What if Bush wins the war after all?

.

.

The news out of Iraq keeps getting better. Bombings are down, curfew is being lifted, the US is tentatively planning to reduce troop levels.

What if this goes on? What are the political implications for 2008?

The smart view among the political cognoscenti has been that it won't matter at all. A little over a week ago I asked Charlie Cook, the political superpundit, whether, if there was a steadily improving picture out of Iraq over the next year it might start to change public impressions of President Bush and the Republicans. He was dismissive, very much of the view that opinion was firmly established and would not change even if Iraq turned into Switzerland overnight.
So I was very struck by this article of Cook's posted at the weekend. He still doesn't think the war can become an asset for Republicans, but, as he says, it could stop making their prospects worse.

I suspect public opinion may yet change on Iraq. I doubt a majority of voters will ever think the war has been a triump , but two things are distinctly possible:

1 The news gets to the point where Iraq ceases to be a drag on Bush's ratings, and if that happens it will change overall perceptions of the Bush presidency. If his approval ratings are at 45 per cent a year from now, rather than the current 35 per cent, that can't be anything other than good news for his party. (Though it still doesn't mean they'll win.)

2 A pretty strong case can be made that the surge has been a success. This is tricky for the Democrats. They fiercely opposed the surge and issued dire warnings about what would happen if it went ahead. They insisted on and tried to legislate an immediate withdrawal of US forces last spring. That doesn't look smart right now.

Внимание! MARX Operating System 4. New Version

На политическия пазар за социален софтуер се появи нова версия на MARX Operating System. Авторите на четвъртото издание ни убеждават, че са коригирали всички бъгове и са увеличили производителността. Новата система е опен сорс и всеки ляв политик може да я нагажда според моментните нужди на социалния пазар.

Исторически преглед на MARX Operating System:

MARX Operating System 1 беше въведена в експлоатация в Русия през 1917 година от Ленин и Троцки. Системата успя да загуби една вече спечелена война и да подпише Бресткия мирен договор с Германия. Създаде концлагерите, уби императорското семейство, унищожи аристокрацията, национализира земята и предприятията. Изби и умори от глад около 8 000 000 души.

MARX Operating System 2 заменя MARX Operating System 1 през 1928 година. Тя коригира някои бъгове на предходната версия и най-вече се характеризира с увеличена производителност. Успява да унищожи чрез разтрели, глад и мизерия над 30 000 000 души в СССР(между 1928 и 1956) и 60 000 0000 в Китай, където се използва до 1976 година. Особено ценна и адаптирана за МАРКС ОС 2 се оказва програмата ГУЛАГ с автори социалните програмисти Троцки, Ягода, Берия и Сталин.

MARX Operating System 3 се появява на бял свят през 1957 година след смъртта на Сталин и убийството на Берия. Системата е пренаписана и обещава нов подход с повече свобода на действие. Тя остава в експлоатация до 1989 година и се запомни с много ниска производителност, празни магазини, липса на свобода за потребителя, психиатрични болници-затвори, опашки за банани, манифестации под радиоактивен дъжд. MARX Operating System 3 получава два ъпдейта - Service Pack 1(Брежнев) и Service Pack 2(Перестройка). Service Pack 2(Перестройка) вкарва системата в краш и довежда до перманентен Error син екран на монитора.

След 1989 година MARX Operating System е деинсталирана от всички социални системи и за нея вече не се произвежда хардуер.

Съвет от специалиста:

Никога не инсталирайте в държавата си каквато и да било версия на MARX Operating System! Сорсът е бъгав. Използвайте Milton Friedman OS 2.

timber

Забравената поезия. Мефистофел за науката

Mephisto and the Student, 1828 by Julius Oldach

Из "Фауст"
...
УЧЕНИКЪТ
Аз търся я, но никой не ми казва
как стига се до щедрата й пазва.

МЕФИСТОФЕЛ
Все пак кажете по-напред:
избрахте ли си факултет?

УЧЕНИКЪТ
Не съм, но бих желал да стана
тъй с ум богат, че да обхвана
земя, небе...и как светът
е тъй голям, че чак безкраен...

МЕФИСТОФЕЛ
Тогаз поел сте верен път,
но труд той иска всеотдаен.

УЧЕНИКЪТ
О, аз ще работя за трима,
но как е тук? Все пак кажете,
дали ваканции ще има
поне през празниците лете?

МЕФИСТОФЕЛ
Пестете, момко, свойто време.
Знам, туй за младите проблем е,
но който на реда заляга,
го научава да не бяга.
Затуй мой старчески съвет е:
със курс по логика почнете.
Тя мисълта ви ще дресира,
дисциплинира и гипсира,
ще я накара тъй да стъпи
във инквизиторски калъпи,
че по-внимателно от днес
ще следва пътя си без тез
разходчици насам-натам,
най-строго запретени нам.
Тя логиката, ще ви каже,
че и неща, които даже
автоматично вършим ние -
например как човекът пие
или яде = и те дори
се вършат с ред: едно, две, три!
Мисловното ни апаратче
подобно стана на тъкач е:
совалки в него като мишки
сноват и хилядите нишки
преплитат с бързина такава,
че мисълта се изтъкава
с единствен удар, изведнъж.
А многоученият мъж
явява се и ни разкрива,
че щом са А и В такива,
то може да се изведе
какви ще бъдат C и D,
но ако други A и B са,
то щял да бъде друг процеса.
За учениците отвред
човекът е авторитет,
но лошото е, че уви,
в тъкането не им върви.
За да учат нещо живо,
те умъртвяват го грижливо,
изкормват го и имат всичко
освен духовното, едничко.
На туй явление химика
"Enchеiresis nature” вика
и сам се прави с туй за смях

УЧЕНИКЪТ
Простете, но не проумях
Съждението ви богато...

МЕФИСТОФЕЛ
Ще го постигнете, когато
Научите се как всемира
До главното се редуцира
.....
Гьоте

Промяна на климата. Глобалното затопляне реабилитира Лисенко

По-възрастните от вас сигурно знаят кой е Лисенко. Лисенко е именит съветски учен биолог-ботаник, академик, приложил марксизма в науката на СССР. Лисенко произвеждал за управляващите комунисти, политически коректна наука. Марксизмът-ленинизъм казвал, че средата е всичко, а наследствеността не е от значение … и готово! Лисенко вкарал този политически постулат в биологията и отрекъл генетиката. Той написал множество научни трудове, които дълго време никой не се осмелил да оспори, а когато това станало, съветската биология била вече изостанала от западната с 20-30 години. Съвременното тълкуване на климатичните промени ми напомнят това време. Новите лисенковци са фанатизираните зелени активисти, които стигат до там, че да искат Нюрнбергски процес за отричащите затоплянето.

В наше време, дискусията за промяната на климата буреносно набира скорост. Политиците искат да спечелят от нея и медиите им помагат, тласкайки я в посока все повече отдалечаваща я от идеала за независима и обективна наука.

Това не е ново. Да не забравяме, че началото бе поставено от Маргарет Тачър по време на конфликта ѝ с британските миньори и стигна своя трагикомичен апогей с връчването на Нобелова награда за мир на Ал Гор, за значителен научен принос в борбата с глобалното затопляне. По този начин Нобеловият комитет, който връчва наградите, загуби още малко от авторитета си - носители на престижното отличие за мир са и хора като Ясер Арафат и Шимон Перес .

И така , как политиката влияе на учените за да получи необходимите ѝ аргументи? Ще дам няколко примера с глобално затопляне и политическото му представяне във формата на просто СО2 счетоводство, напълно игнориращо комплексността на проблема, но за сметка на това политически коректно.

Как и защо се увеличава грешката в прогнозите?

На 02 февруари 2007, Intergovernmental Panel on Climate Change(IPCC) представи поредния си доклад(4AR). Резюмето на доклада включва между другото и прогнози за увеличаването на температурата от наши дни до 2100 година според различни сценарии. Ако сравним резюмето на доклада на същата организация от 2001, с това от 2007, ще установим, че интервалът за прогнозиране на температурата е увеличен на 100 години за всички сценарии. Ето:

Прогноза за 2100(референтна година 2000)

(Данните в таблицата са от резюмето на доклада IPCC за 2100 година, референция IPCC WG1 и WG2 )

Графиката сравнява данните за предполагаемия интервал на температурна вариацията в доклада от 2001 (в синьо) и тези от доклада през 2007(в червено). Ясно се вижда, че прогнозата от 2007 допуска по-голяма грешка и е по-неточна в сравнение с тази от 2001 година.

Пример: В таблицата за сценарии A1FI (в жълто), прогностичния модел за 2100 година, прави допускането, че световното население населението ще нарасне с 16% и БНП на глава от населението ще се умножи по 17, т.е увеличение от 1602%! Китаецът през 2100 година ще бъде точно толкова богат колкото американеца през 2000 година. В същото време, се предполага, че всеки човек на Земята ще „произвежда” 4 пъти повече СО2(+278%), но ако погледнем долната графика разбираме колко спекулативни са тези предположения.

Долната графиката показва, че количеството на отделян СО2 на глава от населението не се е променила през последните 30 години:

В заключение: Увеличавайки прогностичния период на 100 години, IPCC въвежда желана по-голяма грешка в предвижданията. Предишният период на прогнозите за 30 години беше проверяем в рамките на едно поколение. Двадесет годишните сега, след тридесет години биха могли да сравнят настоящите прогнози с реалната ситуация след 30 години и евентуално, ако разминаването е голямо, да поискат сметка за какво са похарчени парите, които са ги убедили да дадат за „спасяване” на планетата. Увеличавайки периода на 100 години с цената на значителна допустима грешка, в новите прогнози за 2100 година има само едно сигурно нещо – никой няма да е жив за да провери верността им и никой няма да поиска сметка на политиците.

Как да направиш от сложното просто

Става въпрос за това, че от всички фактори, които повлияват климата, политиците си избраха само един – СО2. Общата картина е далеч по-сложна и самите учени не са единодушни нито в методите за изучаването ѝ, нито с прогнозите, които се лансират в медиите. Ето как изглеждат нещата:

Всеки непредубеден, би видял веднага, че цикълът на карбона се намира в директна двупосочна връзка с климата, но съществуват още половин дузина фактори влияещи на процеса.

Например за облачността може да се каже, че в известен смисъл е и причина и следствие . Не знаем точно как облачността се променя и как точно зависи от делта Т, защото тя е с ретро активен ефект и от една страна има охлаждащ ефект( променя албедото на планетата), но от друга има затоплящ(абсорбира инфрачервената радиация от планетата).До колко са разнопосочни научните мнения за важността на различните фактори, можем да разберем и от тези три сериозни изследвания: тук David Holland Изтъква решаващото значение на слънчевата радиация, а тук MIKE LOCKWOOD
,CLAUS FROЁ HLICH и тук се твърди точно обратното: Our results show that the observed rapid rise in global mean temperatures seen after 1985 cannot be ascribed to solar variability, whichever of the mechanisms is invoked and no matter how much the solar variation is amplified.

Защо политиците си харесаха точно карбона, а не някой от другите 6? Защото е просто да се обясни на хората. Хората не слушат сложни обяснения и в първите 5 минути трябва да са разбрали за какво им се говори. СО2-счетоводството е точно такова просто и популярно обяснение. То дава причината, виновника, казва какво трябва да се направи и завършва с „Дайте парите, а ние ще се погрижим за другото”.

Странната графика на Rayner

Това е графиката на Rayner за промяната в дебелината на ледовете от филма „Неудобната истина” на Ал Гор. На нея се констатира рязка промяна в тенденцията, която започва някъде между 1976 и 1980. Гор дава обяснението: това е резултат от човешката дейност и бурните темпове на индустриално развитие след 1975 година. Това се е случило според автора на графиката(Rayner) и Гор го повтаря.

Че се е случило „нещо” няма съмнение. Или някакъв фактор е предизвикал „счупването” на правата ( това мнение застъпва Гор и според него факторът е човешката дейност) … или има промяна в методът(в начина) на отчитане на дебелината на ледената покривка. В случая се касае именно за второто. Променен е методът: 1976-1978 е началото на отчитането на промените от космоса чрез сателити. Гор мълчи за това и във филма си и в книгата си. Как изглеждат нещата всъщност? Ето така:

Авторите са Dmitry Divine и Chad Dick (Divine 2006), които събират всички налични данни за промените в ледения шелф от 1750 до 2002 година за Гренландия и Баренцево море. Ясно се вижда, че топенето започва видимо да се забелязва през 1850 година. Преди 150 години, а не преди 30 години , както Гор и Rayner се опитват да ни убедят.

Причина ли е СО2, или следствие?

Медийните климатолози и Гор твърдят, че е причина и тя е в резултат на неразумното поведение на човека. Въпреки това съществуват множество научни трудове, които доказват, че промените в климата са започнали преди индустриализацията и че СО2 следва промените на температурата:

Ясно се забелязва, че увеличаването на СО2 е в резултат на покачването на температурата, а не обратното. Т.е. първо се покачва температурата, а след това СО2. Това се потвърждава и от трудът на Stott L., A. Timmermann, R. Thunell (2007), Southern Hemisphere and deep-sea warming led deglacial atmospheric CO2 rise and Tropical warming, Science, DOI: 10.1126/science.1143791, където те пишат: Температурите на дълбоките води в океана са се увеличили с 2 градуса между 19000 и 17000 години ПХ, което изпреварва с 1000 години увеличението на атмосферния СО2 и затоплянето на повърхностните слоеве на океаните.

Какво ни чака?

Влияе ли човешката дейност на процеса? Да, но тя не е причина за промяната на климата. Можем ли ние хората, да спрем или забавим развитието на промените с настоящите технологии и социална организация на обществото? Не, не можем.

Отговорните политици знаят това, още повече, че те имат не само научни, но и други източници на информация. Очевидно, че нещо тревожно е започнало да се случва преди векове, но ние сме го разбрали съвсем наскоро.

Енергията.

1.Този, който има достъп до енергия, ще има по-голям шанс от тези, които нямат.

2. Енергията не стига за всички. Следователно след като енергията е толкова важна, но не стига за всички, трябва да осигурим за нас енергия.

Как? Има два начина:

1. Да се открият нови технологии, които да революционизират самият принцип. Това трябва да се предшества от научен пробив, който засега не се задава.

2. Ако научен пробив не ни даде решението, трябва да вземем енергията на другите. Как можем да вземем енергията на другите?

- Като направим релативно по-бедни другите големи консуматори, чрез увеличаване на цената и. Това става и в момента чрез увеличаване цените на барела и оскъпяване строителството на атомни централи.

- Като водим и печелим войни за енергия.

Точно за това ни подготвя, цялата тази медийна шумотевица. Хората в цялата си история са реагирали по един и същ начин. Когато нещо им е трябвало и не са могли да си го доставят, са се хващали за мечовете … победителите не ги съдят. Горко на победените.

Римл@нин

Момичета с пушки - 22

Червеният терорист Ернесто Че Гевара

В понеделник излезе най-новата книга на Издателска къща МаК "Истинският Че Гевара" на Умберто Фонтова. Тя представя международната икона на комунизма в съвсем различна от общоприетата светлина.В своята книга Умберто Фонтова, кубински емигрант, развенчава редица митове за „световния символ на революцията”. Заради кръвожадната му омраза към „капитализма” Фонтова нарича Че „кръстник на модерния тероризъм”. Гевара съвсем не е нежна душа и самоотвержен герой – той е яростен комунист, който не се колебае да разстреля бременна в шестия месец жена, чието единствено престъпление е, че семейството й му се противопоставя. Че също е самозван лекар, абсурдно некомпетентен партизанин и нещастен подлизурко. Обгражда се с невероятен лукс, докато се представя за „човек от народа”. Планира да хвърли атомна бомба върху Ню Йорк.

Дълго преди туристите с маркови дрехи от Челси, Манхатън и Малибу да пътешестват по пътя на Гевара в Боливия, боливийските селяни са по следите му, но не с туристически брошури за „пътеките на Че”, а с мачете, вили и въжета.
Шестстотин боливийски доброволци от селскостопанския окръг Cochabamba, създават селска милиция за борба с Гевара. Това са три пъти повече партизани, отколкото някога е имало във въстаническите отряди на Кастро и Гевара в Куба, и десет пъти повече, отколкото е съставът на боливийския отряд на Че в най-многобройния му период, включително подмамените миньори. И най-смешното от всичко е, че тези шестстотин души, които искали да сражават с Гевара, били селяни, не безработни адвокати, скучаещи студенти и уволнени преподаватели по философия.

…„Никак не е добре човек да се смее на каквото и да било свързано с Гевара, защото той изби толкова много хора- казва Феликс Родригес. Родригес, приятел на Pappy Шелтън, е офицер от ЦРУ от кубински произход, който играе ключова роля при залавянето на Гевара. „Но когато стане дума за партизанството на Че, просто не мога да не се смея. В Боливия той не успя да привлече нито един campesino в отряда си! Нито един! Бих се против Виетконг , против Освободителния фронт в Салвадор, против сандинистите и на страната на контрите в Никарагуа. Така че знам нещо за партизанската война. Всички тези движения масово набираха хора от селското население, особено контрите”.

„Че успя да привлече няколко боливийци, но с измама. Разпитах няколко от тях – продължава Родригес. Че им казал, че ако дойдат при него, после ще им уреди да заминат за Куба, Русия или Китай да учат в университети. Когато му припомнили за това, той се намръщил: ‘Куба? Русия? За какво говорите? Кой е казвал нещо такова?’ Взел автомата и рекъл: ‘Добре дошли! Вече сте партизани. И не се опитвайте да бягате, защото армията ще ви убие’. Затова имало много дезертьори в отряда. Добра работа ни свършиха те. Съобщаваха ни за местонахождението на лагера им. Считаха, че са били измамени. Възползвах се от това в разузнавателната си работа”.
В началото на май 1967 г. Гевара пише: „Селската база все още не е разработена, въпреки че е възможно чрез терор да неутрализираме някои от тях. Подкрепата им ще дойде по-късно”.

Подкрепа никога не дошла. Вместо това, самите campesinos информирали армията за координатите на отряда. Селяните били в добри отношения с боливийската армия поради очевидни причини – тя била съставена главно от campesinos, не от брадати чужденци, които им крадели добитъка. „Нямаме нито един боливиец в отряда” – написал Че Гевара, освободител на боливийските селяни.

Един месец след началото на божественото приключение, малцината боливийци в отряда на Че започват да бягат. Дезертьорите информират боливийската армия за местонахождението на лагера точно когато Таня пристига с Дебре и Бустос. Близо до град Камири тя изоставя джипа си, в който има документи, снимки, паспортът й, както и списък на псевдонимите, които използва. Джипът е открит от полицията, която го предава на разузнавателния отдел на боливийската армия. Военните разузнавачи проследили и арестували всички връзки на Че в Ла Пас (те не били много).
… Поведението му веднага след като е пленен е много показателно. „Как се казваш, младежо?” – запитал той един от войниците. „Какво красиво име за боливийски войник!” – избъбрал Че след като чул името. (30). Междувременно стрелбата продължавала. Хората му, за разлика от техния comandante, наистина се били до последния куршум. Скоро докарали ранен боливийски войник.

„Да се погрижа ли за него?” – запитал Гевара войниците, които го пленили.
„Защо? Да не си лекар?” – казал капитан Гари Прадо.
„Не, но имам някакви познания по медицина” – отговорил Че в жалък опит да спечели разположението на войниците, като признал най-сетне, че не е лекар.
„Какво ще правят с мен? – обърнал се Гевара отново към капитан Прадо. Предполагам, че няма да ме убиете. Със сигурност жив ще ви бъда по-полезен”.
Джулия Кортес, млада боливийска учителка от селото La Higuera занесла на Гевара храна в последния му ден. „Мислеше, че ще го оставят жив” – свидетелства тя. Казал й: „Ще ме отведат оттук. В техен интерес е да остана жив. За тях аз съм много ценен”.
Превод: Огнян Дъскарев
Copyrights Издателска къща МаК, София, 2007
Материалът е от блога на Калин Манолов

Забравената поезия. Фрагмент

Когато на дедите ми гласът
духа ми скръбен призове на път
и яхнал вятъра, той полети
над морска глъб и стръмни висоти,
дано не бъде въплътен в гранит,
където моят прах е бил зарит.
И моя епитафия тогаз
дано е мойто име между вас.
Не ме ли то прослави по света,
аз друга слава никаква не ща.
Чрез него аз, заспя ли вечен сън,
забравен или помнен, пак ще съм.

Байрон

Да се изхитриш така, че да фалираш само ти. Made in Bulgaria

България е единствената фалирала от източния блок

1990 година ... официалното обявяване на катастрофалното положение вече е въпрос само на дни. В началото на февруари 1990 Андрей Луканов сменя Георги Атанасов на министърпредседателския пост. В строго поверителна докладна председателите на БНБ и БВТБ Иван Драгневски и Веселин Ранков го информират, че задълженията на страната към 31 декември 1989 възлизат на 8 млрд. и 621.4 млн. валутни лева, или 10 млрд. и 656.9 млн. щатски долара. Обаче вече няма място за маневриране. През 1990 БВТБ следва да изплати задължения по различни видове кредити и лихви за почти 4 млрд. долара, а разполага с 1 млрд. долара стратегически валутен резерв. Банкерите докладват: "На международните кредитни пазари банката среща изключително сериозни и почти непреодолими трудности по договарянето на нови кредити. От ноември 1989 не е договорен нито един средносрочен финансов кредит, чрез който биха се облекчили разплащанията. Не се предлагат от западни банки и кредити за финансиране на вноса на суровини, материали и други стоки. Освободените кредитни линии след изплащане на дължимите суми или се анулират, или се намаляват, или за тях по изключение се предлагат нови лихвени условия, включващи надбавки над базисния лихвен процент. Като мотиви за въздържаността се изтъкват високата задлъжнялост на страната, сумата на която е надхвърлила критичната граница, липсата на програма и сериозни действени мерки за излизане от икономическата криза.

Тежката икономическа ситуация в страната, продължаващата й изолация от кредитните пазари, незначителните по обем валутни постъпления от износа и другите дейности, липсата на приток на нови валутни средства изправят банката пред непосилната вече задача да плаща в срок задълженията си по кредитите, а едновременно с това да посреща натиска и исканията на фирмите за нов внос на стоки."

Това е документът, в който БНБ и БВТБ предлагат на Луканов да проведе разговори с кредиторите за разсрочване на плащанията за 1990, като се преустановят плащанията:

"Остава изходът, колкото и тежък да е той за страната, за нейния международен авторитет, с всички негативни последици за икономиката като масовото преустановяване на много производства, прекратяване на вноса на стоки, блокиране на валутни постъпления от износа и налични авоари и резерви, да се направят контакти и постъпки пред кредиторите - правителствата и банките на съответните страни, за разсрочване на плащанията по кредитите на първо време за 1990. Във връзка с гореизложеното и с оглед съхраняване на част от стратегическия резерв на страната предлагаме БВТБ да преустанови плащанията по кредитите от чужбина със срокове през 1990."

Луканов прави един последен опит. Близкият до съветските кръгове последен български комунистически премиер не успява да измоли един последен кредит от 1 млрд. долара от Москва. Горбачов не е в състояние да му осигури такава сума и той си тръгва с празни ръце.

На 26 март 1990 Луканов едностранно прекратява плащанията по външния дълг и цял свят разбира, че България е напълно фалирала държава. По своя род актът е единствен в рамките на страните от източния блок. Няколко дни по-късно, на 4 април 1990 г., БКП се преименува в днешната БСП.


Какво завещава комунизмът

Емил Христов, бивш председател на Съвета по управление на икономиката към Държавния съвет, дава едни от най-точните параметри на завещанието на комунизма:

- стоков дефицит

- натрупан бюджетен дефицит и кредитна задлъжнялост на стопанските организации

- валутен дефицит

- неконтролируема емисия парични знаци

- неконтролируеми инфлационни процеси

- голям консумативен внос от второ направление

- голямо незавършено строителство

- умъртвени капитални вложения в неефективни фондове и престижни обекти

- амортизирани основни фондове в почти всички сфери на материалното производство

- липса на средства за технологични инвестиции

- реално и системно понижаване на жизненото равнище.

Зелени спекулации

От филма научаваме, че темата за климатичните промени е използвана от политиците както от дясно така и от ляво.

Края на 80те години, Маргарет Тачър отпуска голям бюджет на британските климатолози за да докажат, че въглищата са опасни (изгарянето им води до отделяне на отровни пушеци и голямо количество СО2). Това и служи за обръщане на общественото мнение и спечелване на подкрепа за затварянето на мините в Англия.

В САЩ, НАСА използва темата за да надуе бюджета си за изследвания върху затоплянето. Десетки сателити и стотици учени харчат пари в тази насока.

Така лека полека, влизаме в затворения кръг, който наблюдаваме в наши дни. Днес милиарди долари изтичат в джобовете на тези , които би трябвало да се борят в новия „апокалипсис”.

Трябва да се върнем към здравия смисъл. Имайки предвид сумите, който са в зелената игра, политическите и икономическите интереси не само на зелените лобита, но и на десни политици, трябва да се запитаме до колко предплатените научни изследвания са достоверни. Как можем да разберем, че парите ни отиват за нещо добро, когато имагинерните резултати се чакат след няколко поколения? Т.е. , всичко което се опитват да ни продадат днес Ал Гор и компания е емпирично непроверимо, което позволява пълна свобода на интерпретациите и прогнозите.

Иракчаните към US Army: "Молим ви, оставете ни да се справим с Ал-Кайда сами"

AP) BAGHDAD Former Sunni insurgents asked the U.S. to stay away, then ambushed members of al Qaeda in Iraq, killing 18 in a battle that raged for hours north of Baghdad, an ex-insurgent leader and Iraqi police said Saturday.The Islamic Army in Iraq sent advance word to Iraqi police requesting that U.S. helicopters keep out of the area since its fighters had no uniforms and were indistinguishable from al Qaeda, according to the police and a top Islamic Army leader known as Abu Ibrahim.
Abu Ibrahim told The Associated Press that his fighters killed 18 al Qaeda militants and captured 16 in the fight southeast of Samarra, a mostly Sunni city about 60 miles north of Baghdad.
“We found out that al Qaeda intended to attack us, so we ambushed them at 3 p.m. on Friday,” Abu Ibrahim said. He would not say whether any Islamic Army members were killed.

Марксистите - нощни говедари

Рядко слушам хора, които ми обясняват какво е искал някой да каже или направи. Предпочитам първоизточника и сам си правя изводите. Предлагам ви и на вас същото. Например ето какво казва Маркс за комунизма:

"В комунистическото общество, където никой няма определена сферата на активност… обществото регулира общото производство и така ми дава възможност днес да върша едно, утре друго, сутринта да ловувам, следобед да ходя на риболов, вечерта да паса говеда и след вечеря да критикувам, така както си искам, без дори да съм ловец, пастир или критик.

Карл Маркс "

Това, което аврорът на тези думи игнорира е дали говедата биха били доволни, ако той ги пасе вечер? Ей това е марксизма - пасене на говеда през нощта. Затова сега, даже и в Кибуците, не останаха нито говедата нито говедарите.

Римл@нин

Голямата Война 1914-1918

Уникални снимки, добре подбрани. Първата световна война е била истинска касапница - без антибиотици и анестетици смъртността при ранените войници е била над 35%.

World War I Pictures
Uploaded by charterisf

Kраят на Сицилианската защита

Доскоро външната политика на Франция изглеждаше като Сицилианска защита - никаква инициатива, статизъм, глухо затворена и фиксирана да защитава остатъците от имперското величие. Прикритият ѝ антиамериканизъм, често избухваше в кампании, в които Франция се нареждаше до срамни деспотични режими. Да си припомним подкрепата за Садам и съюза Ширак-Шрьодер-Путин.

Това време изглежда, че си заминава в историята. Саркози е отново в САЩ и е посрещнат като голям приятел на Америка, а сондажите на общественото мнение показват, че мнозинството от французите искат приоритетни отношение САЩ - Франция.

Разпадане на Белгия? А какво става тогава с Европейския съюз?

Ако Белгия се разцепи, какво става с ЕС?
Вече 144 дни Белгия е без правителство и знаете ли какво? Всичко изглежда нормално.

Еврократите продължават да си запазват маси в ресторант “Ком ше соа”, момчета с марокански произход танцуват брейк на станциите на метрото, а държавните служители (които са доста) бавно похапват бисквитки и пият кафе с блудкав, но богат на витамини заместител на млякото. Това ни навежда на мисълта, че може би няма нужда от белгийско правителство.

Тази седмица Белгия ще счупи рекорда си за най-дълъг период без правителство и никой - освен пълчищата държавни служители, които треперят за пенсиите си - не изглежда особено притеснен. Ако нещата продължат в този дух, правителството на фламандската общност може да бъде изкушено да постъпи като Елцин и да си присвои правомощията на покойната федерация. Защо ли ви занимавам с размислите си за Белгия? По три причини. Първо, защото както гласи една неволно забавна забележка на Харолд Еванс от времето, когато беше редактор на “Таймс”, “Много отдавна не сме имали коментар за Белгия”.

Западните страни не се разцепват много често и историята заслужава повече внимание, отколкото й беше обърнато. Второ, защото Белгия до голяма степен беше наша грешка. Решени да не допуснем пристанищата в Ламанша да попаднат под контрола на враждебна сила, ние подкрепихме създаването на новата държава, поставихме на трона й подходяща издънка на Сакскобургите (чичо на кралица Виктория, както обикновено) в лицето на Леополд Първи и я подсигурихме военно.

Наследниците на Леополд обаче не бяха особено признателни. По време на Първата световна война неговият внук Албер Първи предложи да мине на страната на врага, ако Германия признае властта му и изплати репарации. (Като имате предвид защо най-вече Великобритания влиза във войната, това вероятно е най-неблагодарната постъпка в историята на човечеството.) През Втората световна война синът на Албер, Леополд Трети, сътрудничи на Германия и в последствие е принуден да абдикира. Накратко, каквито и причини да сме имали някога, Белгия отдавна е престанала да бъде от стратегическо значение за нас. Третата причина обаче е най-важната. Белгия функционира (или по-скоро функционира зле) на принципа на Европейския съюз. Няма белгийски език или култура, а белгийската история е твърде кратка. Както каза Ив Льотерм, победителят на изборите през юни, Белгия се крепи на краля, футболния си отбор и няколко марки бира. Ще си позволя да перифразирам думите на Рене Магрит (един от малкото безспорно известни белгийци): “Това не е нация”.

Тъй като не можеше да разчита на споделена идентичност, неопитното белгийско правителство трябваше да купува лоялността на хората чрез създаване на много работни места в държавния сектор. Всяка държавна институция беше впрегната в това: профсъюзите, национализираните предприятия, службите за социално осигуряване. Накратко, Белгия стана микромодел на това, в което се превръща ЕС: механизъм за субективно разпределяне на пари. По понятни причини фламандците са най-големите привърженици на разделянето на страната: те внасят по-голямата част от данъците и недоволстват, че трябва да плащат за мързеливите си френскоговорящи съседи. Във

Валония живее 33 на сто от населението на Белгия, но то дава само 24 на сто от брутния вътрешен продукт на страната. 20 процента от жителите на Валония са безработни, а 40 процента работят за правителството. Въпреки това, колкото и да е странно, смятам, че френскоговорящите белгийци могат да спечелят най-много от разпадането на страната. Когато анализатори казват, че “Валония” печели от субсидии 20 милиарда евро годишно, това, което всъщност имат предвид е, че шепа френскоезични политици и чиновници печелят: субсидиите им дават възможност да награждават приятелите си и да наказват враговете си.

Отрежете тези субсидии и безжизнената бюрокрация, която върви с тях, и валонците биха могли да започнат да създават и да продават неща вместо да са принудени да уреждат нещата по обичайно трудния начин. Накратко, Валония може да се окаже в ролята на Словакия при развода: бедният партньор, първоначално разтревожен, че ще остане сам, който постига зашеметяващ икономически растеж след като схване какво трябва да се прави.

А какво ще стане с Брюксел, предимно френскоезичният град, който е и столица на Фландрия? Евроентусиастите имат планове. Ако Белгия се раздели на две, тяхната цел ще е да извадят грозната й сива столица и да я поставят под прякото управление на ЕС, по подобие на Вашингтон, окръг Колумбия: само тогава ЕС най-накрая осезаемо ще превъзхожда националната държава.

Бедата е там, че това би станало само след шумно потвърждаване на националния принцип. Белгия се разпада, защото няма истински белгийци, точно както няма и истински европейци. По-скоро има отделни народи със свои собствени езици, телевизии и политически партии.

Демокрация без “демос” - съставната единица, която подразбираме, когато използваме думата “ние” - остава само с “кратос”: властта на система, която използва силата на закона, за да постигне това, което не може да постигне, призовавайки към патриотизъм. Сам обаче “кратос”-ът не може да крепи една държава.

On the current crisis in Belgium, see also:

McKinsey CEO Calls for End of Belgium, Resigns, 13 December 2005
King Warns for Dissolution of Belgium, 1 February 2006
Flanders and France Vote for the Right. But Flanders Will Not Get What It Is Entitled To, 11 June 2007
The Influence of the Immigrant Vote on Belgian Politics, 26 June 2007

EU: The Model is Collapsing. Brussels Calls upon King for Help, 18 August 2007

After Belgium: Will Flanders and the Netherlands Reunite? 23 August 2007
King Summons Unelected Councillors to Solve Crisis. Will France Annex Wallonia? 28 August 2007
Royal Scout Keeps a Low Profile, Brussels Recalls Ambassador in Paris, 31 August 2007
Could Sarkozy Solve Belgium’s Crisis? 3 September 2007
Even Flemish Muslims Want to Separate from the Walloons, 6 September 2007
Crisis in Belgium: If Flanders Secedes Wallonia Disintegrates, 9 September 2007
After Belgium: Europe’s New Map, 13 September 2007
Thrembling Thrones in Brussels, 18 September 2007

Background articles explaining Belgium:

A City Without Water Is A City Without A Soul, 28 June 2005How Flanders Helped Shape Freedom in America, 11 July 2005
The Dark Roots of the EU, 5 December 2005
Nations Under Construction: Defining Artificial States, 13 June 2006
Why Is the Vlaams Belang So Popular? 13 February 2007

Belgium, the EU’s Destiny. The End of Nothingness, 25 August 2007

Why Belgium Is an Artificial State. And the United Kingdom, Switzerland (and Even Austria-Hungary) Are Not, 27 August 2007

Забравената история. Ние можем и тук да бъдем силни, и даже още по-силни.

1912 ГОДИНА В СОЛУН

Тежка влажна есен падна над големия град. Ситен студен дъжд ръми, ето цели дни.
Необичайно. През другите есени сме имали прекрасно слънчево небе тука, край лазурния бряг на тоя благословен от бога юг. А сега небето е тъмно, готово да изсипе върху главите ни цялата си тежка оловена маса.
Тъй започна, тъй изглежда ще завърши новата война - все с дъжд и влаги. Така в напрегнато очакване за народно освобождение се стегнаха сърцата и душите на всички българи в този голям крайморски град. Така всеки, рано и вечер, запитваше где са нашите. Кога ще влязат в града? Преминали ли са вече поленинските (дойранските) и на Круша планина височините? Крачат ли бързо към бреговете на южното море, както в началото.

Спотаени, ние си шушнехме тихо и плахо един на други. Очаквахме да стане нещо. Очаквахме да зърнем на бреговете на Бялото море твърдия като гранита на Пирин наш войник. И все пак не можехме да се избавим от мисълта за тежки дни, настъпили за народа ни.

Боже господи, все войни ли ще водим ние!
Още са пред очите ми дните на снежните бури и бурите на Руско-турската война, които лежаха на плещите на българския народ през седемдесет и седмата – седемдесет и осмата година. Тогава ние, народните учители, събирахме наоколо си девиците, майките и децата. Учехме ги да бъдат търпеливи, да имат упование в бога. Утешавахме ги. Насърчавахме ги. И ние, и те мислехме за утрешния ден, за възторзите на целия български народ, които не закъсняха да дойдат за България, за българската държава, за лелеяната мечта на толкова поколения, преживели тежко вековно робство.
...
Тръпки ни побиваха за мъките и очакванията на нашия народ тука, в този прекрасен крайморски град, дал гостоприемството си на хиляди и хиляди добри и крепки българи.
Вярата ни и сега е безгранична. Любовта ни и сега няма край – вярата ни и любовта ни към храбрия воин, който трябваше да надмине бащите и дедите от Шипка и Плевен.
Студените дъждовни дни продължиха да се нижат един след други – все така монотонни. Само далечният пукот на пушките и грохотът на оръдията нарушаваха покоя на тия смесени от радост и тъга дни.
Мъката от неизвестностите на утрешния ден бе голяма. Голяма бе мъката и от непрекъснатите вражди, които се сипеха върху ни дотогава от чуждоверски и чуждонародни зависти.
А имаше защо да ни завиждат. С трудолюбието си, с постоянството си българите бяха придобили в големия беломорски град първо място сред другите просветени общества. Училищата, гимназиите, общината, културните ни институти, многото български квартали в града цъфтяха.
Нашият народ бе телесно и духовно здрав. Господ бе сред него. Църквите бяха винаги пълни. Хората бяха внимателни, човечни и милостиви помежду си. Имаха високо чувство на отговорност за думите си, за делата си.
През крайните дни, преди да влезе нашата войска .в града, мъката се увеличи, не намаля. Съюзниците бяха пред града – някъде към полето от запад. Те бързаха да влязат първи. Да изместят нашата войска. И влязоха първи, преди нашите да се окопитят.
Потресени, сърцата ни се свиха от болка.
Така настъпи последната вечер. Дъждът продължаваше да преваля на милиони малки прашинки. Като че ли без начало и без край. Никой няма покой. Всички броим часовете, минутите. И изеднъж светна пред очите ни. Електрически някакъв ток обхвана всички. Като гръм из тъмното черно небе се разнася вестта – нашите[1] идват!
Урааа!
Сълзите бликат обилно. Гласът е задавен. Ураган от чувства някакви задушава гърдите. Думите като тежки камъни залитат в гърлото. Неми стоят двадесет хиляди[2] добри български граждани от беломорския трад пред настъпващата велика радост... Сливат се сърцата на брата-войник и на брата-роб!
В слух и взор се превръща целият град през тази тъмна като рог нощ.
Чудно. Тактът иа барабаните е същият, едновремешният такт на барабаните от Шумен, от другите войни с турците. Същи бяха и звуците на бойните тръби. Те процепваха нощната тишина и пробуждаха всичко живо в града.
Като че ли отново се нижеха вековете на българското минало.
Било ли е същото през Калояновите нощи – пред крепостните стени на Солун, преди седемстотин години? Най-сетне славните рилци[3] са при нас! Преминали толкова премеждия и опасности, те са в града на всебългарските и всеславянски просветители Кирила и Методия. Мокри до кости, рилци маршируват бодри и горди!
А нощните им лагери сред големите дворове на гимназията издават безкрайна мистична прелест - основата на нашия живот. Прелест – мила и свидна, буйна и тиха. Някакъв потаен свят на миналото се издига от полусветлите и полутъмните фигури на насядалите около огъня наши войници, дошли ни на гости от Осогово[4], от Велбужд и от Рила.
Това не бе действителност. Това бе балада на българската военна слава, балада на тази паметна беззвездна нощ край Бялото море.
Ах, тия насядали купчини от български войници, с техния изпечен от ветровете вид, с брадясалите им лица. Тези пожълтели бели ризи на гърбовете им, седмици цели непригледани и непрани от благословената ръка на българската майка! Тези кални ботуши! Тези изпокъсани и мокри шинели!
Ние не знаем четката на кой художник би най-добре предала жълто-червените и синьо-червените пламъчета на разжарената клада, отражаващи се в живите и бодри очи на войниците, играещи с лицата им, с дрехите им, с движенията им. Тази обгорена нощ, нощ с толкова много светли видения, с толкова тъмни, неуловими багри, нощ, прилична на някаква магическа пещ, из която изскачаха и прелитаха многоцветни чудновати пеперуди, спиращи ту на косматите гърди на нашия "чичо", ту на стоманените части на пирамидите, образувани от пушките, ту на крепко сложените рамене на тези мъжаги из Балкана, преминали толкова друмиша и урви, за да стигнат до нас! А копнежът на сърцата им към родната стряха? Той се четеше във всяка тяхна дума.
Това бяха часове и дни на висок народен подем, на повдигнат дух, на голямо народно щастие. Всеки се надпреварваше да облекчи участта на войника-брат. Всеки бързаше да го нахрани и напои. Всеки се надпреварваше да вземе у дома си двама, петима, десетмина братя. Народ, достоен за достойна родна войска; народ с душа, изтъкана от любов и копнежи по родна земя, с поток от здрави чувства.
От кои ли врати на крепостните стени влязоха в града осоговци и рилци? Повтори ли се пред крепостните стени и сега церемонията със забития меч на Калояна отпреди седем века? Кой предаде града? Кой отвори широкия друм за победоносния марш на полковете?
Ликуват всички. Примесват се съюзните войски. Крепнат упованията за бъдещето на българите, на българския народ. Никой и не мисли за злата орисница. Кой смее да дебне стъпките ни.

Училищата, някои казарми и болници, многото частни домове са пълни с наши войници. В града се установи редовна българска поща. Уреди се българска власт за българските квартали. Трибагреното българско знаме гордо се развява по най-високите сгради. Вековни стари църкви се пълнят с наши войници и граждани богомолци.
Но едва-що бурята на тежката война затихна, ето ти нова буря. Нова страшна буря се разрази над главите на гражданите от тоя град.
Не е лека човешката и народната съдба.
Скоро разбрахме, че не ще ни оставят свободно да живеем и да се развиваме. Вчерашните паради и тържества пред солунската "Св. София" се превърнаха днес в огнища на пушечен и картечен огън. Невинна българска кръв отново заблика. Затвориха се сърцата на гражданството пак.
Какво стана сетне?
Каквото и да стана, българският дух не биде убит!
В скрижалите на родната история този български дух отново записа, че над всичко българинът знае да обича българското име и българската земя.
Отново загърмяха оръдията. Този път – в центъра на самия град.
Току пред самата наша къща бе поставено най-заядливото от тях. Всяка минута то страшно бумтеше и стреляше към българската община, в която се бяха залостили шепа наши юнаци.
По-малките ми деца бяха с нас. Те се гушеха в пазвите ни, също както децата на Шумен се гушеха преди толкова десетки години от паметното хилядо осемстотин седемдесет и осмо лето.
Този път бе още по-страхотно. Нападнаха и училищата, Бедните деца от училищата, каква храброст, каква обич към българското име и българския род показаха те!
И най-сетне бурята спря. Нови тъжни страници записа историята за нашия народ. Ние всички бяхме разпръснати като пилци. Нерадостни дни отново се заредиха. Мен лично и моите близки отнесе един голям презморски параход. Отнесе ни на изток към Цариград, сетне на север към Бургас, и най-сетне към София, към обетованата братска земя, която бях познала и дълбоко обикнала от годините преди Освобождението.
"Сбогом, прощавай, бащин край,
Води те скриват веч..."
Сбогом, отново изгубен роден край на благословения юг.
Такава е била нашата съдба. Тъй е отредил всевишният! Неговото дело е велико! Той няма да остави нашия народ!
Сега отиваме на север. Както толкова пъти са се прибирали нашите прадеди от морето към своите планини, така сега и ние се прибирахме в братска земя.
Отново там ще ни погали свежият лъх на Балкана. Отново оттам ще долавяме далечния крайморски чар и ще копнеем по него!
А сега – сега трябва да се работи. Да се работи в полето на духовната всебългарска съкровищница.
Ние можем и тук да бъдем силни, и даже още по-силни. За няколко десетки години ние много направихме. Но то не стига. То съвсем не стига. Нова вяра в собствените ни сили, в силите на родната ни обич трябва да събуди сърцата ни и умовете ни към нова работа.

От блога на Милен Радев