата игра за това, че другата партия – Балканската федерация – се оказва неуспешна. Малко вероятно е Тито да не е усещал клопката, която му поставя Сталин. В същност, има свидетелства, че югославската страна никога не е приемала идеята за федерация сериозно. Тя разиграва своя собствена комбинация – за нея това е само тактически ход, повод за териториално разширение в посока България. Разговорите затихват през 1945, формално поради протест от страна на Англия, за който се подозира, че е провокиран от Тито, и под руски натиск отново се възобновяват през 1947, когато се стига до известното Бледско споразумение. Но през 1948 самият Тито дава заден ход по въпроса за федерацията и това е едно от нещата, които препълват чашата - през юни 1948 се налага той да бъде изключен от Информбюро. Това автоматично превръща всякакви действия по федерирането във вражеска дейност.
Сталин, както му е реда, хвърля вината за тази дейност върху техническия изпълнител – Димитров. В «Правда» се появява критична статия по случая. Димитров знае как се постъпва в такива случаи, поема вината и послушно си прави самокритика с надежда да избегне най-лошото. Така или иначе, политическата му кариера приключва – година след това той умира в санаториума «Барвиха» край Москва.
След скарването с Тито Сталин е бесен. Съветската доктрина още от самото начало предвижда комунизацията на света да се извършва от един център и откъсваните територии да се присъединяват към СССР. Изплъзването на Тито от тази схема е опасен прецедент. Случило се е това, което Сталин е допускал и се е опитвал да предотврати. И той започва поредица от публични екзекуции сред ръководствата на подчинените му страни с цел затягане на дисциплината. Дали смъртта на Димитров е една от тях? Знаем, че Сталин е ползувал два начина за разправа с политическите си противници: официален, след присъда и екзекуция, последвани от заличаване от историята и налагане на табу върху името на осъдения, и неофициален, когато жертвата умира от болест, нещастен случай, самоубийство или нещо друго и запазва статута си в комунистическия пантеон. Смъртта на Димитров се вписва добре във втория вариант. Има едно многозначително съвпадение: той е привикан на лечение в Москва през март 1949 – по същото време, когато Трайчо Костов, първата официална жертва на започналата чистка, бива свален от всички заемани постове и се превръща в обикновен гражданин. А умира малко след като Костов е арестуван – прелюдия към обесването му по-късно. (Но преди да умре, успява да заклейми Костов като враг с надеждата, че на самия него ще му се размине.) Това съвпадение навежда на мисълта за привеждане в действие на елементи от един общ план. Изследване, направено след 1989, открива в косата и мозъка на Димитров ненормално високо съдържание на живак. От друга страна, Димитров е известен с лошото си здраве отдавна. Днес не можем да поддържаме категорично нито един от двата варианта – убийство или естествена смърт.
Накрая трябва да отбележим, че Сталин така и не намира успешно решение на казуса „втори център на комунистическа власт”. А много скоро се появява още един, този път несравнимо по-мощен от Тито, независим от Кремъл комунистически диктатор - Мао. За да му създаде грижи докато търси решение, Сталин бързо му забърква една война в Корея и я поддържа до края на живота си. След което завещава проблема на своите приемници. Както се вижда от историята, и те не успяват да се справят с него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар