Италия: силна ксенофобия сред младите

Дивата имиграция дава плодовете си в цяла Европа. Да се надяваме, че България ще се поучи от грешките на другите и няма да допусне да се превърне в бежански лагер за африканци, араби, афганистанци и всички други, които имат една мечта – да се доберат до ЕС и да полегнат на европейска осигуровка, която колкото и малка да е е в десетки пъти повече от това, което получават в собствените си страни. Ние нямаме нужда от тях.

В резултат на подобна левичарска политика, почти половината от младите италианци имат непоносимост към чужденците или направо са ксенофобски настроени. Това показва проучване публикувано на 18 февруари 2010 година в Камарата на депутатите по инициатива на неговия председател.

Божидар Димитров: “Скобелев е палач на собствените си войници…Сан Стефано е руски блъф”

В интервю пред вестник “Стандарт”, Божидар Димитров нарича Санстефанскоро предварително споразумение “блъф” целящ вероятно създаването на голяма Сърбия на Балканите:

- Границите на България, начертани в Сан Стефано, са блъф. Или по-точно - част от дългосрочната стратегия на Русия за морално, политическо, а и за народопсихологическо присъствие на полуострова. Изминалите вече 132 години показват, че той е бил доста успешен….Именно този факт - че Освободителната война е резултат на общ европейски консенсус, подразни бдителните идеолози от ЦК на БКП. Както и приведените от мен тайни договори между Русия, от една страна, и Австро-Унгария и Англия от друга. С документите Санкт Петербург писмено се задължава да не прави голяма славянска държава на Балканите. Забележете - славянска, не българска. Защото западните дипломати са пресметнали правилно, че Русия може да създаде и една голяма Сърбия за сметка на български земи.

След това професорът коментира некадърността на руския генерален щаб и най-вече на Генерал Скобелев:

- Трудно е да се изброят всички глупости на Императорския генерален щаб. Самият стратегически план за водене на войната може да разплаче всеки юнкер в буквалния смисъл. Защото ако предложи такъв като дипломна работа, не само ще го скъсат, ами направо ще го изгонят от военното училище. Поколения наред са отраснали с легендата за "белия" генерал Скобелев. А истината е, че той е палач на собствените си войници. Скобелев ги хвърля в безумни атаки в параден строй срещу добре укрепените турски редути и огъня на скорострелните пушки "Пийбоди-Мартини" на аскера. В резултат на което до позициите на противника стига едва една десета от атакуващите! Скобелев е бил ненавиждан за това не само от собствените си войници, но и от колегите си генерали. След провала на третия щурм на Плевен той не смее да се покаже пред тях и се крие в палатката на американския си приятел, журналиста Макгахан. За съжаление по подобен начин атакуват и румънците при Гривица, давайки общо над 7000 жертви
.
… и завършва с разобличаването на руските лъжи за броя на жертвите. Оказва се, че жертвите не са 200 000 хиляди, а 66 000 и то за двата фронта – Кавказкия и Балканския:

- Дълго време се говореше за 200 000 убити и ранени. След това само убитите станаха толкова. Дадох си труда да изчета руските архиви, а те са наистина перфектни. Оказа се, че става въпрос за 66 130 загинали общо на двата фронта.
Още за Скобелев:

Генерал Скобелев – клоунът на руско-турската война през 1876-1878 година

by ExtremeCentrePoint on Monday, 17 August, 2009

Във всяка война има герои, но и клоуни. Руско-турската война от 1976 година не прави изключение. На фона на талантливите  руски пълководци Гурко, Тотлебен, граф Шувалов, Шилдер-Шулднер, най-ярко изпъква глупостта на „прославения” Ген. Скобелев. Любимецът на тогавашните медии, Скобелев е всъщнoст най-обикновен позьор и некадърен военачалник. Под негово командване загубите на личния състав са огромни, а целите рядко са достигнати. За сметка на това на мъстития генерал все някой друг му е бил виновен – или съседните части командването, на които не винаги разбирало „великите” му замисли или българите, които не го подкрепяли достатъчно или нещо друго.

Първият гаф на Генерала е още при щурмуването на Дунав при Свищов.

Той предлага Кавказката казашка дивизия под негово командване да се прехвърли с плуване през реката. Експериментирали 33 доброволци начело със Скобелев, които се спуснали с конете си в Дунав. До българския бряг доплували само двама – Скобелев и един казак. След този „геройски” подвиг, разбира се, командването забранило осъществяването на идеята. Ако бяха оставили работата на лудия Генерал, то цяла руска конна дивизия би потънала в Дунава още в началото на войната.
По късно по време на първия щурм на Плевен отново необикновена енергия проявява генерал Скобелев – след като отблъсква атаките на турците в югозападния участък, той преминава в настъпление и с един останал  батальон от целия Курски полк успява към 16 часа да нахлуе в Плевен. Разбира се, с тези сили той не е в състояние да развие успеха си и се оттегля. Тук всеки би си задал въпроса: Защо тогава е пожертвал 80% от личния състав на полка? Късно вечерта на същия ден, Скобелев отново самоволно вдига в атака руските войски под негово командване. Преди да атакува двата редута – Кованлък и Исса ага, той решава да превземе третия гребен на Зелените хълмове и да установи контакт с войските на генерал Крилов. Тук се разгарят кратки боеве с изпратените към гребена турци, които след редица драматични перипетии са отбити от третия гребен. Скобелев губи битката с огромни човешки загуби.

Третият щурм на Плевен. Точно в определения час на щурма първата линия на обречените поради некадърността на командващия скобелевски полкове с развети знамена, под гърма на барабаните се вдига в атака. Придвижването им  по плевенското поле е красиво и по-скоро прилича на парад отколкото на военни действия. Скоро обаче скобелевският парад се превръща в касапница за руските войници и офицери. Под град от куршуми, изпращани от скорострелните турски пушки, атаката се задъхва. Не позволявайки на тази войска да отстъпи, точно като комарджия залагаш на рулетка, Скобелев изпраща в нейна подкрепа последните си оскъдни резерви. Разбира се, турското командване забелязва това и точно когато вече не остават  резерви, турците се вдигат в контраатака. Започва яростна и безмилостна ръкопашна схватка. Силите на противниците са изравнени. В този момент Скобелев, вместо да ръководи разпострялото се на километри сражение, решава да играе ва банк.. На белия си кон, заедно с щаба и щабния конвой се хвърля в разгара на боя. Турците отстъпват. Разпръснатите остатъци от руските полкове  нахлуват в редута Кованлък. По нататък логиката на военните събития е безмилостна. След няколко часови сражения в тъмното, където никой не знае къде е противника, клоунът Скобелев губи битката.

На другия ден, отново без каквато и да е подготовка, той отново челно атакува турските позиции. Получил в подкрепление напълно окомплектования Шуйския полк, генералът вместо да го задържи в резерв веднага го хвърля в мелницата. Разгръща го на третия гребен на Зелените хълмове и му нарежда да прикрива отстъплението на разбитите през нощта руски части, които безредно се оттеглят от редутите. Като резултат и тази единствено боеспособна руска единица е бързо смляна под кръстосания огън на турските оръдия. Равносметката е ужасна. Частите под негово командване са дезорганизирани, разбити и на практика са престанали да съществуват. По време на атаката са убити са 7039 общо руски войника, от които 4000 са от скобелевските части, а турците загубват само 1200.

На 8 януари 1877 година, въпреки бездарния Скобелев, войната върви към победен за Русия край. По това време отрядът на Скобелев, в който са включени седемте опълченски дружини, 16-а скобелевска дивизия, 21 ескадрона и сотни, както и други части с 14 оръдия (всичко 16 000 бойци), въпреки помощта на няколко хиляди българи с мъка се придвижва през потъналия в дълбок сняг Химитлийски проход. В часа, в който Святополк-Мирски започва боя при Шипка – Шейново, авангардът му едва достига изхода на прохода и повежда бой с турците, заели височините наоколо. Бездарното командване на генерала разтяга руската колона по целия проход, като главните сили са още на превала. Вечерта на 27 декември (8 януари) с мъка Скобелев групира около изхода на прохода едва две трети от войската си. Оказва се, че  „героят” Скобелев се е изхитрил този път да загуби 33% от ефективите си дори без да влиза в сражение. По-късно разбит отново при Шейново и Казанлък от далеч по-слабите турски части на Вейсел Паша , за да оправдае некадърността си,  Скобелев помпозно заявява: „Плевен започва отново”. Генерал Скобелев не харесва и българите. Офицерът от Опълчението Кисов в мемоарите си разказва, че малко преди боя за Шейново Скобелев се подиграл със Столетов, напомняйки му каква войска командва(става въпрос за българските опълченци).

Четейки всичко това как можем да си обясним образът на Скобелев останал в българската памет като смел и талантлив военачалник изиграл решаваща роля за освобождението на България когато всъщност става въпрос за най-обикновен грандоман, некадърник и клоун? Отговорът е очевиден. И тогава както и сега медиите търсят и сами конструират медийни герои, които често са бутафорни фигури с мними качества и измислени достойнства. Точно такъв е и случаят с Генерал Скобелев наричан от пресата Белият генерал, а далеч по-сполучливо би било прозвището Клоуна на бял кон.
Използвани са исторически факти от книгата на Божидар Димитров “Истинската история на Освобождението 1860-1878″

Technorati Tags: България,история,сан стефано,русия

Не забравяйте какво загуби България на 3 март 1878 година. Две политнекоректни мнения

Какво загуби България на 3 март 1878 година

Трети март някак си подсъзнателно се свързва у нас с началото на съвременна България. Наистина стотиците хиляди, които загиват по фронтовете на войните за национално обединение, дават живота си в името на “Санстефанския идеал”. Този спомен кара дори хора, които иначе са непоклатими антикомунисти, да гледат с укор на сравненията между войната от 1877-1878 г. и съветското нахлуване в България 67 години по-късно. Интересно би било тогава да се разбере какво е накарало българите да крият през септември 1944 г. всичко по-ценно, което са имали по къщите си, при новината за наближаването на “червеноармейци”?

Всички признават, че стратегичната цел на Русия на Балканите е завладяването на Цариград, Босфора и Дарданелите. За да стигне дотам обаче, Русия трябва да прегази най-напред Румъния и България, което означава, че балканската стратегия на руските царе е несъвместима със самото съществуване на България като държава. За това има обилен документален материал. Например в своето завещание Петър I (1682-1725) изтъква, че трябвало да се използва влиянието на религията върху православните поданици на Турция и Унгария, за “да си ги привържем по какъвто и да е начин и да се обявим за техни покровители. По такъв начин и с тяхното съдействие Турция ще бъде завоювана.”

Руската императрица Екатерина II (1762-1796) преминава към конкретното осъществяване на тези планове. Именно при нея се разработва и тактическият модел, според който дадена страна се откъсва от Османската империя и след определен период на привидна “независимост” се поглъща от Русия. Така през 1774 г., в резултат на поредната руско-турска война, Кримският хаганат, който дотогава е бил васален на турския султан, става независима държава, но през 1779 г. е погълнат от Русия и става обикновена провинция на северната империя. По подобен начин се постъпва и с православните грузинци – през 1762 г. под натиска на Русия грузинските княжества се освобождават от иранско върховенство, но през 1783 г. те трябва да признаят сюзеренитета на Екатерина II, а през 1801 г. Грузия е пряко присъединена към Русия и губи изцяло своята държавност.

Към тази тактика се придържа и руският дипломат граф Николай Игнатиев, който е авторът на Санстефанския договор. Като типичен панславист граф Игнатиев не се съмнява ни най-малко в легендата за славянското потекло на българите, които той дори не смята за народ, а за едно от южнославянските “племена” наред със сърбите. Според твърдото му убеждение историческата мисия на Русия на Балканите и в Средна Европа е “завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия.” След като в резултат на войната от 1877-1878 г. руските войски окупират Мизия и Тракия и проникват в някои краища на Македония, граф Игнатиев дори намисля да се иска от австро-унгарците да излязат от Босна и Херцеговина “едновременно с прекратяването на нашата окупация на България.” Русия предварително е дала писменото си съгласие за окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Граф Игнатиев знае много добре, че австро-унгарците нямат никакво намерение да се изтеглят от там и очевидно смята, че с този пазарлък може да се увековечи и руската окупация на България.

Предварителният и временен мирен договор, който граф Игнатиев подписва от името на Русия на 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано, е в същината си анексионистичен. Наистина чл.7 предвижда, че “българският княз ще бъде свободно избран от населението и утвърден от Високата Порта със съгласието на силите” и че “никой член на царствуващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран за български княз.” Според същия член обаче България преминава под руска окупационна администрация, която на практика е без международен контрол: “Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото прилагане ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление, ако европейските правителства признаят за нужно и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между тях, Русия и Високата Порта, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати.”

Чл.8 пък не само предопределя едно мощно военно присъствие на Русия в България, но дори не е достатъчно категоричен за времетраенето на руската окупация: “До пълното създаване на местна милиция, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, броят на която ще бъде определен по-късно със съглашение между отоманското правителство и руския императорски кабинет, руски войски ще заемат страната и ще подпомагат комисаря в случай на нужда. Тази окупация ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години”.
При това чл.10 “великодушно” дава на Турция правото да прокарва свои войски през територията на България: “Високата Порта ще има право на преминаване през България за превозване по определени пътища на войски, муниции, хранителни припаси в области, разположени вън от Княжеството и обратно.” Следователно, дори ако се стигне до някакво българско правителство, руснаците възнамеряват да създадат за българите такива условия, че да ги накарат сами да поискат руските окупационни войски да останат в страната.

По всичко личи обаче, че Русия и по-точно граф Игнатиев нямат сериозни намерения да допуснат образуването на българско правителство, но за сметка на това са намислили да отстранят всякакви ограничения за окупацията на България. Това се вижда най-добре в чл.25 на Санстефанския договор, според който “пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н.в. руския император и н.в. султана”. В договора няма никакъв текст, който да определя някакви срокове за изтеглянето на руските войски от България.

И действително руснаците се държат в България именно като в окупирана страна. Показателни за това са и следните признания на един руски дипломат: “До окончателното изясняване на нашето отношение към завзетите територии в България и Добруджа съществуваше пълна анархия. От една страна, отсъствие на съдебна уредба и правилно организирана администрация, подкупност и корупция на нашите чиновници начело с губернаторите; пълно вмешателство на последните във всички отрасли на управлението, неконтролирана разпродажба на държавна собственост по разпореждане на губернаторите и, накрая, отчуждаване без всякакво право и защита от закона на частното имущество; от друга страна, неумела (т.е. посредством побои) агитация за могъщественото покровителство на Царя Освободител, жестоко отношение на хора от администрацията към населението и безнравствен начин на живот на нашите офицери и чиновници – всичко това повлия на населението, което по това време предпочиташе турското владичество пред могъщественото покровителство на Царя Освободител”.
Руският самодържец Александър II и неговият първи министър Горчаков си дават обаче сметка, че на този етап Европа няма да позволи на Русия да завладее сравнително обширна територия в близост до Цариград и Протоците. Поради това те допускат, че за известно време ще трябва да се примирят със съществуването на някакво автономно българско княжество и решават, че при тази ситуация България трябва да бъде орязана колкото се може повече. Същевременно Русия търси да се сближи с Великобритания, за да се поосвободи от едностранната си обвързаност с Германия и Австро-Унгария в рамките на Съюза на тримата императори, сключен през 1873 г. Така се стига до едно споразумение, подписано от руския посланик в Лондон Шувалов и британския външен секретар Солсбъри в края на май 1878 г. Тъкмо в това споразумение се разчертават и онези злополучни граници, които залягат в Берлинския договор. Във всеки случай най-ожесточените полемики на Берлинския конгрес, който заседава от 13 юни до 13 юли 1878 г., не са за границите на България, а за времетраенето на руската окупация.
Подобно на Санстефанския мир Берлинският договор предвижда за България васален статут. Според чл.1 “България се конституира като самоуправляващо се княжество под суверенитета на н.в. султана. То ще има християнско правителство и народна войска (милиция)”. Потвърден е и начинът, по който трябва да се избира българският княз: “Българският княз ще се избере свободно от народа и ще се утвърди от Високата Порта с одобрението на великите сили. Никой член от управляващите домове в европейските велики сили не може да бъде избран за княз на България. В случай, че остане вакантно княжеското достойнство, избирането на нов княз ще стане под същите условия и форми” (чл.3).
За разлика от Санстефанския договор обаче чл.22 на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация от “приблизително две години” на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период: “Срокът на окупацията на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите на настоящия договор… Имераторското руско правителство се задължава да завърши в три месеца след горния срок превеждането на войските си през Румъния и съвършеното опразване на Княжеството.”

Нещо повече – Берлинският договор налага още от самото начало международен контрол върху руската окупационна администрация и предвижда подробен и прецизен механизъм за решаване на евентуалните разногласия между Русия и водещите европейски държави. Според чл.6 “временното управление на България ще се ръководи до изработването на органическия устав от един императорски руски комисар. Един императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие и ще наблюдават за хода на временното управление. В случай на несъгласие между изпратените консули въпросите ще се решават по вишегласие, а в случай на разногласие между болшинството и императорския руски или императорския турски комисар представителите на подписалите сили в Цариград, събрани на конференция, ще се произнесат с решение.” Според чл.7 пък “временното управление не може да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите на настоящия договор. Щом се изготви органическият устав, ще се пристъпи веднага към избор на българския княз. Щом князът се короняса, новото устройство влиза в сила и княжеството встъпва в пълно упражнение на своята автономия.” Най-сетне Берлинският договор отнема правото на Турция да прокарва свои войски през земите на Княжество България и категорично забранява каквато и да било форма на турско военно присъствие на българска територия: “Турска войска не може вече да има в България”… (чл.11)

Като се има предвид всичко това, би трябвало да е очевидно, че:

1.Санстефанският договор бележи края на османското върховенство, но не и началото на съвременната българска държава. Първата крачка към независимостта е направена през 1870 г. с учредяването на Българската екзархия, когато българите получават право на вътрешна автономия, а с пълен суверенитет България се сдобива през 1908 г.

2.Санстефанският договор не може да се смята за начало на съвременна България поради простия факт, че това е договор за безсрочната окупация на страната от Русия и опит османското върховенство да бъде заменено с руско владичество.

3.Санстефанският договор не е юридически завършек на войната от 1877-1878 г., тъй като е временен и предварителен. Бойните действия на една война се прекъсват с примирие – в случая това е примирието, подписано в Одрин на 19 януари 1878 г. Договорът, който фиксира от правна гледна точка резултатите на войната от 1877-1878 г., е Берлинският.

4.Санстефанският договор, който е сключен само между Русия и Турция, не е първият, нито достатъчно международен акт, признаващ етническите граници на България. На Цариградската конференция в края на 1876 и началото на 1877 г. тези граници са очертани в специален протокол, който е подписан от пратениците на цели шест водещи европейски държави – Русия, Великобритания, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия.

5.Не Санстефанският, а Берлинският договор заменя правото на вътрешна автономия, което българите са имали дотогава, с международно гарантиран, макар и ограничен суверенитет и спасява България от руска власт.

6.Берлинският конгрес не разпокъсва България на пет части, а само потвърждава това разпокъсване, което е уговорено предварително между Русия и Великобритания. Така Русия има пряка вина за националното разединение на българите.

7.Българите сами очертават националните си граници, и то не по пътя на войни и революции, а с демократичната процедура на допитванията, които се провеждат през 1873-1875 г. и които включват в юрисдикцията на Българската екзархия не само Мизия и Тракия без беломорското крайбрежие, но и по-голямата част от Македония.

8.Само болна нация като нашата, управлявана от продажници, може да чества като национален празник подписването на един заробващ договор и дори да не се сеща, че през 2008 г. България навършва сто години като независима държава и равноправен член на международната общност.

Намират се обаче историци, които макар и да не споделят комунистическите догми са убедени, че митове като санстефанския били национално консолидиращи. Не е ли обаче чудовищно току-речи подсъзнателното убеждение, което санстефанската измама е породила в българина, че нищо не зависи от него и че съдбата му винаги се предопределя от външни, чужди фактори? Няма ли да станем наистина свободен народ едва тогава, когато спрем да се кланяме на пасмината от “освободители”?”

Пламен С. ЦВЕТКОВ

=========================================================================================================

БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ПРАЗНИЦИ И БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ИДЕАЛ

Петко Ст. Петков

В календара на официалните български празници има няколко, които се определят като “национални”. Това са: 3 март – Ден на освобождението на България от османско иго; 6 май – Гергьовден, Ден на храбростта и Българската армия; 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост; 6 септември – Ден на Съединението на България; 22 септември – Ден на независимостта на България; 1 ноември – Ден на народните будители. Останалите пет официални празника са: Нова година, 1 май – Ден на труда, 24 декември – Бъдни вечер, 25 и 26 декември – Коледа, Рождество Христово и Великден (информацията е от сайта на Народното събрание http://www.parliament.bg). Прегледът на специализираната историческа литература показва, че липсва интерес към проблема за формирането на научно аргументирана система от “национални празници”; невинаги е ясно какви ценности и национални постижения почитаме, отбелязвайки тържествено изброените дни; трудно е да се твърди със сигурност, че всички те са “национални”, т.е. всебългарски; редица важни исторически дати и събития все още остават извън списъка на обявените за “официални” национални празници: 27 февруари – учредяването на Българската екзархия през 1870 г. – първата законнопризната общобългарска институция, 16 април – приемането на първата българска конституция в Търново през 1879 г., 17 април – изборът на първия български княз след възстановяването на българската държава през 1879 г., 20 април – избухването на най-голямото и най-успешното българско въстание за освобождение от османско иго през 1876 г. и много други. Настоящото кратко изложение е само опит за провокиране на така необходимата научна дискусия по темата; авторът споделя своето разбиране, както и различни аргументи против или в подкрепа на някои от изброените национални празници. Разполагането на мисловната конструкция на фона на “българския национален идеал” (Петков 2003: 127-138) е свързано с убеждението ми, че няма друг по-мащабен, общобългарски критерий, който да осмисля или обезсмисля значимостта на паметните исторически дати като “национални празници”.

Три от настоящите официални празници са свързани с важни политически събития от следосвобожденската ни история. Това са 3 март – денят на подписването на прелиминарния (предварителния) Санстефански договор в края на Руско-турската война 1877-1878 г., 6 септември – денят на обявяването на Съединението между Източна Румелия и Княжество България през 1885 г. и 22 септември – денят на обявяването на независимостта на България през 1908 г. Първоначалното впечатление, че изборът точно на тези три “национални празника” е недостатъчно аргументиран и се основава на твърде еднозначното разбиране за предимно национално-политическата същност на българския национален идеал, както и липсата на ясен критерий защо именно те са предпочетени от списъка с важни и същностни за националната ни идентичност исторически дати, би могло да се отмине с присъщото на българите небалансирано отношение към отечествената ни история, ако въпросът не беше принципен, важен не само за науката, но и за обществото като цяло, а в настоящия момент и изключително актуален.

Едно от доказателствата за безпринципния подбор на посочените три “политически дати” в официалния ни празничен календар е нееднотипното им отбелязване: 3 март се чества по нов стил (известно е, че Санстефанският прелиминарен мир е подписан на 19 февруари 1878 г.); 6 септември се чества по стар стил; 22 септември – също. Безпринципно редуване на стар и нов стил се наблюдава и при честването на други, не по-малко значими, но невключени в календара на “официалните празници” исторически дати: вместо на 20 април, когато започва Априлското въстание през 1876 г., този ден с неособено голяма тържественост се отбелязва на 1 май – дата, натоварена с друг исторически смисъл и включена в сегашния официален празничен календар с друго значение. Тук си струва да напомня за колосалното десетилетно недоразумение кончината на един от най-големите българи Васил Левски да се отбелязва по нов стил, и то неточно, на 19 февруари, след като отдавна е доказано, че Левски е обесен на 6/18 февруари (впрочем датата на раждането му на 6/18 юли не се оспорва и това още по-категорично подчертава грешката с 19 февруари).

Нееднотипен и неаргументиран е подборът на историческите дати, чрез които се отбелязват важните събития, които честваме като официални или национални празници. В случая с “Трети март” става въпрос за един предварителен (прелиминарен) договор, който самата победителка Русия е обявила, че ще бъде преразгледан (сиреч съвсем очевидно е, че той не е окончателен и както е известно този договор има реална политическа трайност колкото снега по Шипка след тежката зима на 1877-1878 г. – т.е. до лятото на 1878 г., когато се сключва окончателният Берлински договор). С “Шести септември” пък акцентът се поставя не върху успешния край на едно важно историческо събитие, а върху първоначалното провъзгласяване на Съединението в столицата на Източна Румелия Пловдив. От научна гледна точка обаче не по-маловажна дата е денят на подписването на Топханенския акт 24 март 1886 г., когато Съединението е признато от великите сили и султана. Независимо от половинчатите клаузи на това споразумение, именно то (до 1908-1909 г.) е международноправната гаранция на съединените под скиптъра на българския монарх Княжество България и Източна Румелия. Що се отнася до отбелязването на деня на независимостта на България, с основание е предпочетен старият стил – 22 септември, но отново липсва обяснение за различното календарно “третиране” на официалните ни празници, чествани ту по стар, ту по нов стил. И в този случай се изтъква провъзгласяването, началото на поредица от важни исторически събития, завършили с международното признаване на българската държавна независимост през пролетта на 1909 г.

За да не бъда обвинен в непоследователност с оглед защитената наскоро теза, че периодизирането на отечествената ни история трябва да следва българските усилия и активност, а не чуждата им санкция от минали или настоящи “велики сили” (Петков 2001: 55-67), ще уточня, че тук не става дума за периодизация; целта е да се открият и отбележат подобаващо знакови събития и повратни исторически дати, които най-пълно отразяват съществени за националната ни идентичност и националното ни самочувствие ценности, достойнства, общобългарски усилия, борби и постижения, защото това според мен е най-важното обществено предназначение на т.нар. “национални празници”.

В този смисъл какво е непреходното, исторически великото значение на случилото се на 3 март 1878 г.? Както вече беше изтъкнато, Санстефанският договор е предварителен, окончателен е Берлинският договор, подписан на 1/13 юли 1878 г. Ако някой все още се опитва да защитава фактологично неиздържаната теза (която се открива дори в някои учебници по история), че със Санстефанския договор “приключила Руско-турската освободителна война 1877-1878 г.” и той именно “донесъл освобождението на българите”, ще трябва да припомним, че военните действия прикючват с Одринското примирие, подписано на 19/31 януари 1878 г. Този неоснователно подценяван исторически документ е с важно значение за изхода от войната, при това той по-плътно се доближава до общите препоръки на великите сили, отправени към Османската империя на Цариградската конференция в края на 1876 г. В текста на примирието категорично се заявява, че “България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османска армия там повече не ще се намира” (История 1987: 459). Следователно според постановленията на Одринското примирие българската държава ще се възстанови в духа на общите европейски решения от декември 1876 г., взети на Цариградската конференция, но с немаловажната разлика (в полза на българското национално единство), че проектираните през 1876 г. два автономни български вилаета през януари 1878 г. са събрани в едно автономно княжество, еднакво по територията си с диоцеза на Българската екзархия.

Друг аргумент, обезсмислящ недоказаната значимост на Трети март като знаков ден на българското освобождение, е фактът, че Санстефанският договор е едно временно руско-турско споразумение, в това събитие няма никакво конкретно българско участие. Нещо повече – Българското княжество, начертано на картата в Сан Стефано от руските дипломати, начело с Н. П. Игнатиев, се различава по границите си и по включените в него български територии както от екзархийския диоцез, така и от повтарящите го международни споразумения – Цариградската конференция и Одринското примирие. Именно според Санстефанския договор Русия отстъпва на Румъния и Сърбия съответно Северна Добруджа и Нишко (признати за неразделна част от българските територии и със султанския екзархийски ферман от 1870 г., и от великите сили в Цариград през 1876 г.).

С договора от 3 март 1878 г. победителката Русия въвежда в проектираното Княжество България най-малко двегодишна руска окупация. В чл. 8 на договора се казва, че “руски войски ще заемат страната” и ще подпомагат императорския специален комисар; “тази окупация ще бъде ограничена за един срок приблизително от две години” (Петков 2002: 86). Изключително показателен за принизеното ни национално самочувствие, за неоправданото ни самоподценяване е историографският факт, че вече 127 години руската окупация в България 1878-1879 г. се обозначава снизходително и неточно като “временно руско управление”. Началото на тази военна окупация юридически поставя именно Санстефанският договор. Ето още едно основание за недоумението ми как денят на подписването на този именно договор българите приемат за най-ярък знак на освобождението си от петвековно чуждо иго. И разбират ли, че шумното тържествено честване на този ден, внушенията на историци и политици, че Санстефанският договор и българският национален идеал са едно и също нещо (?), означава освен всичко вече изтъкнато, че ние днес официално и “всенародно” почитаме деня, в който се установява чужда военна окупация в България.

Налага се да уточня, че тук изобщо не се подлага на съмнение освободителния характер на руско-турската война 1877-1878 г. в смисъла, който винаги съм изтъквал (Петков 2005: 69), не се подценяват героизмът и заслугите на руските войни; въпросът е в това, че според мен има твърде много основания да се съмняваме в знаковия характер на деня трети март, с който свързваме освобождението на българите от османско иго. И понеже окончателният мирен договор – Берлинският, който предоставя политическа автономия на Княжество България и административна самостоятелност на Източна Румелия, в нашето общество все още трудно се възприема предимно положително (заради десетилетните негативни наслоения, свързани с откъсването на Македония и Южна Тракия и оставането им в Османската империя), по-добре е да търсим знаковата дата на Освобождението не в края, а в началото на поредицата от важни исторически събития, довели до възстановяването на българската държава. Такъв паметен исторически ден според мен е 20 април, когато избухва най-масовото общобългарско въстание за освобождение, завършило с военен погром, но с политически успех. Превръщайки 20 април в национален празник ще поставим справедливо едно героично българско усилие като основание за отбелязването на деня на освобождението от османско иго и ще избегнем неудобството да честваме като такъв ден трети март, когато две чужди империи подписват споразумение, касаещо и българите, но повече самите тях.

Що се отнася до двата официални празника, ненатоварени с политически смисъл, – 24 май и 1 ноември – то тяхното значение и място в празничния календар е изключително важно. Макар да се чества сравнително отскоро и с дълго прекъсване през втората половина на ХХ век¹, Денят на народните будители, в основата на който е почитта, заслужено отдавана на българския небесен покровител св. Иван Рилски на 19 октомври (стар стил), е празник с все още неоползотворен, но значителен духовен потенциал. В обръщението си към Ректора на Софийския университет, директорите на Художествената и Музикалната академия, Учителските институти, средните училища и окръжните училищни инспектори (Окръжно № 17743/ 28.VІІ.1922 г.) министърът на просветата Ст. Омарчевски посочва ясно причините и целите на тържественото честване: “За да се възбуди у нашата учаща се младеж и изобщо в младите наши поколения здрав, дълбок, смислен интерес към дейците на нашето минало, към просветните, политическите и културни дейци на нашия национален живот – интерес, който засега се засяга случайно, било само от учителите по история и български език, било от отделни обществени дейци, Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоана Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали. Нека по-често си спомняме техните имена и техните дела, нека по-често посочваме техните стремежи, та да можем и по-дълбоко да разберем, че има нещо в нашата страна, в нашия народ, което е карало толкова българи да умират за него, че думата отечество не е само понятие без стойност, а че има в него нещо, което заслужава всички наши жертви и усилия. Да направим делото на нашите бащи и деди наша гордост и наша амбиция!” Министерството на просветата дава и конкретни указания как по-правилно да се организира новообявения национален празник Първи ноември: “1) на тоя празник трябва да се дава по възможност по-тържествен характер, за да може да се повлияе в горния смисъл на младежта и гражданството, така че празникът да не остане само училищен, но и да стане общонационален в истинския смисъл на думата; 2) празникът да се урежда с оглед на местните събития и местните дейци, като на последните се отдава нужната почит, нужното внимание за назидание, подем и вдъхновение на поколенията”. Ето кое отличава този ден от другия общобългарски културен празник – 24 май.

Впрочем 11/24 май не може да се сравнява с останалите т.нар. национални празници. Неговото историческо значение е толкова голямо, проекциите му към минало, настояще и бъдеще са толкова осезаеми, че национално-политическите страсти, от които е провокирано величието на дни като 3 март, 6 и 22 септември, изглеждат незначителни на фона на многовековното духовно излъчване на делото, което отбелязваме в този ден. Затова съм убеден, че ако Националният празник на българите трябва да е един, то това несъмнено е 11/24 май. Защото националният празник трябва да е ден, обединяващ всички българи или поне всички българи, живеещи днес в България. Как ли празнуват Трети март например жителите на Смолянския край, след като според Санстефанския договор от 3 март 1878 г. тази част от Родопите е оставена в Османската империя. Същото се отнася за жителите на Кърджалийско и други родопски селища, останали в Турция според Топханенския акт, уреждащ международноправно Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Дните, в които почитаме делото на светите братя Кирил и Методий – 11 и 24 май – с много по-голямо основание се честват като общобългарски празник (в най-широкия смисъл на думата, т.е. в историческа ретроспекция повече от национален) – и на миналите поколения, и на днешните, а и на бъдещите. Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето. С такъв общобългарски празник днешните българи могат да започнат новото, трето хилядолетие след Р. Хр. и горди с достойното си минало, и необременени от овехтели ценности и неосъществими амбиции.

Прочети също:

Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината

Technorati Tags: България,история

Афганистан: НАТО ще приложи модела на СССР за напускане на страната

Автор: ExtremeCentrePoint

СССР успя в Афганистан нещо, което НАТО тепърва трябва да се опита да направи. Това е афганистанизирането на конфликта. Т.е. войната от война между НАТО и талибаните да се превърне в гражданска война между различни афганистански фракции и племена, което да позволи на Алианса да се изтегли претендирайки, че е постигнал някаква степен на стабилизация.

Последният съветски войник  преминал " Моста на дружбата " над Амударя на 15 февруари 1989, се нарича Борис Громов. Той тогава е бил  45 годишен генерал командващ 40та съветска армия. Две десетилетия по-късно, Громов е управител на Московска област. Мостът, по който генералът напусна Афганистан си е още там - с обща дължина от 800 метра, построен от метални греди.  Този мост разделя сега Афганистан от Узбекистан . Когато руснаците напускат страната, мирът не е възстановен.

Руското министерство на отбраната забравило 200 танка Т-72 в гората

Не, това не е виц. Оставили са 200 сравнително модерни танка в гората без надзор и охрана и това в продължение на месеци. Всеки е можел да влиза в машините и да си играе с тях. Голям шанс имаме в България, че се отървахме от тези некадърници. Като си помисля само, че подобни руснаци строят и АЕЦ Белене направо ме хваща страх.

 

Technorati Tags: русия,т-72

Един българин в Морската пехота на САЩ

 
Моля при цитиране на откъси от статията да се посочва източника ExtremeCentrePoint. Личните данни в статията са променени, но историята и процедурата за влизане в Морската пехота е автентична.
Здравейте. Казвам се Павел. Аз съм сержант от Морската Пехота на Съединените Американски Щати и нося на народите свобода и демокрация … или поне така казват в новините по CNN.
В тази история искам да ви разкажа най-вече за BCT (Basic Combat Training) или на български - Курс за обучение на младия боец. Ще споделям само личния си опит. Започвам с кратко въведение за това какво ми се случи преди влизането в BCT (Basic Combat Training), ще добавя и някои детайли за самия Basic Combat за да се избегнат недоразумения.

През есента на 2004 г., с 200 долара в джоба, вашият покорен слуга стоеше на входа на летище Мидуей Чикаго(Chicago Midway Airport). Само три дни по-късно той вече чакаше в приемната на Recruits Station Marine Corps за да се запише доброволец. Сега вече е сержант от морската пехота на САЩ.

И така, какво ви е нужно за да се запишете за доброволец? Изброявам: необходимо е да пребивавате легално в САЩ – Green Card, Social Security Number, high school diploma, да сте от 17 до 32 години, да нямате сериозни правонарушения и федерални престъпления, да не взимате наркотици, да имате добро здраве и голямо желание защото Marine Corps – това далеч не е за всеки.

В САЩ има 5 вида Сили: USMC - Морската пехота, ударния юмрук на чичо Сам, USArmy - редовни войски, USAF – крилата на чичо Сам (Да, да чичо Сам има крила ), US Coast Guard - Бреговата охрана и USN – флотът на САЩ. Ако доброволецът има посочените по-горе документи и спецификации, може да влезе във всеки от петте вида Сили. Всички те заедно се наричат Въоръжени сили на Съединените американски щати(United States armed forces). Ето защо е погрешно да се каже, че човек се е записал в USArmy, ако е бил приет в корпуса на Морската пехота.

Първият ви контакт ще бъде с човекът, който ви приема  за събеседване. По нататък тези хора ще ги наричаме „рекрутери”. След разговор с рекрутера, трябва да преминете AFCT(Armed Forces Classification Test.) – тест за класиране във въоръжените сили. Според резултатите от този тест, рекрутерът ще реши дали си струва да се занимава с вас. По време на разговора, рекрутерът като мазен циганин ще ви обяснява прелестите на този род войски, в който искате да се запишете, ще ви дрънка за високата заплата, бонусите, красивите момичета по плажовете на Калифорния и т.н. Ако издържите този тест, рекрутерът ще бъде страшно доволен, ще вземе вашите документи и ще ги предаде в MEPS — Military Entrance Processing Station. Ще ви се наложи да ходите там няколко пъти. Ако трябва да сме точни, то вие ще се окажете в най-близката база на Морската пехота. MEPS — Military Entrance Processing Station е организация за комплексно обслужване на Министерството на отбраната на САЩ, окомплектована с граждански и военни служители. Нейната мисия е да се определи физическото и психическо качество на кандидатите в съответствие със стандартите на Министерството на отбраната, на въоръжените сили и федералните закони. В навечерието преди заминаването, вие ще прекарате нощта в хотел платен от Корпуса, не пийте алкохол, който ще ви предлагат другите кандидати. В MEPS ще премине втората част на подбора. Вие ще трябва да преминете през няколко теста за интелигентност, да говорите с психолог, щателен медицински преглед, преглед на зъбите и най-важното - да преминете втория тест, който ще реши бъдещето ви като американски войник (аз ще продължа да пиша морската пехота, защото тя е за него ) - ASVAB(Armed Services Vocational Aptitude Battery). Тест ASVAB се състои от 9 глави и е доста труден.

General Science (GS) — 25 въпроса за 11 минути лимит.
Arithmetic Reasoning (AR) — 16 въпроса за 36 минути лимит.
Word Knowledge (WK) — 35 въпроса за 11 минути лимит.
Paragraph Comprehension (PC) — 15 въпроса за 13 минути лимит.
Auto & Shop (AS) — 25 въпроса за 11 минути лимит.
Mathematics Knowledge (MK) — 25 въпроса за 24 минути лимит.
Mechanical Comprehension (MC) — 25 въпроса за 19 минути лимит.
Electronics Information (EI) — 20 въпроса за 9 минути лимит.
Assembling Objects (AS) — 16 въпроса за 9 минути лимит.

От резултатът на теста зависи вашата бъдеща специалност, военна служба и бонусите. На този тест аз набрах 61 точки при необходим минимум от 31 точки. Добрите резултати ми позволиха по български лакомо да се налапам с всевъзможни бонуси и да избера не лоша във финансов план и като кариера MOS( Military Occupational Specialty) – на български: военно отчетна специалност. В MEPS ще прекарате един ден и много ще се изморите. В края на този дълъг ден ще трябва дълго да чакате събеседването ви с counselor (съветник), който ще работи конкретно с вас и ще ви предложи различни срокове за договора, вид служба, специалности, места за учене и тренинг. Всичко това ще зависи от вашите документи и резултатите от теста ASVAB, а от резултатите от разговора със съветника ще зависи цялата ваша служба и условията за нея в договора. Ако подпишете договора за ангажиране, още същата вечер стягате мешката и заминавате в конкретно място за BCT (Basic Combat Training). В никакъв случай не се съгласявайте да ви запишат в резерва! Резервистите от Морската пехота получават много малко, почти нямат бонуси, а на война заминават много бързо. На рекрутерите им е изгодно да ви запишат като резервист, за това той ще получи повече пари. По тази причина рекрутерът ще се помъчи да ви измами и запише в резерва, разбира се с ваше съгласие. Мен не успя да излъже. Аз подписах договор за 5 години Active Duty и 3 години в Reserve.
 
В офиса след всички тестове и подписани договори, рекрутера, хитрата маймуна, ми каза, че с този контракт ще бъда принуден да отида на война в една от страните на деплоймента – Ирак или Афганистан. Искаше в последния момент да ме убеди да остана в резерва. Отговорих му с шега , че от това не ме е страх – той не ме разбра. Въобще много често забелязвам, че по принцип в американците чувството за хумор често липсва.

И така, след подписването и завеждането на договора, изборът на специалност Basic Training не беше много голям – аз избрах артилерията. Тя се счита за шибана специалност, но е по-добре платена и с повече бонуси. От Чикаго до Сан Диего три пъти сменяхме самолета. Това ме разби. На летището в Сан Диего ни качиха в автобус, раздадоха ни инструкциите и потеглихме. Беше страшно – предстояха ни 12 тежки седмици.

Веднага щом пристигнахме бяхме прехвърлени на Рецепцията - мястото където дават униформа, стрижат, провеждат окончателен медицински преглед, формират взвода,  IST и т.н. Веднага след пристигането ни дадоха телефонни карти и казаха да се обадим на родителите си и да кажем, че ние сме добре, а също така да им кажем името и фамилията на дрила, който отговаря за нас. На рецепцията имаше 4 апарата и преди да те включат в линия трябваше да се каже - “recruit mother” или “recruit father”, на други беше забранено да се звъни.  Роднини в Щатите аз нямах и затова дадох картата си на друг новобранец.  На много от рекрутите(новобранците) след медицинския преглед им дадоха специално очила, които ги наричат  “BC Glasses” или “birth control glasses”. С такива очила на носа нито една жена не би ти пуснала, но за сметка на това те са много здрави - да се счупят е много трудно, а точно това е важно за обучението.

След като ни остригаха и ни провериха за заболявания, дриловете започнаха с провеждането на Initial Strength Test (IST) от резултатите, на който се решава къде ще бъдем изпратени. Това е или Physical Conditioning Platoon, или нормална казарма. Physical Conditioning Platoon е за тези, които не успяват да направят коремно набиране и се откажат повече от 5 пъти. В този лагер най-злите дрилове ви хранят на корем и в същото време така ще цедят физически, че стомашен сок потича и от ушите ви. Програмата по физическата подготовка продължава 21 дни, но всъщност тя спира едва в момента, в който успеете да направите поне три коремни, 40 лицеви опори и да пробягате 3 мили за по-малко от 28 минути. Ако медицинските прегледи са показали, че сте прекалено слаб (в килограми) то дрилът ще ви назначи "double-rations", а ако сте по-дебел от нормата ще се радвате на "Diet Tray" – ще кльопате малко, но ще тичате много с винтовка на шията. В този лагер(Physical Conditioning Platoon) аз не попаднах защото покрих всички физически нормативи. Чаках недълго, около седмица и след това нашият взвод беше формиран и настанен в казармата.

Basic Combat Training (BCT)

Тук ще ви разкажа за самия Basic Combat Training (BCT)
Базовият тренинг на морските пехотинци е най-сложния от всички. Обучението на морските пехотинци продължава 12 седмици, но не забравяйте, че времето прекарано на рецепцията не се смята, така че вие ще прекарате с миличките дрил-сержанти цяла вечност.

Сержантите от морската пехота се отличават с гнусен характер и проблеми със слуха. Те са предимно закалени бойци с доста мисии в страните на деплоймента. Дриловете живеят с новобранците в една казарма и много строго следят за дисциплината. Ако има някакъв проблем между рекрутите(новобранците), сержантът ще накаже виновните, но и целия взвод. За бой много бързо ще се окажете на гауп-вахта за седмица и ще бъдете лишен от месечната си заплата. За всеки подобен инцидент или за извращения на службата наказанията са много строги. Вие винаги сте под погледа на дрила и той е пред вас. За дрил-сержанта вие не сте нещо по-различно от детска градина, неговата задача е да ви направи бойци, а тези бойци след това да отидат в деплоймента в Ирак или Афганистан и това изисква качествена подготовка, в която няма място за извращения или побоища….въпреки това ние се биехме редовно ;-). Аз също участвах веднъж – лишиха ме от заплата и за малко не бях арестуван от военната полиция.

В общи линии, веднага щом слязохме от автобуса дриловете ни проведоха инструктаж, че трябва да се обръщаме към тях само със “Sir”, а за положителен отговор се смята само “Yes Sir” или “Aye, aye, Sir”, а също така ни разказаха за задължителните параграфи на военната юрисдикция. Те са само три - 86, 91, 93.

Когато нашата група пристигна, ние започнахме да подреждаме дрехите по шкафчетата. Между нас като бесни кучета сновяха 3 зли дрила, ровеха по дрехите ни и взимаха всичко, което не е необходимо на морския пехотинец, а това е почти всичко, което сте донесли с вас нелегално – парченце шоколад, дъвка, бисквити. Когато дрилът намираше в новобранец “Сникерс” или “Марс”, той ги показваше на всички и казваше, че този рекрут подрива дисциплината в взвода и целият взвод ще прави лицеви опори докато виновникът яде сникерса. Това се случваше често, но ние не биехме провинилите се завити в одеяло както се показва в холивудските филми. След като дриловете приключат да се забавляват с новобранците те ще назначат на всеки по “battle buddy”, обикновено това е този, който спи на горния етаж на леглото. Бойният ти другар(battle buddy) ще носи твоето оръжие когато ти не можеш, ще те носи и теб самия ако ти получиш травма, ще коригира стрелбата ти и т.н. Процесът на преминаване на обучението BCT може да се опише с две думи – TOTAL CONTROL. Дриловете стават с новобранците сутрин и ги съпровождат до леглото вечер, те непрекъснато проверяват състоянието на рекрутите и външния им вид. И не дай Боже дрилът да открие в джобовете на новобранеца непозволена вещ.

Обучението в казармата започва почти веднага – на другия ден след пристигането ви. През първия ден се изучават чиновете в Корпуса на Морската пехота, много е примамливо да се заспи, но званията трябва да се познават. След това сержантът раздава бланки с “The 11 General Orders of a Sentry as required in Marine Corps Boot Camp (and after, when performing sentry duty)” и това трябва също да се научи. След това дрилът казва, че трябва да се научат няколко run to cadence songs и всеки получава съответните куплети. Песните на Морската пехота винаги са ми харесвали. Особено “I Got a Girl in a Mississippi Town”, а и нашият дрил също я харесваше така че тичахме основно с нея.

Но това още не е всичко. В началния етап на обучението трябваше да научим още “USMC Core Values” и  “Marine Corps history”, а след това и винтовката M16A4. Можем да добавим още и кодексът за поведение на морския пехотинец(Code of Conduct), който си е нещо като устав, а MCRD (Marine Corps Reruits Depot), както казваше нашия дрил – „това са само цифри”. В него всичко е описано дори и взимането на душ и миенето на главата:

1. Line up
2. March to shower head
3. Pull the ring and wet your head
4. Soap your head and face thoroughly
5. Rinse
6. Soap your left arm. Etc.

Това страшно много ми хареса защото аз обичам порядъка и не харесвам когато нещо е неопределено или се прави така като не трябва. В Корпуса на Морската пехота всички действия са регламентирани, има много правила и инструкции, които строго трябва да бъдат спазвани. И ако ти правиш нещо много лошо, ще го тренираш и повтаряш докато не го направиш добре.  И още: „Инициативата ебе инициатора” в MCRD – така казваше нашия дрил. В същото време целият апарат на Въоръжените сили на САЩ е изграден върху строга формалност и йерархична бюрокрация. Например само за да си получиш заплатата е необходимо да се подпишат 25 формуляра.
Началната подготовка в MCRD е в три фази:

1. Basic Learning(physical and mental)
2. Rifle Training.
3. Field Training.

Първата седмица от обучението се нарича „Формиране”.

Дрил-инструкторите „формират” новобранците чрез процеса “total immersion”. Този период продължава от 3 до 6 дни. През това време рекрутите наистина опознават дрил-сержантите си и разбират с кого точно си имат работа.  Изучава се строева подготовка, сглобяване и разглобяване на винтовката, носенето на униформата и т.н. Този процес е много важен защото подготвя новобранците за по следващото физическо обучение в MCRD. В същото време този период е доста труден защото през цялото време ти се спи, намираш се далече от къщи, нямаш познати. Да слушаш тричасовите лекции на дрила не е достатъчно – трябва и да ги запомняш. Наказанието за този, който заспи беше доста тежко. В същото време на мен не ми достигаха познания по английски, защото лекциите на сержанта бяха пълни със сленг и типични военни термини. Дрилът, като стара печена лисица, веднага надуши проблема ми и без дума да каже на другия ден до мен седеше колега, който ми превеждаше думите му на разбираем битов английски.

И още – НИКОГА, чувате ли?, НИКОГА не звънете и не чукайте на врата на офиса на дрил-сержанта защото това е неговия дом. Освен това никога не трябва да се говори за него като “D.I.”, може само “Sir”, Drill-Instructor и званието и името.

На дрил-инструкторите им е забранено да бият новобранците, забранено им е дори да ги пипат с пръст извън местата, които са упоменати специално в устава. Но злите езици разказват, че в Перис Айланд не всичко е точно така. Аз обаче не им вярвам, въпреки че със свещ не съм им светил и не мога да го оборя с факти. Въпреки тези ограничения сержантите успяват да подържат жестока дисциплина в тълпата неорганизирани американски подрастващи. Всеки взвод има по три дрила и те действат в пълен синхрон като ефективна група. Старшият D.I. отдава повечето от командите, вторият D.I. или "second hat" или "Heavy A" наблюдава тези, които имат проблеми да изпълнят командите и с помощта на гласа си яки и попръжки ги мотивира допълнително. Например така се постига резултатът от 10 секунди за разглобяване и сглобяване на винтовката M16. Третият D.I. или "Third Hat," се занимава с “quarter-decking” или IPT (Incentive Physical Training). Или по български казано – тъпче новобранците така, че слюнката им става на кисело мляко. Много от тях откриват неподозирани дарби в себе си – например да тичат 3 мили за 9 минути, да има и такива. ( световният рекорд за 5 км е 12 мин и 37 сек).

По време на обучението новобранците не успяват да правят нищо правилно и непрекъснато са подложени на “quarter-decking”. По време на обучението ще бъде избран и лидер на взвода - (platoon leader). Той ще бъде избран по ръста си, обикновено най-високия за да води другите. Ще бъде избран и “administrative assistants” на Старшия дрил, който ще му помага в административната работа.
Има в Корпуса една много хубава и вярна фраза, която сержантите обичат да повтарят: „It's a whole lot easier to get into Marine boot camp than it is to get out of it.” При финалната атестация не успяват да преминат между 10-20 души от 60-70 кандидата, но да се откажеш от финалните изпити това означава отказ от изпълнение на заповед, а това пък те води директно пред Военен съд.

Почти всеки ден рекрутите правят физически тестове – РТ. Това са шест упражнения по различно време и сутрешна физзарядка “daily dozen”. Всяко упражнение се изпълнява до 15 пъти, с три подхода – например марш на скок в пълно бойно съоръжение. При това всички упражнения са универсални и не търпят модификации, т.е. те не зависят от моментното настроение на сержанта. Сънят – това е болното място на всеки новобранец. Иска ти се да спиш навсякъде и по всяко време. На хартия се полага сън от 8 часа, но на практика е не повече от 5.

Всеки ден има и т.н. “free time”. В това време новобранците не трябва да правят нищо служебно. Обикновено повечето пишат писма, други чистят оръжието, трети гледат instructional television (ITV) или се къпят и бръснат. Лично аз пишех писмата си нощем. Писмата ме спасяваха. Когато пишех забравях, че съм на BCT в MCRD, но още по-приятно беше когато получавах отговори. Тогава бях най-щасливият човек на света с писмо от майка или приятелката. Моят боен другар(buttle buddy) – Джон Стивънс беше сирак и затова получаваше писма от сиропиталището където беше отраснал. Жал ми беше за него, но нищо, той беше взел правилното решение да се запише в USMC. Къде е той сега, никой не знае, надявам се да не са го убили. Прекрасен приятел беше и жалко, че беше останал без родители.

По празници и уикенда има повече свободно време и може дори да се прочете нещо. В събота получавате 2 часа свободни допълнително, а в неделя -4. Пощата се получава всеки ден преди “free time”. Можете да се обаждате всеки ден в къщи с карта. В базата има и военен магазин PX, в който можете да купите каквото ви е необходимо. Всяка седмица в неделя вярващите новобранци отиват заедно със свещеника на служба в града.  Аз не ходех защото за съжаление в базата нямаше православен свещеник.

Няколко думи за съревнованията. Всички взводове на практика се съревновават един с друг по всички аспекти на обучението – маршове, тренировки, PT, строеви прегледи. Всички награди, които спечели взвода се излагат във витрина на видно място. Въпреки, че на пръв поглед изглежда несериозно, дрил-инструкторите се отнасят към съревнованията изключително сериозно. Всички се стремят да спечелят тази или друга награда и D.I’s придават на това голяма внимание. Нашият взвод спечели за 12 седмици 2 купи.

През третата седмица започва обучението в MCRD(Marine Corps Recruit Depot).

По време на обучението се изучава първа медицинска помощ и няколко часа за запознаване с оръжията. През третата седмица на обучението се формират и отделните групи, които ще оказват медицинска помощ по време на дългите походи. Рекрутите трябва да преминат и през “Confidence Course” – полоса с 11 препятствия където всяко препятствие е по-сложно от следващото:

1. Dirty name
2. Run, Jump & Swing
3. The Inclining Wall
4. The Confidence Climb
5. Monkey Bridge
6. The Tough One
7. Reverse Climb
8. Slide for Life
9. The Hand Walk
10. The Arm Stretcher, and
11. The Sky Scraper.

Обикновено всеки взвод преминава полосата за 50 минути, но понякога работата се запича и продължава повече от час и тогава дриловете започват да „помагат” на новобранците, а от тази помощ след това нищо добро не чакайте. Преминавайки през това изпитание, аз си дадох сметка, че мой най-голям проблем в MCRD не са дрил-нструкторите, а другите рекрути-колеги.

4 седмица на обучението в MCRD

През четвъртата седмица, ударението пада върху усвояване на близкия бой и “pugil”. Важен момент тук е, че през тази седмица вашият взвод ще бъде оценен, одитиран и ако   се е представил добре ще бъде предложен за награда. Награда ще получат достойните, а тези, които не я получат ще обикалят около помещенията с М16 на шията с каски и екипировка, а след това ще чистят казармата. Най-добре е твоят взвод да бъде награден защото ако не е, дрил-сержантите ще бъдат много разочаровани и в лошо настроение, а лошото настроение на D.I. означава много лицеви опори и бягане на място през следващите няколко дни.

5 седмица на обучението в MCRD.

Най-важният момент на петата седмица е, че взводът започва да преминава през “Combat Water Survival”. Всички морски пехотинци трябва да преминат тест за преживяване във вода(CWS) иначе няма да завършат обучението си. Лично за мен това беше най-тежката и най-омразната част от обучението. Аз плувам лошо, а трябваше да се плува много. Дрил-сержантите активно се сменяха да ми „помагат” и сигурно само благодарение на тях и успях, но и досега продължавам да плувам лошо. Тестът през тази седмица изисква от новобранците да усвоят как да преживеят във вода и се състои от 4 нива. Ако новобранецът достигне ниво CWS-4, то той може да продължи да усъвършенства уменията си – да преминава CWS с каска и винтовка, бронежилетка и медицински пакет. И през тази седмица взводът е разделен на класове и медицинското обучение продължава, а също през тази седмица се провежда и 5 милен марш със задача да се отработи ориентирането в непозната местност.

 6 седмица на обучението в MCRD.

През тази седмица вие ще спите с пушката си. Дори ще я кръстите с име защото през тези 7 дни това ще е единствената приятелка, която ще можете да погалите. Това се нарича - Weapons Training. За няколко дни ще изстреляте над 1000 бойни патрона и над 3000 халосни. За мен това беше любимата част от обучението. Изстрелваш всички патрони и викаш: „Давай още!”, а сержанта ти дава новите и казва: „Взимай синко и стреляй точно.”  Изпразваш един пълнител и веднага получаваш друг. Стреляш дотогава докато не почнеш да правиш 10 от 10 и никой не се стиска за патроните. Стрелбата се води с M16A2. Първата седмица се води Snap-In Week. В това време рекрутите се учат да стрелят от 4 основни положения:

1.    Прави
2.    На колене
3.    Приседнали
4.    Легнали

По време на тези стрелби взводът е разделен на класове и към всеки клас е прикрепен Primary Marksmanship Instructor. Той обяснява как трябва да се стреля, как правилно се обслужва оръжието, как правилно се заема позиция за стрелба и накрая ще оценява вашата точност. Ще има и специален курс за стрелба при различни метеорологични условия, затъмнено помещение, през нощта и през деня. Провеждат се и стрелби в Indoor Simulated Marksmanship Training machine. Това позволява на новобранците да отработят различни разстояния до целта – 200, 300 или 500 ярда. В края на седмицата старшият дрил провежда квалификационни тестове. Освен това заедно със стрелбите рекрутите получават базово обучение за използване на гранати и други видове оръжия.

7 седмица на обучението в MCRD

С нея започва заключителната фаза на обучението. Част от това обучение се нарича Field Firing Range (FFR). През тази седмица рекрутите се учат да използват оръжието си при полеви условия. Научават се да стрелят по движещи се цели, стрелба с пълно бойно снаряжение и противогаз. Провежда се и нощен 6 мили марш за отработване на стрелбата в полеви условия и нощното ориентиране.

Така бавно, но славно стигаме до десетата седмица на обучението. Тя преминава напълно в полеви условия и е най-близко до реални бойни действия. В продължение на тази седмица се провежда Basic Warrior Training (BWT). Тук всичко е като на война и затова често го наричат “practice war”. Учи се правилното разгръщане на лагер, установяването на връзка между частите, формират се патрулни групи за охрана на лагера и т.н. Основната част от тренинга се извършва в ITB – Infantry Trainig Batallion.

В MCRD Всички новобранци получават необходимото базово обучение в simulated combat environment. Неразделна част от това е преминаването през газова камера. Газовата камера е много гадна работа. От страни е много смешно да се гледа на излизащите от нея бойци омазани в сълзи и сополи и давещи се в спазматична кашлица. Някой от D.I’s използват газовата камера като сауна и влизат в нея за да се лекуват от хрема и простуда. Газовата камера има за цел да изработи в новобранците психологична и физическа устойчивост пред реална заплаха. Обикновено след второто влизане в нея страхът пред gas chamber вече изчезва. Камерата е задължителна за всички – през нея преминава целия взвод без изключения.

11 седмица на обучението в MCRD

През тази седмица вие вече сте почти морски пехотинец. Укрепнал сте физически и психически и сте готов за основното състезание - The Company Commander's Inspection. Трябва да изглеждате идеално – ръбовете на униформата, огледално лъснати обувки, избръснат като бебе, подстриган и не забравяйте най-важното – освен вас офицерите ще оценяват и вашия D.I. и затова ако не искате да си имате много големи неприятности трябва да положите всички усилия прегледът да е успешен за вас.
Веднага след прегледа започва най-тежкото физически и психически изпитание - The Crucible.
Тези които успеят да го преминат стават Морски пехотинци. Този изпит е решаващ в обучението. The Crucible продължава 54 часа без прекъсване като за сън са отделени не повече от 4 часа.  Новобранецът изминава 40 мили с оръжие и пълно бойно снаряжение. Изпитанието включва няколко основни аспекта:

1.Warrior Stations
2. Confidence Course
3. Reaction Course
4. Movement Course

То завършва с церемонията Morning Colors и "Warriors Breakfast" – на края от гората след два дни и половина излизат вече Морски пехотинци.

Eagle, Globe and Anchor Ceremony

Церемонията "Eagle, Globe and Anchor” се провежда веднага след The Crucible. На Морските пехотинци се връчва емблемата на Корпуса – орел, котва и земно кълбо. Това означава, че новобранецът се е превърнал в морски пехотинец, член на Великото Братство на Морската Пехота, сега и завинаги. Навярно това е най-емоционалния момент от живота на войника и като че беше днес си спомням сълзите в очите на почти всички до мен и думите на дрила, който ми връчва значката „Good Luck, son” както и моя отговор по инерция “Sir, yes, sir”. Сержантите външно не показват никаква емоция, но в душата си се радват повече от всички, гордеят се с нас, вложили са в нас цялата си душа, нерви и част от живота си. Сержантите помнят поименно всички бойци преминали през тях – феноменална памет.

“Once a Marine, Always a Marine” – това го знаят всички морски пехотинци. Бивши при нас  няма.
Единадесетата седмица се нарича още “Transformation Week”, защото през нея се променят много неща – започвате да давате наряди, а тези, които са получили награди по време на Boot Camp, pvt and pvt first class, получават по-голяма отговорност и по-сложни задачи. Контролът от преподавателите и сержантите намалява, дриловете започват да позволяват да се обръщате към тях по звание, към свободното време се добавя още един час. През тази седмица става трансформацията на новобранеца в боец. Искам да отбележа, че след Boot Camp морският пехотинец не е длъжен да се обръща към старшия с “Sir” и може да се обръща към него само по звание. Вече не е необходима и употребата на трето лице в общуването.

12 седмица - Graduation Day

През тази седмица D.I’s престават да крещят и прогресивно снижават тона си – започват да общуват с вас като с равни. До този момент сте били просто червеи в краката им дръзнали да постъпят в Корпуса, но вече сте доказали, че имате пълно право да служите тук. В четвъртък или в петък през тази седмица ще се проведе Battalion Commander's Inspection и след това сте готови за Graduation Day, след който ще напуснете MCRD като морски пехотинец.

И така, за да приключите успешно MCRD трябва да сте отговорили на следните изисквания:

1.Pass the physical fitness test and be within prescribed weight standards
2. Qualify for Combat Water Survival at level 4 or higher
3. Qualify with the service rifle
4. Pass the batallion commander's inspection
5. Pass the written tests
6. Complete the Crucible

Ако се провалите само на един от тях MCRD няма да ви даде необходимата атестация и ще останете да повтаряте в друг взвод докато вашите другари ще са напуснали лагера.
Мислите ли че това е лесно? Хмъъъ, ето тези 13 седмици по часове:

# Core Values / Academics / Values Reinforcement: 41.5
# Physical Fitness: 59
# Close Order Drill: 54.5
# Field Training: 31
# Close Combat Training: 27
# Conditioning Marches: 13
# Administration: 60
# Senior DI Time (nightly free time): 55.5
# Movement Time: 60
# Sleep: 479
# Basic Daily Routine: 210
# Chow: 179
# Total: 1518 hours

Списъкът от заданията, които трябва да изпълните е над 150. Ако сте добър като мен може да получите награди в следните области:

1. Physical Fitness
2. Marksmanship
3. Leadership
4. Motivation
5. Academics
6. Field Skills

Graduation Day е грандиозно събитие. Идват роднини, гаджета, лели дядовци и т.н. Въобще събира се много народ.  При мен от Бургас пристигна майка ми и бях много доволен. Веднага след церемонията я настаних  в един хотел, а вечерта излязохме с приятелите. За 12 седмици бяхме станали братя.  Три дни след зверското напиване в бара, заминах за camp Pendlenton където продължих обучението си в School of Infantry и MOS. След това заминах за Ирак.

Чичо Сам ни разпръсна по различни места. Знам, че Дайвид Джонс, Стив Тейлър и Майкъл Трюдър са загинали в Ирак и Афганистан, а още няколко от моите приятели бяха ранени. Част от тях станаха инвалиди и бяха демобилизирани. Останалите всички служим. Аз въобще не съжалявам, че постъпих в Корпуса на Морската пехота. Запознах се с много хора, чуках готини мацки, изгубих приятели  -  това е живота и трябва да го приемаме такъв какъвто е.

Semper Fi, devil dog yut, yut, OORAH!

=======================================================

Кой служи в Американската армия?- богатите, белите , образованите, децата на елита. А в България как е?

50% от редниците в американската армия(т.е. без офицерския корпус) принадлежат към 40% от най-заможните семейства в САЩ. Само 10% от наборниците произлизат от 20% на най-бедните семейства.

Средният доход на редниците леко превъзхожда средния доход на семействата в Америка.

Семейства влизащи в 20% най-богати в САЩ дават 22,9% от наборниците за армията. 20% от най-бедните семейства дават 13,7% от редниците.

Динамиката на процеса е следната: след 2000 година процентът на редниците от бедната и по-ниска от средната класа продължава да намалява; при средната и наг средната класа процентът на наборниците продължава да расте.

Расово-етническят състав на армията като цяло отговаря на тази на страната. Испано говорещите са най-слабо представени в армията на САЩ .

По качеството на обрасованието, „висококачествените” наборници представляват 57% в 2001 година, 67% в 2004 година, 64% в 2006 година. Висококачествен се счита випуснкик, който има средно образование(12 години) и е получил над средния резултат при тестовете за влизане във въоръжените сили. Наборниците с най-ниско образование(„да им дадем шамс, но без особенни надежди”) представляват само 4,4%.

По-малко от 1% от наборниците нямат диплома за завършено 12 годишно средно образование(high school, K-12), в същото време сред населението на САЩ при младежите на възраст между 18-24 година подобна диплома нямат 21% от тях.

Редниците в американската армия произхождат най-вече от средната класа, като пропорционално най-силно е представена висшата класа.

Американските войници са по-добре образовани от средното ниво на младежите в страната.

Етническите малцинства нямат по-голямо участие в американската армия отколкото в структурата на населението на страната.

Фактите и статистиката не потвърждават спекулациите, че голяма част от младежите постъпват в армията заради липсата на възможност да направят друга кариера. Пред средно статистическият новобранец в американската армия би имало привлекателни перспективи в часния сектор ако той би избрал този път.

http://www.heritage.org/Research/NationalSecurity/cda08-05.cfm

http://www.defenselink.mil/news/Dec2005/d20051213mythfact.pdf

http://freakonomics.blogs.nytimes.com/2008/09/22/who-serves-in-the-military-today/

http://creativedestruction.wordpress.com/2006/10/31/us-military-recruits-from-all-classes-races/

http://www.nationalpriorities.org/Publications/Military-Recruitment-Race-and-Ethnicity-2.html

В армията на САЩ служат децата на богатите и хората от американския елит. Това е повод да се замислим. А в България как е?


Technorati Tags: Морска пехота,САЩ,армия

Израел предупреди Гърция: Турция може да стане ядрена сила

Израелският премиер предупредил гръцкия си колега Георгиос Папандреу, че Турция също може да стане ядрена държава. Според израелските медии, състоялата се в Москва „случайна” среща между министър-председателя Бенямин Нетаняху и гръцкия министър-председател Георгиос Папандреу, Нетаняху казал, че ако Иран произведе ядрена бомба, тя ще провокира надпревара във въоръжаването в целия регион и след това Турция, също може да се превърне в ядрена сила. "Не само Турция, но и Саудитска Арабия искат ядрени оръжия. Мисля, че Гърция не е безразличена към процесите протичащи в региона" - заявил Нетаняху, гръцкият му колега.

Вермахтът се превръща в идол за западните армии

Wehrmacht penis envy? Славата на немските Panzer Division, Afrika Korps или Waffen SS изглежда наистина неувяхваща. Те не само, че не са забравени, но и се радват на изключителна популярност сред войските в Ирак и Афганистан. И всичко това се случва след десетки години на антигерманска пропаганда и хиляди филми, книги, телевизионни и радио предавания, които представяха и продължават да представят Вермахта като брутална машина за убиване на цивилни и инструмент за насилие. Том Кланси се пита:

„Защо хората са така омагьосани от германската военна машина когато тя не е печелили война от 1871 година?”

Защо наистина? Спомняте ли си историята на песента Лили Марлен?

Опасност от преврат в Турция

 18/02/2010 –ANKARA.   Напрежението между правителството в Анкара и на турския съдебен елит продължава да ескалира и постепенно започва да се превръща в заплаха от друг военен преврат в Турция. От 2007 г. насам, десетки хора бяха задържани и разпитвани по случая "Ергенекон" - предполагаем заговор за сваляне на правителството съставено от Ислямистката партия на справедливостта и развитието (ПСР).

Русия – световен лидер по аборти

Русия има огромен проблем не само със смъртността на населението, която е една от най-високите в света и до голяма степен се дължи на прекомерната консумация на алкохол, но и с броя на абортите.

 

Technorati Tags: русия,аборти

Галъп: 58% от американците не одобряват социализма, а 51% не одобряват правителството на Обама

Отношението на американците към социализма е един от седемте въпроса включени в януарската анкета на Галъп. Освен че не одобряват социализма, болшинството от американците подкрепят малкия бизнес, предприемачеството, капитализма(61%).

51% от гражданите на САЩ не одобряват правителството на Обама.

 

Technorati Tags: социализъм,капитализъм,САЩ

Расизъм срещу белите граждани на Зимбабве

Хараре, Зимбабве (AP) – Белите бизнесмени в Зимбабве, които не отстъпят контрола на техните компании на черни партньори ще влязат в затвора по закон, който влиза в сила през следващия месец.
Длъжностно лице от правителството казва, че законът ще бъде в сила от 1 март и включва тежки санкции - затвор до пет години. Той дава на фирмите с капитал 500,000 щатски долара или повече, 45 дни да отговорят на изискванията. Чуждите инвеститори също трябва да отговарят на условията и да работят с „коренни зимбабвийци”.

Момичета с пушки ( Girls & Guns ) 48

 

Жените войници в Израел разказват за извращенията по време на кампанията в ивицата Газа

Еврейската неправителствена организация „Breaking the Silence” публикува нов критичен доклад за офанзиваta в ивицата Газа през януари 2009 година. В този доклад, жените на служба в израелската армия нарушават омертата.

„В израелската армия една жена трябва да се покаже като по-добра от мъжете. Когато една жена унижава палестинците, тя трябва да го прави по-силно от тях”

Забравената поезия – Като в блатата от Виктор Юго

Като в блатата мрачни сред диви лесове
в една душа ли дремят различни светове:
тук, горе — сводът син разлял е по водата
лъчи и облаци, и трепкаща позлата,
а долу — в гъста тиня, заспала в мрак зелен,
влечуги черни шават сред гнилоч, смрад и тлен.

7 май 1839

Technorati Tags: поезия