България е единствената фалирала от източния блок
1990 година ... официалното обявяване на катастрофалното положение вече е въпрос само на дни. В началото на февруари 1990 Андрей Луканов сменя Георги Атанасов на министърпредседателския пост. В строго поверителна докладна председателите на БНБ и БВТБ Иван Драгневски и Веселин Ранков го информират, че задълженията на страната към 31 декември 1989 възлизат на 8 млрд. и 621.4 млн. валутни лева, или 10 млрд. и 656.9 млн. щатски долара. Обаче вече няма място за маневриране. През 1990 БВТБ следва да изплати задължения по различни видове кредити и лихви за почти 4 млрд. долара, а разполага с 1 млрд. долара стратегически валутен резерв. Банкерите докладват: "На международните кредитни пазари банката среща изключително сериозни и почти непреодолими трудности по договарянето на нови кредити. От ноември 1989 не е договорен нито един средносрочен финансов кредит, чрез който биха се облекчили разплащанията. Не се предлагат от западни банки и кредити за финансиране на вноса на суровини, материали и други стоки. Освободените кредитни линии след изплащане на дължимите суми или се анулират, или се намаляват, или за тях по изключение се предлагат нови лихвени условия, включващи надбавки над базисния лихвен процент. Като мотиви за въздържаността се изтъкват високата задлъжнялост на страната, сумата на която е надхвърлила критичната граница, липсата на програма и сериозни действени мерки за излизане от икономическата криза.
Тежката икономическа ситуация в страната, продължаващата й изолация от кредитните пазари, незначителните по обем валутни постъпления от износа и другите дейности, липсата на приток на нови валутни средства изправят банката пред непосилната вече задача да плаща в срок задълженията си по кредитите, а едновременно с това да посреща натиска и исканията на фирмите за нов внос на стоки."
Това е документът, в който БНБ и БВТБ предлагат на Луканов да проведе разговори с кредиторите за разсрочване на плащанията за 1990, като се преустановят плащанията:
"Остава изходът, колкото и тежък да е той за страната, за нейния международен авторитет, с всички негативни последици за икономиката като масовото преустановяване на много производства, прекратяване на вноса на стоки, блокиране на валутни постъпления от износа и налични авоари и резерви, да се направят контакти и постъпки пред кредиторите - правителствата и банките на съответните страни, за разсрочване на плащанията по кредитите на първо време за 1990. Във връзка с гореизложеното и с оглед съхраняване на част от стратегическия резерв на страната предлагаме БВТБ да преустанови плащанията по кредитите от чужбина със срокове през 1990."
Луканов прави един последен опит. Близкият до съветските кръгове последен български комунистически премиер не успява да измоли един последен кредит от 1 млрд. долара от Москва. Горбачов не е в състояние да му осигури такава сума и той си тръгва с празни ръце.
На 26 март 1990 Луканов едностранно прекратява плащанията по външния дълг и цял свят разбира, че България е напълно фалирала държава. По своя род актът е единствен в рамките на страните от източния блок. Няколко дни по-късно, на 4 април 1990 г., БКП се преименува в днешната БСП.
Какво завещава комунизмът
Емил Христов, бивш председател на Съвета по управление на икономиката към Държавния съвет, дава едни от най-точните параметри на завещанието на комунизма:
- стоков дефицит
- натрупан бюджетен дефицит и кредитна задлъжнялост на стопанските организации
- валутен дефицит
- неконтролируема емисия парични знаци
- неконтролируеми инфлационни процеси
- голям консумативен внос от второ направление
- голямо незавършено строителство
- умъртвени капитални вложения в неефективни фондове и престижни обекти
- амортизирани основни фондове в почти всички сфери на материалното производство
- липса на средства за технологични инвестиции
- реално и системно понижаване на жизненото равнище.
вторник, 13 ноември 2007 г.
Зелени спекулации
От филма научаваме, че темата за климатичните промени е използвана от политиците както от дясно така и от ляво.
Края на 80те години, Маргарет Тачър отпуска голям бюджет на британските климатолози за да докажат, че въглищата са опасни (изгарянето им води до отделяне на отровни пушеци и голямо количество СО2). Това и служи за обръщане на общественото мнение и спечелване на подкрепа за затварянето на мините в Англия.
В САЩ, НАСА използва темата за да надуе бюджета си за изследвания върху затоплянето. Десетки сателити и стотици учени харчат пари в тази насока.
Така лека полека, влизаме в затворения кръг, който наблюдаваме в наши дни. Днес милиарди долари изтичат в джобовете на тези , които би трябвало да се борят в новия „апокалипсис”.
Трябва да се върнем към здравия смисъл. Имайки предвид сумите, който са в зелената игра, политическите и икономическите интереси не само на зелените лобита, но и на десни политици, трябва да се запитаме до колко предплатените научни изследвания са достоверни. Как можем да разберем, че парите ни отиват за нещо добро, когато имагинерните резултати се чакат след няколко поколения? Т.е. , всичко което се опитват да ни продадат днес Ал Гор и компания е емпирично непроверимо, което позволява пълна свобода на интерпретациите и прогнозите.
Иракчаните към US Army: "Молим ви, оставете ни да се справим с Ал-Кайда сами"
AP) BAGHDAD Former Sunni insurgents asked the U.S. to stay away, then ambushed members of al Qaeda in Iraq, killing 18 in a battle that raged for hours north of Baghdad, an ex-insurgent leader and Iraqi police said Saturday.The Islamic Army in Iraq sent advance word to Iraqi police requesting that U.S. helicopters keep out of the area since its fighters had no uniforms and were indistinguishable from al Qaeda, according to the police and a top Islamic Army leader known as Abu Ibrahim.
Abu Ibrahim told The Associated Press that his fighters killed 18 al Qaeda militants and captured 16 in the fight southeast of Samarra, a mostly Sunni city about 60 miles north of Baghdad.
“We found out that al Qaeda intended to attack us, so we ambushed them at 3 p.m. on Friday,” Abu Ibrahim said. He would not say whether any Islamic Army members were killed.
Abu Ibrahim told The Associated Press that his fighters killed 18 al Qaeda militants and captured 16 in the fight southeast of Samarra, a mostly Sunni city about 60 miles north of Baghdad.
“We found out that al Qaeda intended to attack us, so we ambushed them at 3 p.m. on Friday,” Abu Ibrahim said. He would not say whether any Islamic Army members were killed.
понеделник, 12 ноември 2007 г.
Марксистите - нощни говедари
Рядко слушам хора, които ми обясняват какво е искал някой да каже или направи. Предпочитам първоизточника и сам си правя изводите. Предлагам ви и на вас същото. Например ето какво казва Маркс за комунизма:
"В комунистическото общество, където никой няма определена сферата на активност… обществото регулира общото производство и така ми дава възможност днес да върша едно, утре друго, сутринта да ловувам, следобед да ходя на риболов, вечерта да паса говеда и след вечеря да критикувам, така както си искам, без дори да съм ловец, пастир или критик.
Карл Маркс "
Това, което аврорът на тези думи игнорира е дали говедата биха били доволни, ако той ги пасе вечер? Ей това е марксизма - пасене на говеда през нощта. Затова сега, даже и в Кибуците, не останаха нито говедата нито говедарите.
Римл@нин
неделя, 11 ноември 2007 г.
Голямата Война 1914-1918
Уникални снимки, добре подбрани. Първата световна война е била истинска касапница - без антибиотици и анестетици смъртността при ранените войници е била над 35%.
петък, 9 ноември 2007 г.
Kраят на Сицилианската защита
Доскоро външната политика на Франция изглеждаше като Сицилианска защита - никаква инициатива, статизъм, глухо затворена и фиксирана да защитава остатъците от имперското величие. Прикритият ѝ антиамериканизъм, често избухваше в кампании, в които Франция се нареждаше до срамни деспотични режими. Да си припомним подкрепата за Садам и съюза Ширак-Шрьодер-Путин.
Това време изглежда, че си заминава в историята. Саркози е отново в САЩ и е посрещнат като голям приятел на Америка, а сондажите на общественото мнение показват, че мнозинството от французите искат приоритетни отношение САЩ - Франция.
Разпадане на Белгия? А какво става тогава с Европейския съюз?
Ако Белгия се разцепи, какво става с ЕС?Вече 144 дни Белгия е без правителство и знаете ли какво? Всичко изглежда нормално.
Еврократите продължават да си запазват маси в ресторант “Ком ше соа”, момчета с марокански произход танцуват брейк на станциите на метрото, а държавните служители (които са доста) бавно похапват бисквитки и пият кафе с блудкав, но богат на витамини заместител на млякото. Това ни навежда на мисълта, че може би няма нужда от белгийско правителство.
Тази седмица Белгия ще счупи рекорда си за най-дълъг период без правителство и никой - освен пълчищата държавни служители, които треперят за пенсиите си - не изглежда особено притеснен. Ако нещата продължат в този дух, правителството на фламандската общност може да бъде изкушено да постъпи като Елцин и да си присвои правомощията на покойната федерация. Защо ли ви занимавам с размислите си за Белгия? По три причини. Първо, защото както гласи една неволно забавна забележка на Харолд Еванс от времето, когато беше редактор на “Таймс”, “Много отдавна не сме имали коментар за Белгия”.
Западните страни не се разцепват много често и историята заслужава повече внимание, отколкото й беше обърнато. Второ, защото Белгия до голяма степен беше наша грешка. Решени да не допуснем пристанищата в Ламанша да попаднат под контрола на враждебна сила, ние подкрепихме създаването на новата държава, поставихме на трона й подходяща издънка на Сакскобургите (чичо на кралица Виктория, както обикновено) в лицето на Леополд Първи и я подсигурихме военно.
Наследниците на Леополд обаче не бяха особено признателни. По време на Първата световна война неговият внук Албер Първи предложи да мине на страната на врага, ако Германия признае властта му и изплати репарации. (Като имате предвид защо най-вече Великобритания влиза във войната, това вероятно е най-неблагодарната постъпка в историята на човечеството.) През Втората световна война синът на Албер, Леополд Трети, сътрудничи на Германия и в последствие е принуден да абдикира. Накратко, каквито и причини да сме имали някога, Белгия отдавна е престанала да бъде от стратегическо значение за нас. Третата причина обаче е най-важната. Белгия функционира (или по-скоро функционира зле) на принципа на Европейския съюз. Няма белгийски език или култура, а белгийската история е твърде кратка. Както каза Ив Льотерм, победителят на изборите през юни, Белгия се крепи на краля, футболния си отбор и няколко марки бира. Ще си позволя да перифразирам думите на Рене Магрит (един от малкото безспорно известни белгийци): “Това не е нация”.
Тъй като не можеше да разчита на споделена идентичност, неопитното белгийско правителство трябваше да купува лоялността на хората чрез създаване на много работни места в държавния сектор. Всяка държавна институция беше впрегната в това: профсъюзите, национализираните предприятия, службите за социално осигуряване. Накратко, Белгия стана микромодел на това, в което се превръща ЕС: механизъм за субективно разпределяне на пари. По понятни причини фламандците са най-големите привърженици на разделянето на страната: те внасят по-голямата част от данъците и недоволстват, че трябва да плащат за мързеливите си френскоговорящи съседи. Във
Валония живее 33 на сто от населението на Белгия, но то дава само 24 на сто от брутния вътрешен продукт на страната. 20 процента от жителите на Валония са безработни, а 40 процента работят за правителството. Въпреки това, колкото и да е странно, смятам, че френскоговорящите белгийци могат да спечелят най-много от разпадането на страната. Когато анализатори казват, че “Валония” печели от субсидии 20 милиарда евро годишно, това, което всъщност имат предвид е, че шепа френскоезични политици и чиновници печелят: субсидиите им дават възможност да награждават приятелите си и да наказват враговете си.
Отрежете тези субсидии и безжизнената бюрокрация, която върви с тях, и валонците биха могли да започнат да създават и да продават неща вместо да са принудени да уреждат нещата по обичайно трудния начин. Накратко, Валония може да се окаже в ролята на Словакия при развода: бедният партньор, първоначално разтревожен, че ще остане сам, който постига зашеметяващ икономически растеж след като схване какво трябва да се прави.
А какво ще стане с Брюксел, предимно френскоезичният град, който е и столица на Фландрия? Евроентусиастите имат планове. Ако Белгия се раздели на две, тяхната цел ще е да извадят грозната й сива столица и да я поставят под прякото управление на ЕС, по подобие на Вашингтон, окръг Колумбия: само тогава ЕС най-накрая осезаемо ще превъзхожда националната държава.
Бедата е там, че това би станало само след шумно потвърждаване на националния принцип. Белгия се разпада, защото няма истински белгийци, точно както няма и истински европейци. По-скоро има отделни народи със свои собствени езици, телевизии и политически партии.
Демокрация без “демос” - съставната единица, която подразбираме, когато използваме думата “ние” - остава само с “кратос”: властта на система, която използва силата на закона, за да постигне това, което не може да постигне, призовавайки към патриотизъм. Сам обаче “кратос”-ът не може да крепи една държава.
On the current crisis in Belgium, see also:
McKinsey CEO Calls for End of Belgium, Resigns, 13 December 2005
King Warns for Dissolution of Belgium, 1 February 2006
Flanders and France Vote for the Right. But Flanders Will Not Get What It Is Entitled To, 11 June 2007
The Influence of the Immigrant Vote on Belgian Politics, 26 June 2007
King Warns for Dissolution of Belgium, 1 February 2006
Flanders and France Vote for the Right. But Flanders Will Not Get What It Is Entitled To, 11 June 2007
The Influence of the Immigrant Vote on Belgian Politics, 26 June 2007
EU: The Model is Collapsing. Brussels Calls upon King for Help, 18 August 2007
After Belgium: Will Flanders and the Netherlands Reunite? 23 August 2007
King Summons Unelected Councillors to Solve Crisis. Will France Annex Wallonia? 28 August 2007
Royal Scout Keeps a Low Profile, Brussels Recalls Ambassador in Paris, 31 August 2007
Could Sarkozy Solve Belgium’s Crisis? 3 September 2007
Even Flemish Muslims Want to Separate from the Walloons, 6 September 2007
Crisis in Belgium: If Flanders Secedes Wallonia Disintegrates, 9 September 2007
After Belgium: Europe’s New Map, 13 September 2007
Thrembling Thrones in Brussels, 18 September 2007
Background articles explaining Belgium:
King Summons Unelected Councillors to Solve Crisis. Will France Annex Wallonia? 28 August 2007
Royal Scout Keeps a Low Profile, Brussels Recalls Ambassador in Paris, 31 August 2007
Could Sarkozy Solve Belgium’s Crisis? 3 September 2007
Even Flemish Muslims Want to Separate from the Walloons, 6 September 2007
Crisis in Belgium: If Flanders Secedes Wallonia Disintegrates, 9 September 2007
After Belgium: Europe’s New Map, 13 September 2007
Thrembling Thrones in Brussels, 18 September 2007
Background articles explaining Belgium:
A City Without Water Is A City Without A Soul, 28 June 2005How Flanders Helped Shape Freedom in America, 11 July 2005
The Dark Roots of the EU, 5 December 2005
Nations Under Construction: Defining Artificial States, 13 June 2006
Why Is the Vlaams Belang So Popular? 13 February 2007
Belgium, the EU’s Destiny. The End of Nothingness, 25 August 2007
четвъртък, 8 ноември 2007 г.
Забравената история. Ние можем и тук да бъдем силни, и даже още по-силни.
1912 ГОДИНА В СОЛУН
Тежка влажна есен падна над големия град. Ситен студен дъжд ръми, ето цели дни.
Необичайно. През другите есени сме имали прекрасно слънчево небе тука, край лазурния бряг на тоя благословен от бога юг. А сега небето е тъмно, готово да изсипе върху главите ни цялата си тежка оловена маса.
Тъй започна, тъй изглежда ще завърши новата война - все с дъжд и влаги. Така в напрегнато очакване за народно освобождение се стегнаха сърцата и душите на всички българи в този голям крайморски град. Така всеки, рано и вечер, запитваше где са нашите. Кога ще влязат в града? Преминали ли са вече поленинските (дойранските) и на Круша планина височините? Крачат ли бързо към бреговете на южното море, както в началото.
Спотаени, ние си шушнехме тихо и плахо един на други. Очаквахме да стане нещо. Очаквахме да зърнем на бреговете на Бялото море твърдия като гранита на Пирин наш войник. И все пак не можехме да се избавим от мисълта за тежки дни, настъпили за народа ни.
Боже господи, все войни ли ще водим ние!
Още са пред очите ми дните на снежните бури и бурите на Руско-турската война, които лежаха на плещите на българския народ през седемдесет и седмата – седемдесет и осмата година. Тогава ние, народните учители, събирахме наоколо си девиците, майките и децата. Учехме ги да бъдат търпеливи, да имат упование в бога. Утешавахме ги. Насърчавахме ги. И ние, и те мислехме за утрешния ден, за възторзите на целия български народ, които не закъсняха да дойдат за България, за българската държава, за лелеяната мечта на толкова поколения, преживели тежко вековно робство.
...
Тръпки ни побиваха за мъките и очакванията на нашия народ тука, в този прекрасен крайморски град, дал гостоприемството си на хиляди и хиляди добри и крепки българи.
Вярата ни и сега е безгранична. Любовта ни и сега няма край – вярата ни и любовта ни към храбрия воин, който трябваше да надмине бащите и дедите от Шипка и Плевен.
Студените дъждовни дни продължиха да се нижат един след други – все така монотонни. Само далечният пукот на пушките и грохотът на оръдията нарушаваха покоя на тия смесени от радост и тъга дни.
Мъката от неизвестностите на утрешния ден бе голяма. Голяма бе мъката и от непрекъснатите вражди, които се сипеха върху ни дотогава от чуждоверски и чуждонародни зависти.
А имаше защо да ни завиждат. С трудолюбието си, с постоянството си българите бяха придобили в големия беломорски град първо място сред другите просветени общества. Училищата, гимназиите, общината, културните ни институти, многото български квартали в града цъфтяха.
Нашият народ бе телесно и духовно здрав. Господ бе сред него. Църквите бяха винаги пълни. Хората бяха внимателни, човечни и милостиви помежду си. Имаха високо чувство на отговорност за думите си, за делата си.
През крайните дни, преди да влезе нашата войска .в града, мъката се увеличи, не намаля. Съюзниците бяха пред града – някъде към полето от запад. Те бързаха да влязат първи. Да изместят нашата войска. И влязоха първи, преди нашите да се окопитят.
Потресени, сърцата ни се свиха от болка.
Така настъпи последната вечер. Дъждът продължаваше да преваля на милиони малки прашинки. Като че ли без начало и без край. Никой няма покой. Всички броим часовете, минутите. И изеднъж светна пред очите ни. Електрически някакъв ток обхвана всички. Като гръм из тъмното черно небе се разнася вестта – нашите[1] идват!
Урааа!
Сълзите бликат обилно. Гласът е задавен. Ураган от чувства някакви задушава гърдите. Думите като тежки камъни залитат в гърлото. Неми стоят двадесет хиляди[2] добри български граждани от беломорския трад пред настъпващата велика радост... Сливат се сърцата на брата-войник и на брата-роб!
В слух и взор се превръща целият град през тази тъмна като рог нощ.
Чудно. Тактът иа барабаните е същият, едновремешният такт на барабаните от Шумен, от другите войни с турците. Същи бяха и звуците на бойните тръби. Те процепваха нощната тишина и пробуждаха всичко живо в града.
Като че ли отново се нижеха вековете на българското минало.
Било ли е същото през Калояновите нощи – пред крепостните стени на Солун, преди седемстотин години? Най-сетне славните рилци[3] са при нас! Преминали толкова премеждия и опасности, те са в града на всебългарските и всеславянски просветители Кирила и Методия. Мокри до кости, рилци маршируват бодри и горди!
А нощните им лагери сред големите дворове на гимназията издават безкрайна мистична прелест - основата на нашия живот. Прелест – мила и свидна, буйна и тиха. Някакъв потаен свят на миналото се издига от полусветлите и полутъмните фигури на насядалите около огъня наши войници, дошли ни на гости от Осогово[4], от Велбужд и от Рила.
Това не бе действителност. Това бе балада на българската военна слава, балада на тази паметна беззвездна нощ край Бялото море.
Ах, тия насядали купчини от български войници, с техния изпечен от ветровете вид, с брадясалите им лица. Тези пожълтели бели ризи на гърбовете им, седмици цели непригледани и непрани от благословената ръка на българската майка! Тези кални ботуши! Тези изпокъсани и мокри шинели!
Ние не знаем четката на кой художник би най-добре предала жълто-червените и синьо-червените пламъчета на разжарената клада, отражаващи се в живите и бодри очи на войниците, играещи с лицата им, с дрехите им, с движенията им. Тази обгорена нощ, нощ с толкова много светли видения, с толкова тъмни, неуловими багри, нощ, прилична на някаква магическа пещ, из която изскачаха и прелитаха многоцветни чудновати пеперуди, спиращи ту на косматите гърди на нашия "чичо", ту на стоманените части на пирамидите, образувани от пушките, ту на крепко сложените рамене на тези мъжаги из Балкана, преминали толкова друмиша и урви, за да стигнат до нас! А копнежът на сърцата им към родната стряха? Той се четеше във всяка тяхна дума.
Това бяха часове и дни на висок народен подем, на повдигнат дух, на голямо народно щастие. Всеки се надпреварваше да облекчи участта на войника-брат. Всеки бързаше да го нахрани и напои. Всеки се надпреварваше да вземе у дома си двама, петима, десетмина братя. Народ, достоен за достойна родна войска; народ с душа, изтъкана от любов и копнежи по родна земя, с поток от здрави чувства.
От кои ли врати на крепостните стени влязоха в града осоговци и рилци? Повтори ли се пред крепостните стени и сега церемонията със забития меч на Калояна отпреди седем века? Кой предаде града? Кой отвори широкия друм за победоносния марш на полковете?
Ликуват всички. Примесват се съюзните войски. Крепнат упованията за бъдещето на българите, на българския народ. Никой и не мисли за злата орисница. Кой смее да дебне стъпките ни.
Училищата, някои казарми и болници, многото частни домове са пълни с наши войници. В града се установи редовна българска поща. Уреди се българска власт за българските квартали. Трибагреното българско знаме гордо се развява по най-високите сгради. Вековни стари църкви се пълнят с наши войници и граждани богомолци.
Но едва-що бурята на тежката война затихна, ето ти нова буря. Нова страшна буря се разрази над главите на гражданите от тоя град.
Не е лека човешката и народната съдба.
Скоро разбрахме, че не ще ни оставят свободно да живеем и да се развиваме. Вчерашните паради и тържества пред солунската "Св. София" се превърнаха днес в огнища на пушечен и картечен огън. Невинна българска кръв отново заблика. Затвориха се сърцата на гражданството пак.
Какво стана сетне?
Каквото и да стана, българският дух не биде убит!
В скрижалите на родната история този български дух отново записа, че над всичко българинът знае да обича българското име и българската земя.
Отново загърмяха оръдията. Този път – в центъра на самия град.
Току пред самата наша къща бе поставено най-заядливото от тях. Всяка минута то страшно бумтеше и стреляше към българската община, в която се бяха залостили шепа наши юнаци.
По-малките ми деца бяха с нас. Те се гушеха в пазвите ни, също както децата на Шумен се гушеха преди толкова десетки години от паметното хилядо осемстотин седемдесет и осмо лето.
Този път бе още по-страхотно. Нападнаха и училищата, Бедните деца от училищата, каква храброст, каква обич към българското име и българския род показаха те!
И най-сетне бурята спря. Нови тъжни страници записа историята за нашия народ. Ние всички бяхме разпръснати като пилци. Нерадостни дни отново се заредиха. Мен лично и моите близки отнесе един голям презморски параход. Отнесе ни на изток към Цариград, сетне на север към Бургас, и най-сетне към София, към обетованата братска земя, която бях познала и дълбоко обикнала от годините преди Освобождението.
"Сбогом, прощавай, бащин край,
Води те скриват веч..."
Сбогом, отново изгубен роден край на благословения юг.
Такава е била нашата съдба. Тъй е отредил всевишният! Неговото дело е велико! Той няма да остави нашия народ!
Сега отиваме на север. Както толкова пъти са се прибирали нашите прадеди от морето към своите планини, така сега и ние се прибирахме в братска земя.
Отново там ще ни погали свежият лъх на Балкана. Отново оттам ще долавяме далечния крайморски чар и ще копнеем по него!
А сега – сега трябва да се работи. Да се работи в полето на духовната всебългарска съкровищница.
Ние можем и тук да бъдем силни, и даже още по-силни. За няколко десетки години ние много направихме. Но то не стига. То съвсем не стига. Нова вяра в собствените ни сили, в силите на родната ни обич трябва да събуди сърцата ни и умовете ни към нова работа.
сряда, 7 ноември 2007 г.
вторник, 6 ноември 2007 г.
Антипразник - 90 години от Октомврийската Революция
Болшевиките се учат от френските си колеги, които първи прилагат на практика Големия терор през 1794 година.
Откъс от книгата на Robert Conquest, „The Great Terror”:
.
.
“The French Revolution, he insists, was a continental attempt to imitate England’s Glorious Revolution, and as soon as it went beyond installing a constitutional monarchy and descended into Jacobinism it drowned democracy itself in blood. Jacobin democracy—populist, egalitarian, naturally inclined to see Marx as the heir of Robespierre—is European. Real democracy—an independent civil society, rule of law, constitutional checks and balances—is an invention of “Anglo-Celtic civilization.”
Britain was lucky, rather than predestined, to be free. Liberty, he argues, is a happy accident of England’s history: “Since the collapse of Rome, there has never been any significant period in Britain when the state was strong enough to enforce its will without considerable concessions to the rights and liberties of important sections of its subjects and without reliance upon consent.” In Britain—and in America—society created and controlled the state. In continental Europe, the state created and controlled both society and nation.
In Conquest’s view, South Africa, India, and democratic Nigeria share more with Canada, the US, and Britain than they do with African and Asian neighbors with political cultures of non-English origin. Common institutions—liberal constitutionalism, the rule of law, checks and balances, and common values like tolerance and individual rights—as well as a common language provide the basis for “a more fruitful unity” than, for example, common membership in the divided and generally impotent United Nations.”
понеделник, 5 ноември 2007 г.
Забравената поезия.Гяур
Надмогнал свойта земна смърт
от този гръб за първи път
излизаш ти - един Вампир -
и вдигаш своя кървав пир.
Дори роднини не щадиш -
вред сееш кървави следи.
Но мразиш горкия си дял,
сам друга орис би избрал,
че всяка жертва в своя час
те разпознава и без глас
проклинат те, Кълнеш ти тях.
Цветята ти угасват в страх...
Иди при своя гроб такъв -
дъхтящ на смърт, окъпан в кръв
и с демони зли до край
ти свойта участ изгуляй,
дордето призрак по - свиреп
не погне тях, а с тях и теб.
от този гръб за първи път
излизаш ти - един Вампир -
и вдигаш своя кървав пир.
Дори роднини не щадиш -
вред сееш кървави следи.
Но мразиш горкия си дял,
сам друга орис би избрал,
че всяка жертва в своя час
те разпознава и без глас
проклинат те, Кълнеш ти тях.
Цветята ти угасват в страх...
Иди при своя гроб такъв -
дъхтящ на смърт, окъпан в кръв
и с демони зли до край
ти свойта участ изгуляй,
дордето призрак по - свиреп
не погне тях, а с тях и теб.
Байрон
След Google и Microsoft ухажва България
В съвременния свят, значението и важността на една нация се измерва и с присъствието на езика и в световната мрежа. В този смисъл, добрите новини идват една след друга за България. Гугъл преди време преведе търсачката си на български, а от скоро и блоговете му са с българско меню. Майкрософт не остава по-назад и предлага езиков пакет на български за новата си операционна система Windows Vista. Това е доста приятно за България. Очевидно се съобразяват с нас, особено ако се има предвид колко време трябваше на фирмата на Бил Гейтс за да адаптира Windows XP за страната ни.
Всъщност оказва се, че Майкрософт е решил всички проблеми с българската фонетична клавиатура(трябва просто да инсталирате ето това тук ). В новата фонетика има клавиш за буквата И ударено, но ако тази буква я няма в шрифта, който използвате, то вместо нея ще се появи квадратче. За да решите проблема, вземете си от сайта на Microsoft последния update на шрифтовете Times New Roman, Arial и Verdana. Ще намерите този update тук: European Union Expansion Font Update. Добавили са и фонетика за немски и френски:
Фонетична подредба за немски клавиатури: QWERTZ
Фонетична подредба за френски клавиатури: AZERTY
По-подробно описание ще намерите на сайта: Как да инсталираме новата българска фонетика?
Местни избори 2007. Кой къде
Приключи вторият тур на местните избори.Избирателната активност в страната е била 47.8%.
ГЕРБ спечели кметски места в Бургас, Видин, Стара Загора, Ямбол, Враца, Сливен, Габрово.
БСП печели кметските места в Благоевград, Шумен, Ловеч и Перник.
БСП печели кметските места в Благоевград, Шумен, Ловеч и Перник.
След като ЦИКМИ обработи 100% от протоколите стана ясно, че в Бургас кметското място е спечено от кандидата на ГЕРБ Димитър Николов с 63.55 %.
В Русе Божидар Йотов с 59.15% спечели над кандидата на ГЕРБ Ваньо Танов. В Шумен кандидатът на БСП Красимир Костов спечели 50.08%, а опонентът му от ГЕРБ Веселин Златев - 49.92%.
Във Велико Търново с 53.94 % спечели независимият кандидат и досегашен кмет на града Румен Рашев.
И в столицата партия ГЕРБ води убедително във втория тур на местния вот. Партия ГЕРБ печели 16 места за районни кметовев столицата на втори тур, а със спечелилия на първи тур кмет на Искър, спечелените места на ГЕРБ в столичните райони стават 17.Обединените СДС и ДСБ („Алианс за София") печелят 5 районни кмета, а БСП - двама.
В Стара Загора с 50.42 % победител е кандидатът, издигнат от ГЕРБ Светлин Танчев.
Войната - всяко зло за добро. Част четвърта
Войната - всяко зло за добро. Част първа
Войната - всяко зло за добро. Част втора
Войната - всяко зло за добро. Част трета
Патронажът на управници, чиято основна цел била да си осигурят военно превъзходство над съседите, бил в основата на изработването на най-ранните карти и на науката картография. И наистина, няма да е преувеличено да се каже, че съзнанието за стратегическо превъзходство било също толкова силно, колкото и съблазънта на златото, и то тласкало испанците, французите, португалците и англичаните да финансират експедиции до най-далечните кътчета на земното кълбо.
Много по-късно, в последните години на XIX в., Джулиелмо Маркони, още един търсещ дух, се видял принуден да приеме покровителството на военните, когато идеите му не срещнали разбиране. През 1894 г. италианското правителство отказало да финансира неговото проучване върху предаването и приемането на радиовълни. Само че две години по-късно Маркони бил спонсориран от британското правителство, което по това време активно търсело по-добър метод на свръзка между корабите. Така било патентовано първото радио. В началото на следващия век британските дреднаути били екипирани с устройствата на Маркони. От това военно приложение радиото се разпространило по целия свят и навлязло в ежедневието. През 30-те години на XX в. повечето домове в развитите страни разполагали с радиоприемници.
Създаването на радара следва същия модел. Почти по времето когато Маркони работел по радиото, един германец — Христиан Хюлсмайер — се вдъхновил от работата на своя съотечественик Хайнрих Херц, който двадесет години по-рано открил, че електромагнитни лъчения с определени дължини на вълните се отразяват от твърди тела. Хюлсмайер създал машина, която можела да измерва този ефект, а през 20-те години на XX в. двама американци, Врейт и Туве, показали че импулси могат да се отразяват и от йоносферата.
Нито едно от тези открития не събудило интерес у хората, които развързвали правителствените кесии. Едва през 1939 г., когато над Европа надвиснала голяма война, британското правителство започнало да се вслушва в твърденията на младия изследовател Робърт Уотсън-Уат, който проектирал първата работеща радарна система - точно навреме, за да помогне на Кралските военновъздушни сили да победят Луфтвафе
в битката за Англия.
Други форми на военен патронаж са спасявали цели народи от поражение, макар и само временно в някои случаи. Най-известният случай е този с германското правителство, което през 1916 г. осъзнало, че страната много бързо изразходва запасите си от амоняк - основна съставка за производството на мощни експлозиви. По това време единственият източник на химикала била чилийската амониева селитра, а тя била недостъпна поради британската морска блокада. И така, водени от отчаянието, германците се обърнали за помощ към науката.
Няколко години преди войната Фриц Хабер, най-прочутият химик на своето време, бил разработил метод на синтезиране на амоняк в лабораторни условия. Проблемът за Хабер и германските военни бил, че неговият процес произвеждал много малки количества амоняк. С изненадваща прозорливост германското правителство бързо заключило, че изходът от войната може да зависи от резултатите от това изследване, и отклонило средства и ресурси за развиването на системата на Хабер. В края на 1916 г., когато запасите от амониева селитра вече почти били свършили, Хабер бил успял да увеличи производителността на своя метод и бил започнал да синтезщ» големи количества газообразен амоняк. В края на войната всички германски експлозиви се произвеждали по неговата технология. Тази разработка била толкова съществена, че нейният успех - поне така твърдят някои - удължил Първата световна война най-малко с една година.
Без съмнение работата на Хабер е довела до преждевременната смърт на стотици и стотици хиляди хора, но не можем да подценяваме гражданската значимост на неговия метод, тъй като днес амонякът се използва не само за производството на мощни експлозиви, но също и като незаменима съставка на торове, силно почистващи препарати и модерни охлаждащи системи. Днес амонякът продължава да се синтезира по метода на Хабер и произвежданите от него торове спомагат за получаването на реколта, хранеща стотици милиони хора, които иначе биха гладували. Освен това амонячни съединения се използват широко като дезинфектанти по целия свят, а употребата им като охлаждащи агенти е безценна за индустрията.
И все пак историята на Хабер не е нито най-дълбокият, нито най-драматичният пример за военен патронаж в историята на нашето време. Тази чест принадлежи на два проекта от средата на XX в., единият, породен от глобалните кланета по време на Втората световна война, а другият — от глобалното напрежение по време на Студената война през 50-те години.
Създаването на атомната бомба и космическата надпревара бяха изключително скъпи, а проектът „Манхатън" доведе до смъртта на стотици хиляди мирни японски граждани. И все пак няма да е преувеличено да се каже, че, взети заедно, технологичните придобивки от тези две начинания са променили света. Знанията, натрупани от екипа учени, който работи по конструирането на първата атомна бомба в Лос Ала-мос, Ню Мексико, придвижват ядрените изследвания от набор теоретични идеи, формулирани в началото на XX в., до практическа наука. Тя ни е дала атомната енергия, лазерите, оптичните кабели и миникомпютрите — цялото богатство от постижения, които поддържат живота през XXI в.
От космическата надпревара сме получили комуникационните спътници, глобалните далекосъобщителни мрежи, системите за метеорологични наблюдения, спътниците за търсене на природни ресурси, пробиви в медицината, които могат да се постигнат единствено с изследвания при нулева гравитация, нови лекарства, нови модерни материали, Циф. ровата технология, миниатюризацията. И тук списъкът е дълъг и впечатляващ.
Сър Сой Цукерман, който е писал надълго и нашироко за науката и войната, изтъква следното: „Обемът на националните ресурси, които са посветени на приложенията на науката за военни цели, обикновено е огромен в сравнение със заделеното от правителството в гражданската сфера... В крайна сметка границите, до които науката бива внедрявана във военната сфера, зависят от търпението и убедителността - и то убедителност в няколко различни посоки - на хората, които са отговорни за обезпечаването на националната сигурност. И наистина, ясно е, че често научните начинания изискват толкова огромни ресурси, че никога не биха били започнати, ако не бяха в сила военните императиви. В случая двата очевидни примера са развитието на приложната атомна наука и полетите в космоса.
Влиянието на правителството и военните е ясно в случаи като проекта „Манхатън** и космическите програми на САЩ и Русия, но това влияние се проявява в много форми. Проектът „Манхатън** е първият пример за институционализирана голяма наука". Има два други начина, по които военните нужди и предполагаемите военни нужди на една нация могат да бъдат задоволени. Те са по-често срещани и поради големия си брой и широкия си обхват са също толкова важни, колкото и мегапроектите, струващи милиарди долари.
Първият от тези начини е огромното военно участие във финансирането на университетите. От 40-те години на XX в. една значителна част от милиардите долари, които се влагат в западните университети, идват от военните. Другият е използването на изобретателността на дребния бизнес. След като военните са получили правото първи да се възползват от нововъведението, то бива предоставено на широката общественост. Това „колонизиране" на гражданската наука от страна на военните означава, че военните приложения на някаква конструкция, устройство или технология обикновено са с десет години пред която и да било стандартна гражданска употреба.
Важно е да се отбележи, че научният прогрес не е рожба нито само на военния устрем, нито само на лабораториите, които се финансират от комисиите по отбраната. И все пак военните императиви често са фактор и решаваща сила. Във фокуса на политиците и военното командване винаги ще има нов враг и нова причина за разработването на оръжия, лекарства, транспортни средства и комуникационни мрежи. От тях са се породили и ще продължават да възникват нови методи за водене на война, а заедно с тях и нови кървави конфликти. Но за щастие, както се надявам да стане ясно от разказа ми, по протежение на този трънлив път човечеството е спечелило и ще продължава да печели много ценни неща. Защото, както знаем от историята, от най-тъмните кътчета на човешката душа може да се роди както зло, така и добро.
По "Изобретено от войната "
Войната - всяко зло за добро. Част втора
Войната - всяко зло за добро. Част трета
Патронажът на управници, чиято основна цел била да си осигурят военно превъзходство над съседите, бил в основата на изработването на най-ранните карти и на науката картография. И наистина, няма да е преувеличено да се каже, че съзнанието за стратегическо превъзходство било също толкова силно, колкото и съблазънта на златото, и то тласкало испанците, французите, португалците и англичаните да финансират експедиции до най-далечните кътчета на земното кълбо.
Много по-късно, в последните години на XIX в., Джулиелмо Маркони, още един търсещ дух, се видял принуден да приеме покровителството на военните, когато идеите му не срещнали разбиране. През 1894 г. италианското правителство отказало да финансира неговото проучване върху предаването и приемането на радиовълни. Само че две години по-късно Маркони бил спонсориран от британското правителство, което по това време активно търсело по-добър метод на свръзка между корабите. Така било патентовано първото радио. В началото на следващия век британските дреднаути били екипирани с устройствата на Маркони. От това военно приложение радиото се разпространило по целия свят и навлязло в ежедневието. През 30-те години на XX в. повечето домове в развитите страни разполагали с радиоприемници.
Създаването на радара следва същия модел. Почти по времето когато Маркони работел по радиото, един германец — Христиан Хюлсмайер — се вдъхновил от работата на своя съотечественик Хайнрих Херц, който двадесет години по-рано открил, че електромагнитни лъчения с определени дължини на вълните се отразяват от твърди тела. Хюлсмайер създал машина, която можела да измерва този ефект, а през 20-те години на XX в. двама американци, Врейт и Туве, показали че импулси могат да се отразяват и от йоносферата.
Нито едно от тези открития не събудило интерес у хората, които развързвали правителствените кесии. Едва през 1939 г., когато над Европа надвиснала голяма война, британското правителство започнало да се вслушва в твърденията на младия изследовател Робърт Уотсън-Уат, който проектирал първата работеща радарна система - точно навреме, за да помогне на Кралските военновъздушни сили да победят Луфтвафе
в битката за Англия.
Други форми на военен патронаж са спасявали цели народи от поражение, макар и само временно в някои случаи. Най-известният случай е този с германското правителство, което през 1916 г. осъзнало, че страната много бързо изразходва запасите си от амоняк - основна съставка за производството на мощни експлозиви. По това време единственият източник на химикала била чилийската амониева селитра, а тя била недостъпна поради британската морска блокада. И така, водени от отчаянието, германците се обърнали за помощ към науката.
Няколко години преди войната Фриц Хабер, най-прочутият химик на своето време, бил разработил метод на синтезиране на амоняк в лабораторни условия. Проблемът за Хабер и германските военни бил, че неговият процес произвеждал много малки количества амоняк. С изненадваща прозорливост германското правителство бързо заключило, че изходът от войната може да зависи от резултатите от това изследване, и отклонило средства и ресурси за развиването на системата на Хабер. В края на 1916 г., когато запасите от амониева селитра вече почти били свършили, Хабер бил успял да увеличи производителността на своя метод и бил започнал да синтезщ» големи количества газообразен амоняк. В края на войната всички германски експлозиви се произвеждали по неговата технология. Тази разработка била толкова съществена, че нейният успех - поне така твърдят някои - удължил Първата световна война най-малко с една година.
Без съмнение работата на Хабер е довела до преждевременната смърт на стотици и стотици хиляди хора, но не можем да подценяваме гражданската значимост на неговия метод, тъй като днес амонякът се използва не само за производството на мощни експлозиви, но също и като незаменима съставка на торове, силно почистващи препарати и модерни охлаждащи системи. Днес амонякът продължава да се синтезира по метода на Хабер и произвежданите от него торове спомагат за получаването на реколта, хранеща стотици милиони хора, които иначе биха гладували. Освен това амонячни съединения се използват широко като дезинфектанти по целия свят, а употребата им като охлаждащи агенти е безценна за индустрията.
И все пак историята на Хабер не е нито най-дълбокият, нито най-драматичният пример за военен патронаж в историята на нашето време. Тази чест принадлежи на два проекта от средата на XX в., единият, породен от глобалните кланета по време на Втората световна война, а другият — от глобалното напрежение по време на Студената война през 50-те години.
Създаването на атомната бомба и космическата надпревара бяха изключително скъпи, а проектът „Манхатън" доведе до смъртта на стотици хиляди мирни японски граждани. И все пак няма да е преувеличено да се каже, че, взети заедно, технологичните придобивки от тези две начинания са променили света. Знанията, натрупани от екипа учени, който работи по конструирането на първата атомна бомба в Лос Ала-мос, Ню Мексико, придвижват ядрените изследвания от набор теоретични идеи, формулирани в началото на XX в., до практическа наука. Тя ни е дала атомната енергия, лазерите, оптичните кабели и миникомпютрите — цялото богатство от постижения, които поддържат живота през XXI в.
От космическата надпревара сме получили комуникационните спътници, глобалните далекосъобщителни мрежи, системите за метеорологични наблюдения, спътниците за търсене на природни ресурси, пробиви в медицината, които могат да се постигнат единствено с изследвания при нулева гравитация, нови лекарства, нови модерни материали, Циф. ровата технология, миниатюризацията. И тук списъкът е дълъг и впечатляващ.
Сър Сой Цукерман, който е писал надълго и нашироко за науката и войната, изтъква следното: „Обемът на националните ресурси, които са посветени на приложенията на науката за военни цели, обикновено е огромен в сравнение със заделеното от правителството в гражданската сфера... В крайна сметка границите, до които науката бива внедрявана във военната сфера, зависят от търпението и убедителността - и то убедителност в няколко различни посоки - на хората, които са отговорни за обезпечаването на националната сигурност. И наистина, ясно е, че често научните начинания изискват толкова огромни ресурси, че никога не биха били започнати, ако не бяха в сила военните императиви. В случая двата очевидни примера са развитието на приложната атомна наука и полетите в космоса.
Влиянието на правителството и военните е ясно в случаи като проекта „Манхатън** и космическите програми на САЩ и Русия, но това влияние се проявява в много форми. Проектът „Манхатън** е първият пример за институционализирана голяма наука". Има два други начина, по които военните нужди и предполагаемите военни нужди на една нация могат да бъдат задоволени. Те са по-често срещани и поради големия си брой и широкия си обхват са също толкова важни, колкото и мегапроектите, струващи милиарди долари.
Първият от тези начини е огромното военно участие във финансирането на университетите. От 40-те години на XX в. една значителна част от милиардите долари, които се влагат в западните университети, идват от военните. Другият е използването на изобретателността на дребния бизнес. След като военните са получили правото първи да се възползват от нововъведението, то бива предоставено на широката общественост. Това „колонизиране" на гражданската наука от страна на военните означава, че военните приложения на някаква конструкция, устройство или технология обикновено са с десет години пред която и да било стандартна гражданска употреба.
Важно е да се отбележи, че научният прогрес не е рожба нито само на военния устрем, нито само на лабораториите, които се финансират от комисиите по отбраната. И все пак военните императиви често са фактор и решаваща сила. Във фокуса на политиците и военното командване винаги ще има нов враг и нова причина за разработването на оръжия, лекарства, транспортни средства и комуникационни мрежи. От тях са се породили и ще продължават да възникват нови методи за водене на война, а заедно с тях и нови кървави конфликти. Но за щастие, както се надявам да стане ясно от разказа ми, по протежение на този трънлив път човечеството е спечелило и ще продължава да печели много ценни неща. Защото, както знаем от историята, от най-тъмните кътчета на човешката душа може да се роди както зло, така и добро.
По "Изобретено от войната "
Абонамент за:
Публикации (Atom)