Момичета с пушки ( Girls & Guns ) 49

Новото правителство на Украйна удари шамар на Русия. Стратегическата цел е интеграция ЕС

Интеграцията на Украйна с Русия е реформа, на която не е съдено да се реализира. Това е мнението на  ръководителят на Центъра за стратегически инициативи Владимир Стус: "Митническият съюз с Русия за нас вече не е актуален." - заяви анализаторът. Според него,  все повече и повече става ясно, че Виктор Янукович не е бил про-руски кандидат.  Той допълнил, че причините за противоречията с Русия и след избирането на Янукович не са изчезнали: "Да, сега те не са толкова остри, опитваме се да ги изгладим, но в действителност те не са изчезнали. Няма да изминат и 6 месеца и те отново ще се появят. На  интеграция с Русия може да сложим  кръст" - заяви експерт.

Руски клонинги на западни технологии и оръжия

Сигурно вече сте прочели някъде, че руснаците направиха прототип на самолет от пето поколение. Нарекоха го ПАК ФА Т-50. Точно 20 години след полета на американския прототип, който след това се превърна във Ф-22, Русия успя да откопира технологията. Руската традиция в клонирането:

Бойко Борисов се гърчее - не слуша Дянков и води България към фалит

  

Ройтерс: "Седем месеца след идването си на власт с обещания за радикална промяна, дясно-центристкото правителство на България замрази важни икономически реформи, с което пое риска от продължителна стагнация на страната."

Георги Ангелов: "През последната седмица бяха спрени всички реформи, които правителството каза, че ще прави, все повече харчим, без да има как да го финансираме, което може да ни вкара в негативна спирала - бюджетен дефицит, намалено доверие, спад на икономиката, гръцки сценарий".

Милен Велчев: "Одобрявам инстинктите и схващанията на вицепремиера Симеон Дянков, но усещам, че той няма необходимата подкрепа за реформи в управляващата партия"

Владо Каролев: "Борисов ще свърши не като Станишев, а като Жан Виденов, ако не слуша Дянков. Жълтият финансист бил сигурен, че не Дянков е инициаторът за качването на здравния данък. "Това му е наложено от премиера. Ако Дянков беше премиер, щеше да намали още повече осигуровките".

Лъчезар Богданов: "Частният сектор, икономиката, която генерира добавена стойност на пазара, е тази, която е загубила 160 000 работни места, близо 10% от заетостта. Докато общественият сектор, който е активен публично и се оплаква, и създава стрес, че нещо голямо се случва там, там има едва 3,3% орязани и едва 20 000 съкратени, като основната част е в областта на образованието, което е част от реформата с делигираните бюджети, започнала преди това. Време е и общественият сектор да понесе тежестта на кризата, там са сериозните възможности за реформите за повишаване на ефективността на разходите, които от една страна, в дългосрочен план, осигуряват възможност за растеж, а от друга ще уверят пазарите, инвестиционната общност и публиката, че правителството няма да се плъзне по популисткия наклон".

Георги Прохаски: "Разходите трябва да бъдат допълнително ограничени, което означава, че тази година със сигурност пенсиите и заплатите в бюджетната сфера трябва да бъдат замразени".

Георги Ганев: Икономистът обясни, че още при първите сигнали за свиване на разходите в бюджета, в края на миналата година и началото на тази, частният сектор е започнал да намалява лихвите. Ако правителството обаче запази политиката си от последните седмици на "развързване на кесията", тенденцията ще се обърне отново и лихвите пак може да започнат да растат.

Иван Костов: "Положението е тежко, трябва да подкрепяме Дянков. Дефицитът, с който влизаме в март, надхвърля 1 млрд. лв. и ако тази тенденция се запази, ще направи поддържането на финансовата стабилност изключително тежка задача."

Technorati Tags: българия,бойко борисов,дянков. криза

Според професор Маrtin Van-Crevel : Израел насочва ядрените си ракети срещу Европа

След Русия и Израел взима на прицел европейските столици с атомно си оръжие. Israeli Professor – ‘We Could Destroy All European Capitals’

Седми канал на израелската телевизия излъчи ексклузивно интервю с професор Маrtin Van-Crevel, световно известен специалист по конфликтите с нисък интензитет. Почетният професор на Университета в Ерусалим представи на широката публика, това което е излагал многократно през последните десет години пред военните академии в САЩ и Израел, затворени политически клубове и избрани лобистки среди.

Той заяви, че в дългосрочна перспектива активността на палестинските партизани неминуемо ще доведе до разпадането на държавата Израел. Ето защо, в крайна сметка, Тел Авив няма друг избор освен да "трансферира" араби и израелци палестинци извън границите си, (не само извън границите от 1948 г., но също така и от територията окупирана от 1967 г. , Западния бряг и Ивицата Газа).

В случай, че европейците се противопоставят на такова депортиране, Израел няма да има друг избор друг избор и за да оцелее ще трябва да прибегне до унищожаването на европейските столици с атомната огън възползвайки се от това, че Европа няма да може да отвърне на удара без да убие своите приятели палестинците.

Авторът на  The Transformation of War  подчерта, че вече израелските ядрени бойни глави са насочени към Рим и други европейски столици, за да направят заплахата реална и "прехвърлянето" на палестинците възможно .

Професор Мартин Ван Кревел обича да се позова на генерал Моше Даян: "Израел винаги трябва да бъде като бясно куче, твърде опасно за другите други хора".

 

Виж също:

Историята на еврейското ядрено оръжие: Израел има своя атомна бомба от 1967 година

Technorati Tags: израел,европа,атомна бомба

Забравената поезия - Oceano nox от Виктор Юго

О, колко ли матроси, о, колко капитани
потегляха щастливи към брегове мечтани
и чезнеха в простора, тревожно разлюлян!
О, тоя скръбен жребий! — един ли тук изчезна
сред бездните бездънни, един ли в нощ беззвездна
погребал е навеки Слепецът Океан!

О, колко екипажи затриха ветровете!
Че бурята жестока романа им дочете
и разпиля листата далеч, далеч оттук.
Каква по-страшна участ от гибел като тази!
Каква богата плячка за бурните талази:
един мъжете грабна, черупката им — друг.

Невиждани снегове и студ в Южна Франция. Къде е сега Ал Гор да ни раздуе за глобалното затопляне?

Природата удари поредния шамар на “затоплистите”. Невиждани снегове и студ в Южна Франция.

ГИБЕЛТА НА БЪЛГАРСКИЯ "ТИТАНИК" - през 1942 година съветска подводница потапя българския кораб “Струма” . Загиват 767 души евреи и българи

В памет на 767-те еврейски бежанци и български моряци, загинали на кораба "Струма" на 24 февруари 1942 г. в Черно море

През 1991 г. в израелския пристанищен град Ашдод е открит паметник на загиналите по време на Втората световна война евреи-бежанци на корабите "Струма" и "Мефкуре", потопени в Черно море. Десет години по-късно, когато ние - група журналисти от снимачен екип на Българската национална телевизия пристигнахме тук, никой в 180-хилядния град не знаеше, че "Струма" е български кораб. Всяка година, в Деня на Холокоста, пред мемориала се поднасят венци и цветя в памет на повече от хиляда жертви на войната. В церемонията участват и представители на румънското посолство в Тел Авив, тъй като "Струма" е отплавал от румънското пристанище Констанца и на борда му са загинали и румънски евреи. В България пък, никой не знаеше, че в едно чуждо пристанище е издигнат паметник на български кораб, който е загинал по време на войната с целия си български екипаж (вж. Морски вестник, бр. 9/1998, с. 16).

На "Струма" загиват 767 души. В историята на българското корабоплаване няма друг подобен случай с толкова жертви на море. Защо в България не се знае за гибелта на този нашенски "Титаник" и защо пък по света, където знаят за гибелта на "Струма", никой не посочва, че корабът е български? Само тези два въпроса бяха достатъчни, за да тръгнем по дирите на една жестока трагедия, която не бива да бъде забравена.

Историята на еврейското ядрено оръжие: Израел има своя атомна бомба от 1967 година

Моля при цитиране на откъси от статията да се посочва източника ExtremeCentrePoint. Произведението не може да бъде използвано за комерсиални цели. По никакъв начин материали от сайта не могат да бъдат публикувани на други сайтове, които разпространяват реклами на страниците си.

След Холокоста и Хирошима, в контекста на малкия брой евреи във вражеския арабски регион, Израел  разчита на атомната бомба за да избегне риска от втори Холокост. По този начин Израел се превърна в 6та ядрена световна сила (след САЩ, Русия, Франция, Великобритания, Китай и преди Индия, Пакистан и Северна Корея). Тук можете да прочетете всичко за тази програма и нейния произход, противници и сътрудници ...

Важни събития в израелската ядрена програма

Израелската ядрена програма е стартирана през 1949 г. от Бен Гурион без САЩ, който са враждебно настроени към ядрените амбиции на Израел. През 1954 г., програмата след инвестирането на значителни бюджетни средства и в тясно сътрудничество с Франция влиза във фаза на приложни изследвания. След независимостта на Алжир през 1962 година и успешните ядрени опити, де Гол решава, че вече не се нуждае от израелците за по-нататъшни изследвания. В последствие САЩ заместват Франция в израелската атомна програма.

Израел извършва подземен тест в пустинята Негев през 1963 година и неядрени опити през 1966. Септември 1979 година, Израел осъществява подводен ядрен опит в Индийския океан с бомба от 3 КТ съвместно с Южна Африка (опитът е документиран от американския сателит US Vela).

Израелските ядрени възможности

Елате във Фейсбук да подкрепим Дянков. Пишете на Президента на адрес http://www.president.bg/contacts.php

Пишете на  Георги Първанов какво мислим за политиката му на адреса за контакти на президенството:

http://www.president.bg/contacts.php

Подкрепете Дянков във Фейсбук:

http://www.facebook.com/group.php?gid=368489401179

Technorati Tags: дянков,първанов

НАТО е готово да даде “Студен отговор” на Север

Oт 17 февруари до 4 март в полярните области на Тромс и Норлан бяха проведени военните учения «Студен отговор 2010"(Cold Response 2010). В тях участваха около 8000 войници от 14 страни, принадлежащи към НАТО и 1000 войници от Швеция, която си сътрудничи с НАТО в рамките на Партньорство за мир и споразуменията за защита и сътрудничеството между скандинавските страни. За първи учения на НАТО бяха проведени на територията на Швеция - на границата с  Норвегия. В  «Студен отговор 2010" за първи път от 2005 г. насам, присъстваха и американски  морски пехотинци. Военните учения бяха проведени при тежки метеорологични условия - в някои отдалечени райони в морето температурата падна до -30 градуса по Целзий.

 

За 30 години френската индустрия е загубила 36% от ефективите си

Работен документ на Генералната дирекция на държавната хазна показва, че между 1980 и 2007 г. приносът на промишлеността в националното богатство на Франция е спаднал от 24% до 14%.

През този период, индустрията губи 1 913 500 работни места ( до 3 414 000 в определени периоди).  Или спад от 36% на работната си сила. "По-голямата част от тези работни места са изгубени в производството (96%).  И ако е имало периоди, в който загубата на работни места е намалявала (от средата на 1980-те и средата на 1990-те), то това не е било "достатъчно да обърне тенденцията.  Услугите са следвали  обратна тенденция.

Technorati Tags: Франция,индустрия

Италия: силна ксенофобия сред младите

Дивата имиграция дава плодовете си в цяла Европа. Да се надяваме, че България ще се поучи от грешките на другите и няма да допусне да се превърне в бежански лагер за африканци, араби, афганистанци и всички други, които имат една мечта – да се доберат до ЕС и да полегнат на европейска осигуровка, която колкото и малка да е е в десетки пъти повече от това, което получават в собствените си страни. Ние нямаме нужда от тях.

В резултат на подобна левичарска политика, почти половината от младите италианци имат непоносимост към чужденците или направо са ксенофобски настроени. Това показва проучване публикувано на 18 февруари 2010 година в Камарата на депутатите по инициатива на неговия председател.

Божидар Димитров: “Скобелев е палач на собствените си войници…Сан Стефано е руски блъф”

В интервю пред вестник “Стандарт”, Божидар Димитров нарича Санстефанскоро предварително споразумение “блъф” целящ вероятно създаването на голяма Сърбия на Балканите:

- Границите на България, начертани в Сан Стефано, са блъф. Или по-точно - част от дългосрочната стратегия на Русия за морално, политическо, а и за народопсихологическо присъствие на полуострова. Изминалите вече 132 години показват, че той е бил доста успешен….Именно този факт - че Освободителната война е резултат на общ европейски консенсус, подразни бдителните идеолози от ЦК на БКП. Както и приведените от мен тайни договори между Русия, от една страна, и Австро-Унгария и Англия от друга. С документите Санкт Петербург писмено се задължава да не прави голяма славянска държава на Балканите. Забележете - славянска, не българска. Защото западните дипломати са пресметнали правилно, че Русия може да създаде и една голяма Сърбия за сметка на български земи.

След това професорът коментира некадърността на руския генерален щаб и най-вече на Генерал Скобелев:

- Трудно е да се изброят всички глупости на Императорския генерален щаб. Самият стратегически план за водене на войната може да разплаче всеки юнкер в буквалния смисъл. Защото ако предложи такъв като дипломна работа, не само ще го скъсат, ами направо ще го изгонят от военното училище. Поколения наред са отраснали с легендата за "белия" генерал Скобелев. А истината е, че той е палач на собствените си войници. Скобелев ги хвърля в безумни атаки в параден строй срещу добре укрепените турски редути и огъня на скорострелните пушки "Пийбоди-Мартини" на аскера. В резултат на което до позициите на противника стига едва една десета от атакуващите! Скобелев е бил ненавиждан за това не само от собствените си войници, но и от колегите си генерали. След провала на третия щурм на Плевен той не смее да се покаже пред тях и се крие в палатката на американския си приятел, журналиста Макгахан. За съжаление по подобен начин атакуват и румънците при Гривица, давайки общо над 7000 жертви
.
… и завършва с разобличаването на руските лъжи за броя на жертвите. Оказва се, че жертвите не са 200 000 хиляди, а 66 000 и то за двата фронта – Кавказкия и Балканския:

- Дълго време се говореше за 200 000 убити и ранени. След това само убитите станаха толкова. Дадох си труда да изчета руските архиви, а те са наистина перфектни. Оказа се, че става въпрос за 66 130 загинали общо на двата фронта.
Още за Скобелев:

Генерал Скобелев – клоунът на руско-турската война през 1876-1878 година

by ExtremeCentrePoint on Monday, 17 August, 2009

Във всяка война има герои, но и клоуни. Руско-турската война от 1976 година не прави изключение. На фона на талантливите  руски пълководци Гурко, Тотлебен, граф Шувалов, Шилдер-Шулднер, най-ярко изпъква глупостта на „прославения” Ген. Скобелев. Любимецът на тогавашните медии, Скобелев е всъщнoст най-обикновен позьор и некадърен военачалник. Под негово командване загубите на личния състав са огромни, а целите рядко са достигнати. За сметка на това на мъстития генерал все някой друг му е бил виновен – или съседните части командването, на които не винаги разбирало „великите” му замисли или българите, които не го подкрепяли достатъчно или нещо друго.

Първият гаф на Генерала е още при щурмуването на Дунав при Свищов.

Той предлага Кавказката казашка дивизия под негово командване да се прехвърли с плуване през реката. Експериментирали 33 доброволци начело със Скобелев, които се спуснали с конете си в Дунав. До българския бряг доплували само двама – Скобелев и един казак. След този „геройски” подвиг, разбира се, командването забранило осъществяването на идеята. Ако бяха оставили работата на лудия Генерал, то цяла руска конна дивизия би потънала в Дунава още в началото на войната.
По късно по време на първия щурм на Плевен отново необикновена енергия проявява генерал Скобелев – след като отблъсква атаките на турците в югозападния участък, той преминава в настъпление и с един останал  батальон от целия Курски полк успява към 16 часа да нахлуе в Плевен. Разбира се, с тези сили той не е в състояние да развие успеха си и се оттегля. Тук всеки би си задал въпроса: Защо тогава е пожертвал 80% от личния състав на полка? Късно вечерта на същия ден, Скобелев отново самоволно вдига в атака руските войски под негово командване. Преди да атакува двата редута – Кованлък и Исса ага, той решава да превземе третия гребен на Зелените хълмове и да установи контакт с войските на генерал Крилов. Тук се разгарят кратки боеве с изпратените към гребена турци, които след редица драматични перипетии са отбити от третия гребен. Скобелев губи битката с огромни човешки загуби.

Третият щурм на Плевен. Точно в определения час на щурма първата линия на обречените поради некадърността на командващия скобелевски полкове с развети знамена, под гърма на барабаните се вдига в атака. Придвижването им  по плевенското поле е красиво и по-скоро прилича на парад отколкото на военни действия. Скоро обаче скобелевският парад се превръща в касапница за руските войници и офицери. Под град от куршуми, изпращани от скорострелните турски пушки, атаката се задъхва. Не позволявайки на тази войска да отстъпи, точно като комарджия залагаш на рулетка, Скобелев изпраща в нейна подкрепа последните си оскъдни резерви. Разбира се, турското командване забелязва това и точно когато вече не остават  резерви, турците се вдигат в контраатака. Започва яростна и безмилостна ръкопашна схватка. Силите на противниците са изравнени. В този момент Скобелев, вместо да ръководи разпострялото се на километри сражение, решава да играе ва банк.. На белия си кон, заедно с щаба и щабния конвой се хвърля в разгара на боя. Турците отстъпват. Разпръснатите остатъци от руските полкове  нахлуват в редута Кованлък. По нататък логиката на военните събития е безмилостна. След няколко часови сражения в тъмното, където никой не знае къде е противника, клоунът Скобелев губи битката.

На другия ден, отново без каквато и да е подготовка, той отново челно атакува турските позиции. Получил в подкрепление напълно окомплектования Шуйския полк, генералът вместо да го задържи в резерв веднага го хвърля в мелницата. Разгръща го на третия гребен на Зелените хълмове и му нарежда да прикрива отстъплението на разбитите през нощта руски части, които безредно се оттеглят от редутите. Като резултат и тази единствено боеспособна руска единица е бързо смляна под кръстосания огън на турските оръдия. Равносметката е ужасна. Частите под негово командване са дезорганизирани, разбити и на практика са престанали да съществуват. По време на атаката са убити са 7039 общо руски войника, от които 4000 са от скобелевските части, а турците загубват само 1200.

На 8 януари 1877 година, въпреки бездарния Скобелев, войната върви към победен за Русия край. По това време отрядът на Скобелев, в който са включени седемте опълченски дружини, 16-а скобелевска дивизия, 21 ескадрона и сотни, както и други части с 14 оръдия (всичко 16 000 бойци), въпреки помощта на няколко хиляди българи с мъка се придвижва през потъналия в дълбок сняг Химитлийски проход. В часа, в който Святополк-Мирски започва боя при Шипка – Шейново, авангардът му едва достига изхода на прохода и повежда бой с турците, заели височините наоколо. Бездарното командване на генерала разтяга руската колона по целия проход, като главните сили са още на превала. Вечерта на 27 декември (8 януари) с мъка Скобелев групира около изхода на прохода едва две трети от войската си. Оказва се, че  „героят” Скобелев се е изхитрил този път да загуби 33% от ефективите си дори без да влиза в сражение. По-късно разбит отново при Шейново и Казанлък от далеч по-слабите турски части на Вейсел Паша , за да оправдае некадърността си,  Скобелев помпозно заявява: „Плевен започва отново”. Генерал Скобелев не харесва и българите. Офицерът от Опълчението Кисов в мемоарите си разказва, че малко преди боя за Шейново Скобелев се подиграл със Столетов, напомняйки му каква войска командва(става въпрос за българските опълченци).

Четейки всичко това как можем да си обясним образът на Скобелев останал в българската памет като смел и талантлив военачалник изиграл решаваща роля за освобождението на България когато всъщност става въпрос за най-обикновен грандоман, некадърник и клоун? Отговорът е очевиден. И тогава както и сега медиите търсят и сами конструират медийни герои, които често са бутафорни фигури с мними качества и измислени достойнства. Точно такъв е и случаят с Генерал Скобелев наричан от пресата Белият генерал, а далеч по-сполучливо би било прозвището Клоуна на бял кон.
Използвани са исторически факти от книгата на Божидар Димитров “Истинската история на Освобождението 1860-1878″

Technorati Tags: България,история,сан стефано,русия

Не забравяйте какво загуби България на 3 март 1878 година. Две политнекоректни мнения

Какво загуби България на 3 март 1878 година

Трети март някак си подсъзнателно се свързва у нас с началото на съвременна България. Наистина стотиците хиляди, които загиват по фронтовете на войните за национално обединение, дават живота си в името на “Санстефанския идеал”. Този спомен кара дори хора, които иначе са непоклатими антикомунисти, да гледат с укор на сравненията между войната от 1877-1878 г. и съветското нахлуване в България 67 години по-късно. Интересно би било тогава да се разбере какво е накарало българите да крият през септември 1944 г. всичко по-ценно, което са имали по къщите си, при новината за наближаването на “червеноармейци”?

Всички признават, че стратегичната цел на Русия на Балканите е завладяването на Цариград, Босфора и Дарданелите. За да стигне дотам обаче, Русия трябва да прегази най-напред Румъния и България, което означава, че балканската стратегия на руските царе е несъвместима със самото съществуване на България като държава. За това има обилен документален материал. Например в своето завещание Петър I (1682-1725) изтъква, че трябвало да се използва влиянието на религията върху православните поданици на Турция и Унгария, за “да си ги привържем по какъвто и да е начин и да се обявим за техни покровители. По такъв начин и с тяхното съдействие Турция ще бъде завоювана.”

Руската императрица Екатерина II (1762-1796) преминава към конкретното осъществяване на тези планове. Именно при нея се разработва и тактическият модел, според който дадена страна се откъсва от Османската империя и след определен период на привидна “независимост” се поглъща от Русия. Така през 1774 г., в резултат на поредната руско-турска война, Кримският хаганат, който дотогава е бил васален на турския султан, става независима държава, но през 1779 г. е погълнат от Русия и става обикновена провинция на северната империя. По подобен начин се постъпва и с православните грузинци – през 1762 г. под натиска на Русия грузинските княжества се освобождават от иранско върховенство, но през 1783 г. те трябва да признаят сюзеренитета на Екатерина II, а през 1801 г. Грузия е пряко присъединена към Русия и губи изцяло своята държавност.

Към тази тактика се придържа и руският дипломат граф Николай Игнатиев, който е авторът на Санстефанския договор. Като типичен панславист граф Игнатиев не се съмнява ни най-малко в легендата за славянското потекло на българите, които той дори не смята за народ, а за едно от южнославянските “племена” наред със сърбите. Според твърдото му убеждение историческата мисия на Русия на Балканите и в Средна Европа е “завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия.” След като в резултат на войната от 1877-1878 г. руските войски окупират Мизия и Тракия и проникват в някои краища на Македония, граф Игнатиев дори намисля да се иска от австро-унгарците да излязат от Босна и Херцеговина “едновременно с прекратяването на нашата окупация на България.” Русия предварително е дала писменото си съгласие за окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Граф Игнатиев знае много добре, че австро-унгарците нямат никакво намерение да се изтеглят от там и очевидно смята, че с този пазарлък може да се увековечи и руската окупация на България.

Предварителният и временен мирен договор, който граф Игнатиев подписва от името на Русия на 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано, е в същината си анексионистичен. Наистина чл.7 предвижда, че “българският княз ще бъде свободно избран от населението и утвърден от Високата Порта със съгласието на силите” и че “никой член на царствуващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран за български княз.” Според същия член обаче България преминава под руска окупационна администрация, която на практика е без международен контрол: “Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото прилагане ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление, ако европейските правителства признаят за нужно и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между тях, Русия и Високата Порта, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати.”

Чл.8 пък не само предопределя едно мощно военно присъствие на Русия в България, но дори не е достатъчно категоричен за времетраенето на руската окупация: “До пълното създаване на местна милиция, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, броят на която ще бъде определен по-късно със съглашение между отоманското правителство и руския императорски кабинет, руски войски ще заемат страната и ще подпомагат комисаря в случай на нужда. Тази окупация ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години”.
При това чл.10 “великодушно” дава на Турция правото да прокарва свои войски през територията на България: “Високата Порта ще има право на преминаване през България за превозване по определени пътища на войски, муниции, хранителни припаси в области, разположени вън от Княжеството и обратно.” Следователно, дори ако се стигне до някакво българско правителство, руснаците възнамеряват да създадат за българите такива условия, че да ги накарат сами да поискат руските окупационни войски да останат в страната.

По всичко личи обаче, че Русия и по-точно граф Игнатиев нямат сериозни намерения да допуснат образуването на българско правителство, но за сметка на това са намислили да отстранят всякакви ограничения за окупацията на България. Това се вижда най-добре в чл.25 на Санстефанския договор, според който “пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н.в. руския император и н.в. султана”. В договора няма никакъв текст, който да определя някакви срокове за изтеглянето на руските войски от България.

И действително руснаците се държат в България именно като в окупирана страна. Показателни за това са и следните признания на един руски дипломат: “До окончателното изясняване на нашето отношение към завзетите територии в България и Добруджа съществуваше пълна анархия. От една страна, отсъствие на съдебна уредба и правилно организирана администрация, подкупност и корупция на нашите чиновници начело с губернаторите; пълно вмешателство на последните във всички отрасли на управлението, неконтролирана разпродажба на държавна собственост по разпореждане на губернаторите и, накрая, отчуждаване без всякакво право и защита от закона на частното имущество; от друга страна, неумела (т.е. посредством побои) агитация за могъщественото покровителство на Царя Освободител, жестоко отношение на хора от администрацията към населението и безнравствен начин на живот на нашите офицери и чиновници – всичко това повлия на населението, което по това време предпочиташе турското владичество пред могъщественото покровителство на Царя Освободител”.
Руският самодържец Александър II и неговият първи министър Горчаков си дават обаче сметка, че на този етап Европа няма да позволи на Русия да завладее сравнително обширна територия в близост до Цариград и Протоците. Поради това те допускат, че за известно време ще трябва да се примирят със съществуването на някакво автономно българско княжество и решават, че при тази ситуация България трябва да бъде орязана колкото се може повече. Същевременно Русия търси да се сближи с Великобритания, за да се поосвободи от едностранната си обвързаност с Германия и Австро-Унгария в рамките на Съюза на тримата императори, сключен през 1873 г. Така се стига до едно споразумение, подписано от руския посланик в Лондон Шувалов и британския външен секретар Солсбъри в края на май 1878 г. Тъкмо в това споразумение се разчертават и онези злополучни граници, които залягат в Берлинския договор. Във всеки случай най-ожесточените полемики на Берлинския конгрес, който заседава от 13 юни до 13 юли 1878 г., не са за границите на България, а за времетраенето на руската окупация.
Подобно на Санстефанския мир Берлинският договор предвижда за България васален статут. Според чл.1 “България се конституира като самоуправляващо се княжество под суверенитета на н.в. султана. То ще има християнско правителство и народна войска (милиция)”. Потвърден е и начинът, по който трябва да се избира българският княз: “Българският княз ще се избере свободно от народа и ще се утвърди от Високата Порта с одобрението на великите сили. Никой член от управляващите домове в европейските велики сили не може да бъде избран за княз на България. В случай, че остане вакантно княжеското достойнство, избирането на нов княз ще стане под същите условия и форми” (чл.3).
За разлика от Санстефанския договор обаче чл.22 на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация от “приблизително две години” на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период: “Срокът на окупацията на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите на настоящия договор… Имераторското руско правителство се задължава да завърши в три месеца след горния срок превеждането на войските си през Румъния и съвършеното опразване на Княжеството.”

Нещо повече – Берлинският договор налага още от самото начало международен контрол върху руската окупационна администрация и предвижда подробен и прецизен механизъм за решаване на евентуалните разногласия между Русия и водещите европейски държави. Според чл.6 “временното управление на България ще се ръководи до изработването на органическия устав от един императорски руски комисар. Един императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие и ще наблюдават за хода на временното управление. В случай на несъгласие между изпратените консули въпросите ще се решават по вишегласие, а в случай на разногласие между болшинството и императорския руски или императорския турски комисар представителите на подписалите сили в Цариград, събрани на конференция, ще се произнесат с решение.” Според чл.7 пък “временното управление не може да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите на настоящия договор. Щом се изготви органическият устав, ще се пристъпи веднага към избор на българския княз. Щом князът се короняса, новото устройство влиза в сила и княжеството встъпва в пълно упражнение на своята автономия.” Най-сетне Берлинският договор отнема правото на Турция да прокарва свои войски през земите на Княжество България и категорично забранява каквато и да било форма на турско военно присъствие на българска територия: “Турска войска не може вече да има в България”… (чл.11)

Като се има предвид всичко това, би трябвало да е очевидно, че:

1.Санстефанският договор бележи края на османското върховенство, но не и началото на съвременната българска държава. Първата крачка към независимостта е направена през 1870 г. с учредяването на Българската екзархия, когато българите получават право на вътрешна автономия, а с пълен суверенитет България се сдобива през 1908 г.

2.Санстефанският договор не може да се смята за начало на съвременна България поради простия факт, че това е договор за безсрочната окупация на страната от Русия и опит османското върховенство да бъде заменено с руско владичество.

3.Санстефанският договор не е юридически завършек на войната от 1877-1878 г., тъй като е временен и предварителен. Бойните действия на една война се прекъсват с примирие – в случая това е примирието, подписано в Одрин на 19 януари 1878 г. Договорът, който фиксира от правна гледна точка резултатите на войната от 1877-1878 г., е Берлинският.

4.Санстефанският договор, който е сключен само между Русия и Турция, не е първият, нито достатъчно международен акт, признаващ етническите граници на България. На Цариградската конференция в края на 1876 и началото на 1877 г. тези граници са очертани в специален протокол, който е подписан от пратениците на цели шест водещи европейски държави – Русия, Великобритания, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия.

5.Не Санстефанският, а Берлинският договор заменя правото на вътрешна автономия, което българите са имали дотогава, с международно гарантиран, макар и ограничен суверенитет и спасява България от руска власт.

6.Берлинският конгрес не разпокъсва България на пет части, а само потвърждава това разпокъсване, което е уговорено предварително между Русия и Великобритания. Така Русия има пряка вина за националното разединение на българите.

7.Българите сами очертават националните си граници, и то не по пътя на войни и революции, а с демократичната процедура на допитванията, които се провеждат през 1873-1875 г. и които включват в юрисдикцията на Българската екзархия не само Мизия и Тракия без беломорското крайбрежие, но и по-голямата част от Македония.

8.Само болна нация като нашата, управлявана от продажници, може да чества като национален празник подписването на един заробващ договор и дори да не се сеща, че през 2008 г. България навършва сто години като независима държава и равноправен член на международната общност.

Намират се обаче историци, които макар и да не споделят комунистическите догми са убедени, че митове като санстефанския били национално консолидиращи. Не е ли обаче чудовищно току-речи подсъзнателното убеждение, което санстефанската измама е породила в българина, че нищо не зависи от него и че съдбата му винаги се предопределя от външни, чужди фактори? Няма ли да станем наистина свободен народ едва тогава, когато спрем да се кланяме на пасмината от “освободители”?”

Пламен С. ЦВЕТКОВ

=========================================================================================================

БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ПРАЗНИЦИ И БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ИДЕАЛ

Петко Ст. Петков

В календара на официалните български празници има няколко, които се определят като “национални”. Това са: 3 март – Ден на освобождението на България от османско иго; 6 май – Гергьовден, Ден на храбростта и Българската армия; 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост; 6 септември – Ден на Съединението на България; 22 септември – Ден на независимостта на България; 1 ноември – Ден на народните будители. Останалите пет официални празника са: Нова година, 1 май – Ден на труда, 24 декември – Бъдни вечер, 25 и 26 декември – Коледа, Рождество Христово и Великден (информацията е от сайта на Народното събрание http://www.parliament.bg). Прегледът на специализираната историческа литература показва, че липсва интерес към проблема за формирането на научно аргументирана система от “национални празници”; невинаги е ясно какви ценности и национални постижения почитаме, отбелязвайки тържествено изброените дни; трудно е да се твърди със сигурност, че всички те са “национални”, т.е. всебългарски; редица важни исторически дати и събития все още остават извън списъка на обявените за “официални” национални празници: 27 февруари – учредяването на Българската екзархия през 1870 г. – първата законнопризната общобългарска институция, 16 април – приемането на първата българска конституция в Търново през 1879 г., 17 април – изборът на първия български княз след възстановяването на българската държава през 1879 г., 20 април – избухването на най-голямото и най-успешното българско въстание за освобождение от османско иго през 1876 г. и много други. Настоящото кратко изложение е само опит за провокиране на така необходимата научна дискусия по темата; авторът споделя своето разбиране, както и различни аргументи против или в подкрепа на някои от изброените национални празници. Разполагането на мисловната конструкция на фона на “българския национален идеал” (Петков 2003: 127-138) е свързано с убеждението ми, че няма друг по-мащабен, общобългарски критерий, който да осмисля или обезсмисля значимостта на паметните исторически дати като “национални празници”.

Три от настоящите официални празници са свързани с важни политически събития от следосвобожденската ни история. Това са 3 март – денят на подписването на прелиминарния (предварителния) Санстефански договор в края на Руско-турската война 1877-1878 г., 6 септември – денят на обявяването на Съединението между Източна Румелия и Княжество България през 1885 г. и 22 септември – денят на обявяването на независимостта на България през 1908 г. Първоначалното впечатление, че изборът точно на тези три “национални празника” е недостатъчно аргументиран и се основава на твърде еднозначното разбиране за предимно национално-политическата същност на българския национален идеал, както и липсата на ясен критерий защо именно те са предпочетени от списъка с важни и същностни за националната ни идентичност исторически дати, би могло да се отмине с присъщото на българите небалансирано отношение към отечествената ни история, ако въпросът не беше принципен, важен не само за науката, но и за обществото като цяло, а в настоящия момент и изключително актуален.

Едно от доказателствата за безпринципния подбор на посочените три “политически дати” в официалния ни празничен календар е нееднотипното им отбелязване: 3 март се чества по нов стил (известно е, че Санстефанският прелиминарен мир е подписан на 19 февруари 1878 г.); 6 септември се чества по стар стил; 22 септември – също. Безпринципно редуване на стар и нов стил се наблюдава и при честването на други, не по-малко значими, но невключени в календара на “официалните празници” исторически дати: вместо на 20 април, когато започва Априлското въстание през 1876 г., този ден с неособено голяма тържественост се отбелязва на 1 май – дата, натоварена с друг исторически смисъл и включена в сегашния официален празничен календар с друго значение. Тук си струва да напомня за колосалното десетилетно недоразумение кончината на един от най-големите българи Васил Левски да се отбелязва по нов стил, и то неточно, на 19 февруари, след като отдавна е доказано, че Левски е обесен на 6/18 февруари (впрочем датата на раждането му на 6/18 юли не се оспорва и това още по-категорично подчертава грешката с 19 февруари).

Нееднотипен и неаргументиран е подборът на историческите дати, чрез които се отбелязват важните събития, които честваме като официални или национални празници. В случая с “Трети март” става въпрос за един предварителен (прелиминарен) договор, който самата победителка Русия е обявила, че ще бъде преразгледан (сиреч съвсем очевидно е, че той не е окончателен и както е известно този договор има реална политическа трайност колкото снега по Шипка след тежката зима на 1877-1878 г. – т.е. до лятото на 1878 г., когато се сключва окончателният Берлински договор). С “Шести септември” пък акцентът се поставя не върху успешния край на едно важно историческо събитие, а върху първоначалното провъзгласяване на Съединението в столицата на Източна Румелия Пловдив. От научна гледна точка обаче не по-маловажна дата е денят на подписването на Топханенския акт 24 март 1886 г., когато Съединението е признато от великите сили и султана. Независимо от половинчатите клаузи на това споразумение, именно то (до 1908-1909 г.) е международноправната гаранция на съединените под скиптъра на българския монарх Княжество България и Източна Румелия. Що се отнася до отбелязването на деня на независимостта на България, с основание е предпочетен старият стил – 22 септември, но отново липсва обяснение за различното календарно “третиране” на официалните ни празници, чествани ту по стар, ту по нов стил. И в този случай се изтъква провъзгласяването, началото на поредица от важни исторически събития, завършили с международното признаване на българската държавна независимост през пролетта на 1909 г.

За да не бъда обвинен в непоследователност с оглед защитената наскоро теза, че периодизирането на отечествената ни история трябва да следва българските усилия и активност, а не чуждата им санкция от минали или настоящи “велики сили” (Петков 2001: 55-67), ще уточня, че тук не става дума за периодизация; целта е да се открият и отбележат подобаващо знакови събития и повратни исторически дати, които най-пълно отразяват съществени за националната ни идентичност и националното ни самочувствие ценности, достойнства, общобългарски усилия, борби и постижения, защото това според мен е най-важното обществено предназначение на т.нар. “национални празници”.

В този смисъл какво е непреходното, исторически великото значение на случилото се на 3 март 1878 г.? Както вече беше изтъкнато, Санстефанският договор е предварителен, окончателен е Берлинският договор, подписан на 1/13 юли 1878 г. Ако някой все още се опитва да защитава фактологично неиздържаната теза (която се открива дори в някои учебници по история), че със Санстефанския договор “приключила Руско-турската освободителна война 1877-1878 г.” и той именно “донесъл освобождението на българите”, ще трябва да припомним, че военните действия прикючват с Одринското примирие, подписано на 19/31 януари 1878 г. Този неоснователно подценяван исторически документ е с важно значение за изхода от войната, при това той по-плътно се доближава до общите препоръки на великите сили, отправени към Османската империя на Цариградската конференция в края на 1876 г. В текста на примирието категорично се заявява, че “България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османска армия там повече не ще се намира” (История 1987: 459). Следователно според постановленията на Одринското примирие българската държава ще се възстанови в духа на общите европейски решения от декември 1876 г., взети на Цариградската конференция, но с немаловажната разлика (в полза на българското национално единство), че проектираните през 1876 г. два автономни български вилаета през януари 1878 г. са събрани в едно автономно княжество, еднакво по територията си с диоцеза на Българската екзархия.

Друг аргумент, обезсмислящ недоказаната значимост на Трети март като знаков ден на българското освобождение, е фактът, че Санстефанският договор е едно временно руско-турско споразумение, в това събитие няма никакво конкретно българско участие. Нещо повече – Българското княжество, начертано на картата в Сан Стефано от руските дипломати, начело с Н. П. Игнатиев, се различава по границите си и по включените в него български територии както от екзархийския диоцез, така и от повтарящите го международни споразумения – Цариградската конференция и Одринското примирие. Именно според Санстефанския договор Русия отстъпва на Румъния и Сърбия съответно Северна Добруджа и Нишко (признати за неразделна част от българските територии и със султанския екзархийски ферман от 1870 г., и от великите сили в Цариград през 1876 г.).

С договора от 3 март 1878 г. победителката Русия въвежда в проектираното Княжество България най-малко двегодишна руска окупация. В чл. 8 на договора се казва, че “руски войски ще заемат страната” и ще подпомагат императорския специален комисар; “тази окупация ще бъде ограничена за един срок приблизително от две години” (Петков 2002: 86). Изключително показателен за принизеното ни национално самочувствие, за неоправданото ни самоподценяване е историографският факт, че вече 127 години руската окупация в България 1878-1879 г. се обозначава снизходително и неточно като “временно руско управление”. Началото на тази военна окупация юридически поставя именно Санстефанският договор. Ето още едно основание за недоумението ми как денят на подписването на този именно договор българите приемат за най-ярък знак на освобождението си от петвековно чуждо иго. И разбират ли, че шумното тържествено честване на този ден, внушенията на историци и политици, че Санстефанският договор и българският национален идеал са едно и също нещо (?), означава освен всичко вече изтъкнато, че ние днес официално и “всенародно” почитаме деня, в който се установява чужда военна окупация в България.

Налага се да уточня, че тук изобщо не се подлага на съмнение освободителния характер на руско-турската война 1877-1878 г. в смисъла, който винаги съм изтъквал (Петков 2005: 69), не се подценяват героизмът и заслугите на руските войни; въпросът е в това, че според мен има твърде много основания да се съмняваме в знаковия характер на деня трети март, с който свързваме освобождението на българите от османско иго. И понеже окончателният мирен договор – Берлинският, който предоставя политическа автономия на Княжество България и административна самостоятелност на Източна Румелия, в нашето общество все още трудно се възприема предимно положително (заради десетилетните негативни наслоения, свързани с откъсването на Македония и Южна Тракия и оставането им в Османската империя), по-добре е да търсим знаковата дата на Освобождението не в края, а в началото на поредицата от важни исторически събития, довели до възстановяването на българската държава. Такъв паметен исторически ден според мен е 20 април, когато избухва най-масовото общобългарско въстание за освобождение, завършило с военен погром, но с политически успех. Превръщайки 20 април в национален празник ще поставим справедливо едно героично българско усилие като основание за отбелязването на деня на освобождението от османско иго и ще избегнем неудобството да честваме като такъв ден трети март, когато две чужди империи подписват споразумение, касаещо и българите, но повече самите тях.

Що се отнася до двата официални празника, ненатоварени с политически смисъл, – 24 май и 1 ноември – то тяхното значение и място в празничния календар е изключително важно. Макар да се чества сравнително отскоро и с дълго прекъсване през втората половина на ХХ век¹, Денят на народните будители, в основата на който е почитта, заслужено отдавана на българския небесен покровител св. Иван Рилски на 19 октомври (стар стил), е празник с все още неоползотворен, но значителен духовен потенциал. В обръщението си към Ректора на Софийския университет, директорите на Художествената и Музикалната академия, Учителските институти, средните училища и окръжните училищни инспектори (Окръжно № 17743/ 28.VІІ.1922 г.) министърът на просветата Ст. Омарчевски посочва ясно причините и целите на тържественото честване: “За да се възбуди у нашата учаща се младеж и изобщо в младите наши поколения здрав, дълбок, смислен интерес към дейците на нашето минало, към просветните, политическите и културни дейци на нашия национален живот – интерес, който засега се засяга случайно, било само от учителите по история и български език, било от отделни обществени дейци, Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоана Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали. Нека по-често си спомняме техните имена и техните дела, нека по-често посочваме техните стремежи, та да можем и по-дълбоко да разберем, че има нещо в нашата страна, в нашия народ, което е карало толкова българи да умират за него, че думата отечество не е само понятие без стойност, а че има в него нещо, което заслужава всички наши жертви и усилия. Да направим делото на нашите бащи и деди наша гордост и наша амбиция!” Министерството на просветата дава и конкретни указания как по-правилно да се организира новообявения национален празник Първи ноември: “1) на тоя празник трябва да се дава по възможност по-тържествен характер, за да може да се повлияе в горния смисъл на младежта и гражданството, така че празникът да не остане само училищен, но и да стане общонационален в истинския смисъл на думата; 2) празникът да се урежда с оглед на местните събития и местните дейци, като на последните се отдава нужната почит, нужното внимание за назидание, подем и вдъхновение на поколенията”. Ето кое отличава този ден от другия общобългарски културен празник – 24 май.

Впрочем 11/24 май не може да се сравнява с останалите т.нар. национални празници. Неговото историческо значение е толкова голямо, проекциите му към минало, настояще и бъдеще са толкова осезаеми, че национално-политическите страсти, от които е провокирано величието на дни като 3 март, 6 и 22 септември, изглеждат незначителни на фона на многовековното духовно излъчване на делото, което отбелязваме в този ден. Затова съм убеден, че ако Националният празник на българите трябва да е един, то това несъмнено е 11/24 май. Защото националният празник трябва да е ден, обединяващ всички българи или поне всички българи, живеещи днес в България. Как ли празнуват Трети март например жителите на Смолянския край, след като според Санстефанския договор от 3 март 1878 г. тази част от Родопите е оставена в Османската империя. Същото се отнася за жителите на Кърджалийско и други родопски селища, останали в Турция според Топханенския акт, уреждащ международноправно Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Дните, в които почитаме делото на светите братя Кирил и Методий – 11 и 24 май – с много по-голямо основание се честват като общобългарски празник (в най-широкия смисъл на думата, т.е. в историческа ретроспекция повече от национален) – и на миналите поколения, и на днешните, а и на бъдещите. Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето. С такъв общобългарски празник днешните българи могат да започнат новото, трето хилядолетие след Р. Хр. и горди с достойното си минало, и необременени от овехтели ценности и неосъществими амбиции.

Прочети също:

Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината

Technorati Tags: България,история