



timber
Бедните не гладуват. Интересен и доста обезкуражаващ доклад, на екип учени от Сиатъл (Adam Drewnowski, Social Science and Medicine, August 2007) за затлъстяването в развитите страни (САЩ). Оказва се, че в златния милиард, колкото си по-беден, толкова шансът ти да си по-дебел е по-голям.
Ето какво ми разказа приятел:
Яростта на завоевателите се увеличила, когато те за пръв път виждат колко богато живеят немците. „Техните градове и села в сравнение с нашите, изглеждаха като земен рай – казва лейтенант Генадий Клеменко – Всичко беше така уредено. Не мога да разбера, защо те ни нападнаха през 1941 и така се отнасяха с нас?”
На сталинските войници се е препоръчвало да водят „списъци на възмездието”, записвайки данните от немските зверства и да описват личния си принос в „уреждане сметките” с врага. Политкомисарите по този повод провеждали „митинги на възмездието”.
Сталин въобще не се е интересувал колко хора ще загинат за да му донесат победата и успешните атаки на пехотата и танковете му, били по-скоро резултат от жертвата и саможертвата на войниците, отколкото на хитроумна тактика или предвидливост.
Десетки „тридесет и четворки” настъпвали в линия едва ли не борд до борд. Немците унищожавали 4-5 танка, но на тяхно място се появявали нови. Зад тях на вълни вървяла пехотата. Както си спомня един немски войник: „Вие просто не можете да си представите – те вървяха и вървяха, тяхната пехота буквално се хвърляше на нашите танкове, тичайки , с викове,, даже тогава когато пред нашите окопи се образуваха планини от трупове. Възможно ли е някой да спре такива хора?”
Числата на съветските загуби и до ден днешен са предмет на противоестествена гордост за много ветерани. „Разбира се, в съветската армия с пренебрежение се отнасяха към човешкия живот – отбелязва артилеристът Владимир Гормин – Никой не знаеше колко хора загиват, а това и никого не вълнуваше.”
В самите руснаци, зверствата на Червената армия в Източна Прусия, предизвикват неловкост. Авторите на написаната от Москва официална военна история на така наречената „Велика Отечествена Война”, обикновено са много въздържани по тези въпроси, но все пак признават: „ Не всички съветски войници правилно са разбирали как трябва да се държат в Германия. В първите дни на боевете в И. Прусия са се наблюдавали отделни нарушения на правилното поведение”.

Макс Хастингс е един от ведущите британски историци. В новата си книга 'Armageddon: The Battle For Germany 1944-1945', на базата на дългогодишни изследвания и разговори с очевидци, той описва събитията в последните месеци на Втората Световна Война.
Wilhelm Gustloff - The Greatest Marine Disaster in History
Когато коридорът се затваря, цивилните, които не са успели да се изтеглят по суша, се опитват да се измъкнат по море и това става причина за нова трагедия. По балтийските пристанища на Германия, хиляди хора се бият помежду си за място на корабите заминаващи на Зарад – някои падали във водата, хлъзгайки се от препълнените кейове, а други били избутвани от тълпата.
От пристанището в Гдиня, недалеч от Данциг, започнал да товари бежанци и корабът „Вилхем Густлов” , който преди войната е извършвал презокеански пътнически пътувания. В мирно време, корабът взимал на борда си 1900 души. Но на този ден, списъкът е значително по-дълъг – 6000 човека, в това число ранени от военните болници с ампутирани крайници и бременни жени, за които на палубата е било оборудвано родилно отделение.
По-късно, когато „Вил хем Густлов” се отделя от кея, той е бил обкръжен от цяла флотилия лодки, препълнени с бежанци, молещи се да ги вземат на борда жените повдигали с ръце децата си. Смилявайки се, екипажът спуска товарните мрежи … и както се предполага по тях са се качили още 2000 души. Тези, които успели изпитали огромно облекчение, но уви , не знаели че са обречени. Напускайки пристанището, износеният претоварен кораб, бавно преодолявал вълните на зимното Балтийско море.
Той става лесна мишена за съветския капитан-подводничар Александър Маринеско, който пуска по него торпеда украсени с лозунги „За Родину!”, „За Сталинград!”, „За советский народ!”.
Раздали се три оглушителни взрива, след което „Вилхем Густлов” силно се накланя и след 70 минути потъва. Жертвите на тази катастрофа са най-многобройните в историята на мореплаването, надминаващи тези на „Титаник”. 7000 човека умират.
На борда се разиграват ужасни сцени. Стотици млади жени от спомагателното отделение на германския БМФ са имали щастието да загинат веднага – едно от торпедата избухва точно под помещенията където са били настанени. Старците, болните и ранените не могли да се придвижват – тяхната смърт била дълга и мъчителна. Хората крещели, хванати в капан между водонепроницаемите прегради, които се спуснали веднага след взривовете. Моряците със изстрели във въздуха се опитвали да обуздаят обезумялата тълпа, тичаща нагоре от долните палуби. Един от стюардите, минавайки покрай една от каютите , чул изстрел. Отваряйки вратата, той видял офицер от ВМФ, стоящ с пистолет в ръка пред трупа на млада жена и дете, другото дете с ужас го държало за крака. „Изчезвай!” – извикал офицерът и стюардът затворил вратата, не попречил на бащата да приключи със семейството си.
Даже за по-голямата част от тези, които имали късмета да попаднат в спасителните лодки, трагедията не приключила. Мнозинството от тях замръзнали преди да дочакат спасителите, които пристигнали на разсъмване. Спасили се само 949 души. Страшната съдба на „Вилхем Густлов” , някак си се загубила на фона на трагичната 1945 година. И днес тя е позната само на малко хора и на историците.
Вероятно дълго време се е чудил и маел Западът, как да си оправи отношенията с Матушка Рус. Научни екипи и изследователски институти са си блъскали главите по този тъй животрептущ въпрос, експерти ядно са дъвкали писалките си в невъзможност да се доберат до верния отговор. Държавни глави са се будили посред нощите, облени в студена пот, после не са успявали да заспят до зори, изправени пред ужасяващата питанка.