Плътта тъжи, уви! Изчел съм всички книги.
Навън! На път! Навън! Какво ли привлича ги
ятата между пяна незнайна и простор!
Ни старата градина, стаена в моя взор,
би спряла моето сърце, калено в щорма,
о, нощ, ни лампата самотна, с тъжна форма
над листа чист, примамващ с изконна белота,
нито жената млада с кърмаче на гръдта.
Аз тръгвам! Корабът трепти, за път се готви —
сред приказни земи ще хвърли свойте котви.
Жестоките надежди надвила е Скръбта
и за върховно сбогом ни маха с кърпа тя!
Навярно мачтите, които бури канят,
ще клюмнат и ще ги изтръгне ураганът,
без мачти, сам, без мачти, без пищни брегове…
Но чуй, сърце, как песен моряшка ни зове!
Стефан Маларме
Няма коментари:
Публикуване на коментар