На Владимир Путин определено не му харесва страната, в която Березовски го постави за надзирател, а самият той избяга в Лондон. С велика мъка тегли „каиша” на верен съпруг на нелюбима жена. Множество, ако ли не и всички политически „новации” и филололгически обрати на галеника на Березовски говорят, че психологически той изцяло е все още там – в златния век на СССР. Както Ленин не е обичал Русия заради това, че не е Германия и в нея е трудно да се строи социализъм, така и Путин не обича Русия заради това, че тя вече не е империя. И няма да се съгласи на никакъв трети мандат. Ако, разбира се, „своите” не го заставят. Гарантът на безопасността на кремълските тоалетни/килери е съвсем зле вече. Или „юшченковите ционисти” му бодат очите, или се заканва на чеченските терористи да им отреже нещо, и то така, че повече никога да не им порасне, или започва да се джафка с естонците. Все по-често изпада в истерия, все повече заприличва на градския луд на Европа.Опротивяло му е всичко, но „питерци”, съвсем обезумели от подялбата на нефтените компании, не го пускат да си ходи.
Но всичко е напразно.
Късно е.
Но всичко е напразно.
Късно е.
Най-голямата геополитическа катастрофа на света вече се е случила – закрита е дрезденската резидентура. А колко сладостно е било да се занимаваш там с дела от огромно държавно значение, да се чувстваш универсалния войник на Великата Империя! И какво от това, че са те наградили само с треторазрядно медалче от ЩАЗИ? Затова пък толкова приятно е било вечер в уютната дрезденска квартирка да отпиваш от немската бира и да изживяваш своята съпричастност не само към сакралните тайни на световната геополитика, но и вълнението, че си приобщен към атрибутите и скромното обаяние на световната буржоазия.
Той е роден неудачник – тройкаджия от бедно пролетарско семейство, израснал в комунална квартира. Има една история, която Путин обича да разказва на колегите си и на западните журналисти. И по-добре Фройд и Юнг да не се намесват.
Това е историята за малкия Вовачка, натикан в ъгъла от плъх, който се нахвърлил върху него. С този плъх, ако съдим по честотата, с която се връща към темата, явно завинаги се е запазила някаква дълбинна, нелокална, квантово-механична връзка, оказваща определящо влияние върху мирогледа на бъдещия политик.
Но до политиката тогава е било още далече. „Аз бях истински питерски уличник”, признава веднъж Путин (в това безпрекословно вярваме). Но някаква невидима сила го измъква от тази мътилка и без да му обещава лондонска или сингапурска кариера (за това са се подбирали хора със съвсем друг социален произход) го отвежда най-напред в юридическия факултет на Ленинградския държавен университет, а след това и в дрезденската квартирка.
Това е историята за малкия Вовачка, натикан в ъгъла от плъх, който се нахвърлил върху него. С този плъх, ако съдим по честотата, с която се връща към темата, явно завинаги се е запазила някаква дълбинна, нелокална, квантово-механична връзка, оказваща определящо влияние върху мирогледа на бъдещия политик.
Но до политиката тогава е било още далече. „Аз бях истински питерски уличник”, признава веднъж Путин (в това безпрекословно вярваме). Но някаква невидима сила го измъква от тази мътилка и без да му обещава лондонска или сингапурска кариера (за това са се подбирали хора със съвсем друг социален произход) го отвежда най-напред в юридическия факултет на Ленинградския държавен университет, а след това и в дрезденската квартирка.
И никакви, стоварили се като по чудо на главата му след 15 години дворци, резиденции, вили на приятеля Силвио, часовници „Патек Филип”, Юганскнефтегаз, поделен заедно с добре известни му физически лица, отдавна работещи в областта на енергетиката, никога няма да му заменят онова усещане за могъщество, блясък, пълнота на битието, служенето на висша идея, което той е изпитвал, вербувайки дрезденски уличници и наркомани.
Това е била неговата Велика Епоха.
Това е била неговата Велика Епоха.
Закриването на дрезденската резидентура се превръща и в личната трагедия на чекисткия Акакий Акакиевич. Зли хора му отнемат мекия и топъл шинел, скроен по модела на Феликс Дзержински. А след това, кой знае защо, го поставят на трона на чужда, непозната и неустроена (никакъв Ordnung, никаква йерархия, никакво имперско величие) страна.
На него му е неуютно на този кривокрак трон. Ужасно му се иска да си тръгне, но от кого да поиска разрешение, не знае. Връзката с центъра отдавна е изгубена.
Той се е опитал да я възстанови на друго ниво. Сторвал е поклони, палил е свещи, обкръжил се е с номенклатурни попове. Но поповете малко се боят от него. Твърде разпознаваемо е това присвиване на студените рибешки очи. Твърде добре тези „арамисовци” помнят своите първи наставници.
Той се е опитал да я възстанови на друго ниво. Сторвал е поклони, палил е свещи, обкръжил се е с номенклатурни попове. Но поповете малко се боят от него. Твърде разпознаваемо е това присвиване на студените рибешки очи. Твърде добре тези „арамисовци” помнят своите първи наставници.
Президентът не обича Русия. И главното – не вярва в нея. В последно време все по-откровено и демонстративно й изневерява с трупа на Съветския съюз. Може би тя, никаквицата, все някой ден ще заприлича на Португалия. Но тя никога вече няма да има дрезденска резидентура – този Едем на Путиновата младост, несъкрушимия форпост на Великата Империя. А да обичат Отечеството със странната лермонтовска любов, такива не умеят.
Нищо няма да му се получи с тази страна.
И той няма да я заобича никога.
И той няма да я заобича никога.
Андрей Пионтковский
Няма коментари:
Публикуване на коментар